Опашката на скорпиона

21.

Джеси Гауер живееше в дълга хижа с ламаринен покрив, заобиколена от северноамерикански борове и с изглед към планина Магдалена. Очукан кокошарник, който, изглежда, още беше населен, съдейки по кудкудякането, се издигаше от другата страна на мръсния двор. До него имаше нещо, което приличаше на барака за инструменти с капаци на прозорците. Мястото щеше да е хубаво, ако дворът не беше пълен със стари автомобили, два хладилника, пералня, кълбо бодлива тел, строшена врата за добитък и разни други боклуци. Тъй като телефонът на Гауер беше прекъснат, Уотс предложи да отидат там с надеждата да го намерят у дома.

Нора беше поразена от шериф Хоумър Уотс. Беше напълно различен от онова, което очакваше. Висок, слаб мъж, твърде млад, с добродушно, дори плахо държание. Обаче най-голямо впечатление ѝ направи каубойската му шапка. Беше великолепна „Резистол“ — направена от 100% сребриста, ръчно подбирана боброва кожа от корема. Беше сигурна, че струва повече от хиляда долара. Уотс се грижеше за нея като за малко дете, махайки всяка прашинка, за да остане безупречна. И това не беше чудно, защото, когато я носеше, приличаше много на младия Гари Купър. Нора не се сдържа да се запита дали между него и Кори не се случва нещо въпреки ужасно официалните им отношения — непрекъснато се наричаха агент Суонсън и шериф Уотс — или може би точно заради това.

Шерифът се изненада, когато Кори предложи Нора да дойде с тях, но не възрази. Бяха пътували заедно с колата му и сега той спря на известно разстояние от хижата.

— Мисля, че е добре да почакаме малко — предложи. — Не е добра идея да го изненадаме.

Те чакаха и чакаха, но нищо не се случи, като се изключат кудкудякането и шумоленето, които се носеха от кокошарника.

След няколко минути Уотс се размърда на седалката.

— Защо не останете тук, а аз ще отида да почукам на вратата?

— Защо да не ида аз, а вие да останете тук? — възрази Кори. — Аз не съм толкова заплашителна. Вие сте едър и висок, освен това в униформа.

— Да, но… — Уотс не завърши изречението, но беше очевидно, че тази идея не му харесва.

— Аз съм въоръжена и обучена — добави Кори.

— Просто се чудя — изсмя се Уотс, — какво ще си кажат хората тук, ако остана в колата, а вие отнесете куршум.

— Всички тези многознайковци и салонни смелчаци ще ви дадат медал, защото признавате равенството на половете — изтъкна Кори, докато слизаше.

Нора чакаше заедно с Уотс, докато Кори бавно се приближи до верандата и застана в подножието на стълбите.

— Джеси Гауер? — извика тя. — Вътре ли сте?

Нямаше отговор.

Нора гледаше как Кори се качва по стълбите и чука на вратата.

— Джеси, вътре ли сте? Аз съм Кори Суонсън.

Вратата се отвори бавно, сякаш някой призрак я беше дръпнал, и се появи подобен на плашило мъж — облечен в избелели дрехи, с издължено лице, дълга жълтеникава коса, вързана на чорлава конска опашка, която му стигаше практически до кръста. Носът му имаше вид на счупен и зараснал накриво. Няколкодневна брада дооформяше вида му на ужасна човешка развалина. Със сигурност е наркоман, помисли си Нора. Метамфетамини или хероин. А може би и двете.

— Кой? — попита мъжът най-накрая.

— Кори Суонсън, ФБР. — Нора гледаше как му показва значката и удостоверението за самоличност, след това му протегна ръка. Мъжът се вторачи в ръката сякаш изгубил ума и дума.

— Не може да влезете — заяви той и започна да отстъпва назад.

— Няма нищо, не се притеснявайте. Няма нужда да влизаме. Просто искаме да ви зададем няколко въпроса…

Но вратата се затвори и се чу шум от превъртане на ключ.

И сега какво, помисли си Нора.

Шериф Уотс се приготви да слезе от джипа, но Кори му махна да остане вътре.

— Господин Гауер? — извика тя през вратата. — Открихме трупа на мъж на име Джеймс Гауер. Тук сме, за да ви зададем няколко въпроса.

Никаква реакция.

— У него беше намерен ценен предмет.

Пак нямаше отговор.

— Негов потомък ли сте? Търсим законния собственик.

След това обяснение малко по-късно вратата бавно се отвори отново и призракът застана на прага.

— Какъв предмет?

— Ако позволите на мен и моите партньори да седнем на вашата веранда, можем да говорим за това.

Той бавно им махна да идват.

Уотс слезе от джипа и сложи удивителната си шапка. Нора го последва. Качиха се по стъпалата на верандата, където имаше изтърбушен диван и няколко паянтови стола. Всички седнаха, а олюляващият се Гауер се настани на един от столовете. Костеливите му колене щръкнаха през дупките в панталоните.

На верандата беше хладно и ухаеше на борови иглички. Хубаво място, помисли си отново Нора, стига да не обръщаш внимание на боклуците в двора.

Тя огледа Джеси Гауер по-внимателно. Зениците му бяха разширени, а самият той изглеждаше отпаднал. Много отпаднал. Тя се запита как ли получава наркотиците си толкова далеч?

— Разкажете ми за този предмет — подкани той.

— Първо, имате ли роднинска връзка с Джеймс Дулин Гауер?

— Искам да знам за „ценния предмет“.

— Ще научите за него — обясни Кори, — щом веднъж установим вашата връзка с Джеймс Дулин Гауер, ако изобщо имате такава.

Официалният тон или може би намекът за липсата на връзка, изглежда, го събудиха. Той стана.

— Да ви го начукам.

— Добре — каза Кори, — хайде да си вървим. — Тя се обърна към Уотс. — Очевидно няма нищо общо с Джеймс Дулин Гауер и златния предмет.

Щом чу последните думи, мъжът спря на място.

— Златен предмет ли?

Кори се вторачи в него.

— Господин Гауер, трябва да знам дали ще ни сътрудничите.

— Ще сътруднича. Ще го направя. — Той се отпусна отново на стола. След дълго мълчание каза: — Джеймс Дулин Гауер е моят прадядо.

Кори извади снимка.

— Това той ли е?

Гауер взе снимката с трепереща ръка и се вторачи в нея.

— Откъде я взехте?

— Това е лицева реконструкция по черепа на човек, намерен в призрачен град на няколко мили оттук. Мъжът е идентифициран засега като Джеймс Гауер.

— Много е добра. Наистина е той.

— Искам да съм сигурна. Ето още снимки.

Той ги прегледа.

— Сигурен съм, че е той. Изчезнал е дълго преди да се родя, но съм виждал достатъчно снимки, за да знам.

Кори прибра снимките.

— Разкажете ни за него.

— Няма много за разказване. Имаше бедно ранчо в Сан Андрес. Правителството конфискува неговото ранчо, както и всички останали около него, когато направиха ракетния полигон „Уайт Сандс“.

— Правителството му е взело ранчото?

— О, да. И след като тези правителствени копелдаци му откраднаха ранчото и му платиха почти нищо за него, той прекара последните няколко години от живота си в опити да си изкарва прехраната. Поне така ми е разказвал баща ми. Беше сигурен, че правителството е взело земята, защото са искали нещо от нея — може би петрол или злато. Моята прабаба го напуснала, а след това и той изчезнал. Никой повече не чул нищо за него.

— Кога е изчезнал?

— Няколко години след като му откраднали ранчото. — Той помисли малко. — Предполагам в средата на 1940-те, поне според онова, което ми е казвал баща ми.

— Някой издирвал ли го е?

— Хората от правителството и шерифът организирали небрежно издирване в продължение на няколко дни, но скоро спасителният отряд се отказал. Значи сте намерили тялото горе в Хай Лоунсъм?

— Кое ви кара да мислите така? — попита Кори.

— Споменахте, че тялото било намерено в призрачен град на няколко мили оттук. Хай Лоунсъм е единственият, за който се сещам.

— Предположението ви е точно. Тялото било намерено от иманяр.

— Какво е правил там?

— Точно това се опитваме да разберем — призна Кори. — Някакви идеи?

Той поклати глава.

— Нямам представа. Как е умрял?

— Опитваме се да установим. Може да е убийство, а може и да е нещастен случай. Има ли някакви слухове или истории, които са се предавали във вашето семейство?

Той я изгледа подозрително — или може би параноично, помисли си Нора.

— Нищо особено. Значи е носел нещо ценно? Златният часовник?

— Неговият златен часовник? — повтори Кори.

— Да. Джобен часовник със съзвездия, гравирани на задния капак. С връщаща се стрелка.

— Каква стрелка?

— Връщаща се стрелка. Хронографът е часовник с вградена функция хронометър. Зануляването на хронометъра става чрез един или два бутона, без да е нужно да се спира хронографът. Създаден е за пръв път с подобна „компликация“, както се нарича, през 1920-те години.

— Явно знаете много по този въпрос — отбеляза Кори.

Гауер сви рамене.

— Баща ми разбираше от ремонт на часовници. Часовникът означаваше много за моя прадядо. Струвал е много пари.

След кратка пауза Кори продължи:

— Намерихме предмет от злато. Но не беше часовник, а кръст.

— Кръст? — Изглежда, Гауер изпитваше затруднение да си представи своя прародител с такъв предмет. — Колко струва?

— И това се опитваме да разберем.

— Аз съм единственият наследник, така че принадлежи на мен. Както казахте, „законен наследник“.

Тук Нора се намеси.

— Ще ни бъде от полза, ако нахвърлите една скица на вашата семейна история и роднински връзки. Нещо като родословно дърво.

— Моят прадядо, значи вашият мъртвец, е имал едно дете. Името му е Мърфи Гауер. Отведен бил от майка си в нейния наследствен чифлик, където се намираме сега, когато напуснала съпруга си. Мърфи Гауер беше моят дядо. Той наследил това място и се оженил за Елайза Хорнър, моята баба, и имали едно дете — моят татко. Той също се казваше Джеси. Живял е известно време в Кълвър Сити, Калифорния. След това се върнал тук и се оженил за моята майка Милисент. Опитали се да разработят ранчо в околностите на Магдалена. Там прекарах първите си дванайсет години. След това ранчото фалира, мама си тръгна, получих стипендия за „Харвард“, татко почина и аз отпаднах.

— „Харвард“? — избъбри Нора.

— Да, „Харвард“. Пълна стипендия. Не гледайте толкова изненадано. Бях две години в „Харвард“ и се справях много добре. — За първи път лицето му придоби малко цвят — от срам се изчерви.

— Продължавайте — подкани го Кори.

— Заминах за Ню Йорк и се заех с писане. Не се получи. Имах нужда от спокойствие и тишина. Затова се върнах тук — да напиша романа си. Все още работя по него.

Настъпи мълчание.

— Как се казва вашият роман? — поинтересува се Кори.

— „Плачевен“.

Отново настъпи мълчание.

— И какво се случи след това с вас? — попита Кори с внезапна острота в тона.

Бледото лице на Гауер се покри с цветни петна.

— Какво искате да кажете? Нищо не се е случило. Живея с яйцата от онзи кокошарник там. И си пиша романа.

— В продължение на десет години?

Той се размърда.

— На Джеймс Джойс са му били необходими седемнайсет години, за да напише „Бдението над Финеган“.

Кори се наклони към него.

— Онова, което исках да кажа, е, кога станахте наркоман?

Лицето на Гауер се изчерви от гняв. Той се изправи несигурно.

— Махайте се от шибаната ми собственост!

Кори също стана, последвана от другите.

— А вие се отървете от наркотиците, защото иначе ще умрете.

— С моя кръст какво ще стане?

— Когато няма да е повече нужен като доказателство, има процес, чрез който можете да предявите своите претенции. Ако наистина сте единственият наследник и не сте умрели дотогава.

Той ги гледаше от верандата, докато те се връщаха при джипа.

— Исусе — възкликна Уотс, — бяхте много корава с този тип. — Внимателно окачи шапката си на закачалката за шапки в задната част на седалката и се настани зад волана, гледайки я с любопитство като Нора. Това избухване беше твърде нехарактерно за нея.

— „Харвард“ и сега това? — изсумтя гневно Кори. — Истинска трагедия. И… — Тя се поколеба.

— Продължавай — подкани я Нора.

— Видях същата гадост в моето семейство. Имам непоносимост към подобни неща.