Опашката на скорпиона

22.

Кори слезе по бетонните стъпала в мазето на полевия офис на ФБР в Албакърки. Имаше вид на заспал с тъмните прозорци и празния паркинг, което не беше изненадващо, защото беше пет сутринта. Беше се събудила от кошмар — повторение на неточния изстрел, и след това повече не можа да заспи. Накрая се предаде и стана от леглото. След като взе душ и изяде едно енергийно блокче с ядки и сушени плодове, прокарвайки го с две чаши кафе — черно и силно, се качи на колата и потегли на работа. Безпокоеше я скелетът на мулето — Лейтроп се оказа особено потаен при проучването на неговите кости и тя с труд беше успявала да наднича над неговото рамо, докато работеше. По онова време го беше оставила да се налага, защото смяташе, че мулето не е толкова важно, колкото проучването на Гауер. Обаче още имаше въпроси без отговор — особено защо животното е било застреляно, и искаше да разполага с време, за да го огледа по-внимателно, без налагащият се стар патолог да се върти наоколо.

Използва електронната карта ключ, за да влезе в съдебномедицинската лаборатория, и запали лампите. Претъпканият вход беше още по-тесен от обикновено заради пристигналите и неотворени кашони и кутии, натрупани една върху друга. Тя научи, че това беше постоянен проблем. Товарната рампа се намираше срещу лабораторията и коридорът и площадката пред входната ѝ врата се оказваха удобно място да се стоварват новопоръчани запаси, които хората бяха твърде мързеливи да разопаковат и да приберат бързо по местата им. Самият Лейтроп имаше немалка вина за това положение, защото по етикетите се виждаше, че много от пакетите бяха изпратени от фирми за снабдяване с медицински и лабораторни материали.

Кори мина през бъркотията от нахвърляни пакети и кашони, за да стигне до операционната. Тя също беше препълнена с маси за аутопсии с подвижни опори за главата, мивки и съдебномедицинско оборудване. В другия край на операционната имаше хладилник за трупове с няколко отделения. Едно от тях сега беше заето от останките на Джеймс Гауер, а в другото се намираха останките на неговото муле или мъска — по дяволите, никога нямаше да запомни тази шибана дума.

Сложи си престилка, ръкавици, маска и беше готова да започне проучването на останките. Избута една от празните маси до хладилника, извади носилката, прехвърли костите на масата за аутопсии. Преди да премести масата под лампите, отдели време, за да отвори отделението с Гауер и да извади носилката. Заради освежаващото отсъствие на Лейтроп реши да проучи сега и тези останки, когато нямаше кой да ѝ диша във врата. Мумифицираният труп още беше в зародишна поза с една протегната ръка. Тя отново се порази от неестественото положение на тялото. Дори човек, умиращ в агония, не би го заел. А това свличане на кожата на парчета? Също ли беше резултат от прекараното три четвърти столетие в съхнене сред тази пустинна околност? Това също изглеждаше странно.

Тя насочи вниманието си отново към животинските кости и реши да започне проучването си от копитата и краката. Животното може би беше застреляно, защото е било ранено или е окуцяло. Докато работеше, тишината в лабораторията сякаш се усили. Беше свикнала с моргите и труповете, подслонени в тях. Но така и не успя да се отърве от усещането, особено в дни като днешния, когато беше сама в лабораторията, че не са наистина мъртви, а само спят. А понякога дори не спяха, бяха будни и слушаха…

Тя прогони тази смешна мисъл и продължи с визуалния оглед. Нямаше нищо необичайно в копитата и костите на краката, нито видими фрактури. Тазът също изглеждаше нормално. Когато се прехвърли на гръдния кош, забеляза нещо интересно. На третото и четвъртото задно ребро имаше петна, които се открояваха — всъщност бяха само сенки. Вторачи се внимателно в тях. Тръгна към шкафа близо до входа, където се съхраняваха хирургическите увеличителни очила. Разбира се, там имаше няколко кутии, запушващи вратата, които разхвърля с възмущение, за да я отвори. Извади бинокулярни лупи в галилейски стил с 2,5-кратно увеличение24 и си ги сложи на главата. Докато нагласяваше рамката, за да ѝ станат удобни, чу зад себе си пиукане — слабо, но редовно. Може би беше куриерски камион, който се приближаваше на заден ход към товарната рампа? Не, беше твърде рано. Тя затвори вратата на шкафа и избута пакетите обратно пред нея.

При увеличаване на изображението се увери, че е била права. Онова, което невъоръженото око беше взело за сянка върху избелялата кост, с помощта на бинокулярните лупи се оказа фрактура с дебелината на косъм и без признаци на заздравяване. Друго предсмъртно нараняване странно напомнящо ребрените фрактури, които беше открила при Гауер. Не, това наистина беше странно. Нима мулето и неговият ездач бяха преживели тежко падане? Това обаче беше най-вероятното обяснение. Ала не обясняваше факта, че животното е било застреляно.

Сега съсредоточи своя оглед върху входния отвор, който се намираше точно между очите. С увеличението успя да види ясни микроскопични дупчици около края на отвора, което говореше за изстрел от упор. Вероятно цевта на оръжието е била опряна в главата на животното. Куршумът 22-ри калибър не е имал достатъчно сила, за да излезе от черепа, затова се е завъртял из него, убивайки животното на секундата, и е останал вътре.

Кори бавно се изправи и свали увеличителните очила от главата си. Все още не беше намерила никакви улики защо животното е било убито. Краката изглеждаха здрави и няколкото тънки като косъм фрактури на ребрата не можеха да го осакатят. Може да е имало вътрешни наранявания, но беше съмнително.

След като свърши с огледа си, се почувства разочарована. Покри количката и я бутна настрана, за да докара останките на Гауер за проучване.

Отново приглушеното пиукане прекъсна мислите ѝ. Този път се огледа с нарастващо раздразнение. Прозвуча прекалено близо, за да идва от движещ се назад камион — сякаш се чуваше от вътрешността на лабораторията. Да не би някой да е оставил тук телефон с включена аларма? Защото звучеше точно така: слабо, редовно и настоятелно.

Докато се оглеждаше, ушите ѝ я насочиха към купчина наскоро доставени кутии близо до шкафа с бинокулярните очила. Сякаш пиукането идваше от този район.

С любопитство се приближи бавно до мястото. Масата за аутопсии с останките на мулето ѝ препречваше пътя и тя я избута назад, за да огледа отблизо.

Пиукането спря, но не и преди да успее да установи откъде идва — от кашона най-отгоре на купчината.

В един миг на лудост си помисли дали не е бомба. Обаче това беше глупаво: бомбите пиукат само във филмите. Протегна ръце, вдигна кашона и го разклати. Първо предпазливо, после по-енергично. Приближи го до ухото си.

Нищо.

Какво беше това?

С кашона в ръка се върна при масите за аутопсия, за да разполага с повече светлина при четенето на етикета. Докато го носеше, пиукането вътре започна отново.

Кори спря на място. След това бавно отстъпи назад от масите с останките.

Пиукането отново спря.

Внимателно и бавно вдигна кашона до равнището на очите си. Беше изпратен от фирма за лабораторни материали в Мичиган и на етикета пишеше:

Без много да му мисли, разкъса кашона и се показаха дванайсет малки кутии с по един дозиметър вътре. Отвори една от тях и извади дозиметъра — малък пластмасов уред с миниатюрен екран от течни кристали и шипка за прикрепване към дрехите. Бутна кашона настрана, протегна дозиметъра пред себе си с трепереща ръка и се приближи към масата, на която лежеше мулето.

Пиукането се усили и стана по-често.

Тя направи още една крачка, след това друга и го приближи до черепа. Пиукането стана толкова силно, че се сля в едно-единствено силно пищене, а миниатюрният екран премигваше в червено.

— Мамка му — възкликна тя и започна да отстъпва, докато дозиметърът не започна да забавя пиукането и накрая не млъкна.

Кори все още стискаше дозиметъра в протегнатата си напред ръка и мина покрай масата, за да стигне до отвореното отделение, в което се съхраняваха останките на Гауер.

Отново шумът премина от раздразнено пиукане в маниакално тракане като от кастанети и накрая в несекващо бучене.

Кори остана секунда или две застинала от ужас. Отстъпи две крачки назад, заобиколи масата и побягна от лабораторията.