Опашката на скорпиона

14.

Специалист Брад Хъки, началник на екипа за събиране на доказателства в Албакърки, слезе от буса на ЕСД и бутна даласката каубойска шапка така, че периферията ѝ да хвърля сянка върху гърба на носа му, за да може да огледа района, без да го заслепи слънцето. Фотографът на ЕСД Милт Алфиери и вторият криминалист Дон Кетърман също слязоха, застанаха до него и започнаха да се озъртат.

— Леле — възкликна Алфиери. — Може да се използва за филмов декор.

Специалният агент, който отговаряше за случая, идваше с отделно превозно средство — джип „Чероки“, който принадлежеше на областната шерифска служба в Сокоро. Той спря от другата страна и агентът — това можеше да е само агентът — слезе от страната на пътника. Шерифът слезе от противоположната врата, закичен с голямата си сребърна звезда.

Хъки направо не можа да повярва на очите си. Никога не беше виждал толкова млад агент. По дяволите, дотам ли беше стигнало ФБР, че да наема жени като тази, която сигурно и пет лицеви опори не можеше да направи? Със сигурност е някое от онези назначения по линия на равенството на половете. Поне не беше грозна.

Обърна се към Алфиери и тихо подсвирна.

— Виж това.

Специалният агент, бледа и късо подстригана, дойде при тях заедно с шерифа, който беше почти толкова млад, колкото нея. Едното ухо на шерифа беше превързано. И той беше странна птица с тези шесткамерни револвери на двата хълбока.

Агентът протегна ръка и той забеляза, че на единия пръст липсва една фаланга.

— Корин Суонсън.

— Брад Хъки.

— Милт Алфиери.

— Дон Кетърман.

— Хоумър Уотс.

Хоумър. Какво име?! Хъки направо очакваше да види стрък слама да стърчи от превръзката на ухото на младежа. Докато гледаше оръжията му, Хъки се запита дали човекът знае за съществуването на интернет. Или може би дори за електричеството?

Всички стояха под слънчевите лъчи и си стискаха ръцете, докато над главите им се въртяха и грачеха гарваните.

— Благодаря, че бихте този път — каза Суонсън. — За съжаление не е от най-добрите в щата.

— Съгласен — кимна Хъки. — И така, къде е местопрестъплението?

Тя посочи една порутена сграда малко извън града.

— Тялото беше намерено в мазето. Обаче още не сме сигурни дали наистина е местопрестъпление.

Двамата сътрудници на Хъки започнаха да разтоварват оборудването.

— Имате ли представа каква е била сградата?

— Почти сигурно е, че се е ползвала с лошо име — отговори Уотс.

Хъки се изсмя.

— Ако питате мен, не е много представителна за публичен дом. Е, Хоумър, каква е историята на този град?

Уотс свали каубойската си шапка, избърса потта от челото си и отново я нахлупи.

— За кратко е бил оживено малко градче, докато от рудника са вадили злато. В един момент обаче златото започнало да намалява. Рухнала и шахта, имало множество жертви и малко след това градът е бил изоставен.

— Жертви, а?

— Десетина мъже. Били затрупани в шахтата.

Хъки кимна. Винаги беше проявявал аматьорски интерес към златните мини. Когато свършат с работата, сигурно ще си заслужава да се върне тук, за да ѝ хвърли едно око. Можеше да има ценни находки и разни любопитни неща, готови за вземане. А като се имаше предвид неговата ежедневна работа, той беше специалист по намиране на точно такива неща. Например онзи стар кладенец в сянката на нещо, което приличаше на останките на обор. Хората нямат представа колко ценности са изгубени на дъното на кладенец. Разбира се, този не е виждал кофа от най-малко сто години.

Отидоха до съсипания публичен дом и спряха пред входа за мазето.

Хъки клекна и надникна вътре, осветявайки мястото с фенерче.

— Ей, Кори — каза, — направи едно резюме за мен.

Суонсън клекна до него.

— Трупът лежеше опрян в далечната стена — обясни тя. — Вижда се разкопаното място. Вече махнахме и пресяхме по-голямата част от пясъка.

Хъки се обърна.

— Дон, хайде за всеки случай да го пресеем отново.

Взе лопата и започна да се спуска, а Милт го последва. Кетърман подаде още лопати, трион, боен чук и сито в рамка. Хъки разгъна ситото.

— Момчета, прехвърлете през ситото целия пясък от едната страна на другата.

Хъки сложи лицева маска и се зае да пресява пясъка от всяка пълна лопата през ситото. Вдигна се прах. Беше благодарен, че е прохладен есенен ден. През лятото тук, в мазето на публичния дом, щеше да е ад. Докато финият сух пясък падаше през ситото, започнаха да се появяват разни неща: счупени бутилки, евтини прибори за хранене, копчета, кутии за тютюн, гвоздеи. Обаче всички те бяха безполезни, защото нямаше нищо от времето на трупа.

Внезапно от ситото отскочи кост.

— Опа! — възкликна Хъки. Вдигна я, после я обърна. — Я гледайте какво има тук! Раменна кост! — Погледна към вратата на мазето, откъдето агентът на ФБР ги наблюдаваше. — Изглежда сте пропуснали една — подвикна той и размаха костта.

Суонсън се плъзна надолу по пясъка, приближи се, докато пътьом си слагаше нитрилови ръкавици. Хъки ѝ подаде костта. Тя я оглежда известно време.

— Хм, мисля, че това е овчи пищял.

Хъки се вторачи в нея за малко. Не беше за вярване, че тази е агент на ФБР. Той се наклони назад и се засмя гърлено.

— Овчи пищял? Ти гъбаркаш ли се с мен? През целия си живот идентифицирам кости, така че можеш да ми вярваш. Щом видя раменна кост, знам какво е. — След това се обърна. — Алфиери, прибери това в плик за доказателства. — Подхвърли я на Алфиери, който я улови и пъхна плик с цип, после надписа етикета с маркер.

Хъки се обърна отново към агента на ФБР с усмивка.

— Овчи пищял, друг път.

Тя се наежи сякаш се готвеше да отвърне, но успя да се овладее. И беше добре, защото грешката си бе нейна, така че само щеше да изглежда като идиот.

— Добре, да продължим нататък. Ако нямаш нищо против, тук долу ни трябва малко повече място.

След час свършиха с пясъка, но не намериха нищо интересно, Хъки плъзна поглед наоколо в търсене на места, където може да се скрие нещо. По-голямата част от работата му в ЕСД беше свързана със събаряне на стени, изкъртване на тавани и изтърбушване на мебели и автомобили в търсене на наркотици или пари. Без значение дали обстановката беше нова или стара, притежаваше шесто чувство къде може да има скрито нещо и то никога не го подвеждаше.

— Хайде да хвърлим един поглед вътре — предложи той и посочи голямата печка на въглища в ъгъла, използвана някога за отопление на къщата. Опита да отвори металната врата, но тя беше ръждясала и не помръдна.

— Донеси бойния чук.

Кетърман дойде с навити ръкави и инструмента в ръка.

— Отвори я.

Кетърман обичаше да разбива разни неща и няколко добре прицелени удара строшиха чугунената вратичка. Хъки клекна, извади отделните парчета чугун и огледа вътрешността, но нищо не намери. Огледа се наоколо. Къде другаде човек може да скрие нещо през 1945 г.?

— Нещо е било вградено тук — посочи място, където кирпичените тухли бяха затворили един отвор.

Кетърман смени бойния чук с пожарникарска брадва и заби острието ѝ в стената. Няколко удара разрушиха кирпича и се показа празно пространство.

Хъки го освети, но вътре нямаше нищо, освен счупени стъклени буркани.

Отгоре се чу глас:

— Извинете.

Хъки се обърна и видя Суонсън да наднича през отворената врата.

— Да?

— Какво правите?

— На какво ви прилича? Претърсваме.

— Това е исторически паметник.

— Исусе Христе — възкликна той, — ние пък сме федерални агенти. Претърсваме местопрестъпление. Така се прави.

Лицето ѝ изчезна. Хъки поклати глава, питайки се, защо, по дяволите, е толкова загрижена за един полуразрушен някогашен публичен дом? Направо не можеше да повярва какви агенти произвеждат днес.

След това влязоха с взлом в малък шкаф.

— Да се качим на първия стаж.

Изпълзяха от мазето и с привеждане минаха през съсипания вход в приземния етаж. Една част от тавана беше паднала, но имаше доста за претърсване.

— Внимавайте с изгнилия под — предупреди Хъки.

Прецени, че това е доста незадоволителен публичен дом: имаше само една всекидневна, бар, няколко строшени маси и столове, множество счупени бутилки от уиски и чаши, и едно старо изправено пиано17. Стълба се издигаше към небето, защото вторият етаж беше напълно рухнал.

Пианото беше очевидно място, където може да се скрие нещо. Той кимна към него.

— Ей, Дон, я посвири малко.

Кетърман, който все още размахваше пожарникарската брадва, се приближи, прицели се и нанесе силен удар на мястото, където вертикалната и хоризонталната част на инструмента се свързваха. Чу се силен звън. Той удари отново, после още веднъж, докато най-сетне страничната част се откърти. После светна вътре с фенерче.

— Я чакайте малко — обади се шерифът Уотс, застанал на прага, а онова момиче от ФБР стоеше зад гърба му. — Какво, по дяволите, правите?

— На какво ти прилича? — сопна се Хъки, който вече се почувства напълно раздразнен от това кибичене.

— Това не е някоя лаборатория за метамфетамини — каза Уотс. — Проявете малко уважение.

— Да, можехме да разглобим пианото част по част и да прекараме следващата седмица тук, но не действаме така. Методът на работа е винаги такъв и никой повече няма да свири „Котешкият марш“ на този инструмент.

— Това е забележително запазен призрачен град и не бива да се поврежда повече от нужното. Само защото е на федерална земя и вие сте от федерална служба не означава, че можете да правите какво ви скимне.

— Хоумър, нека ви обясня нещо — ядоса се Хъки. — Вие си имате вашата юрисдикция, а аз — моята. Аз съм началник на този екип на ФБР за събиране на доказателства и това е начинът, по който работим. Не сте първият, който се оплаква. Никой не обича нещата му да бъдат разбивани. Но така се прави. Защо не вървите да си поиграете с вашите барабанлии? — Той изпръхтя. — Мамка му, моите многоредови пълнители събират повече патрони от двете ти пушкала.

— Ако стреляш както трябва, стига ти и един патрон — не му остана длъжен младичкият шериф.

Двамата се вторачиха мълчаливо един в друг за известно време.

— Като имам предвид вашата загриженост — каза Хъки, решил изведнъж да не се кара с този тип, — ще се отнасяме внимателно с пианото. Разбра ли, Дон? Внимателно с пианото. Разбира се, с онова, което е останало от него.

— Добре.

Те продължиха през помещенията, като тук-там вадеха дъски от дюшемето или пробиваха летвите и мазилката на места в стените, където би могло да се скрие нещо. Обаче не откриха нищо. На Хъки не му харесваше как Уотс и Суонсън ги следваха и наблюдаваха какво правят. И всичко това, след като се наложи да стане в четири, и то с махмурлук, за да може да стигне дотук.

— Да проверим кенефа — предложи Хъки.

Той се издигаше зад руините — крив четириъгълник на фона на синьото небе. Кетърман влезе вътре с пожарникарската брадва. С няколко удара изби гнилия под и бутна постройката като отсечено дърво, разкривайки дупката под нея, отчасти запълнена с пясък.

— Трябва да го изгребем.

След като поставиха ситото, започнаха да копаят. Нямаше останали лайна, а само пясък и пръст. Докато хвърляха лопатите пясък, започнаха да се появяват интересни неща: малко монети, няколко счупени бутилки от уиски, чифт очила и след това изведнъж проблесна злато.

— Ей, провери това! — Кетърман го вдигна, докато Алфиери снимаше. Беше златна монета с индианска глава.

Суонсън и Уотс също дойдоха.

— От 1908 г. — определи Хъки, след като я взе. — Някой я е изпуснал в лайната.

— Би трябвало да я причислим към доказателствата, макар че едва ли има нещо общо с трупа.

Хъки я сложи в кутия за доказателства и я запечата. Мамка му, наистина ще се върне тук и ще прерови мястото. Всъщност може би няма да е лошо да забави малко официалното издирване, за да останат и за после някои хубави неща. Щеше му се да не бяха претърсвали кенефа в присъствието на всички тези хора.

— А сега за останалата част от града. Можем да свършим тази работа бързо и от уважение към вашето желание — колкото може по-внимателно.

— Благодаря — каза шерифът.

Хъки не отговори.

— Покажете ни къде са намерени скелетът на мулето и седлото.

Суонсън ги заведе при конюшните под наем. Хъки видя мястото, откъдето бяха изкопали костите на мулето. Сложиха отново ситото и Кетърман започна да хвърля пръст в него. Появиха се още безполезни останки и малко кости.

Хъки вдигна една.

— Още една овца? — попита той Суонсън с усмивка.

— Не, това е муле.

Той захвърли костта.

— Е, поне тази позна.

Минаха през останалата част от града от единия до другия край, снимаха всяко помещение и претърсваха всяко по-набиващо се на очи място, но нищо важно не изскочи. Този път Хъки се погрижи да не търсят твърде усърдно.

Върнаха се обратно в буса. Хъки прегледа отново заповедта за обиск. Стигнаха до интересната част: претърсването на златната мина под плоския връх на хълма.

— Тук пише — Хъки зачете резюмето за ЕСД, което Суонсън лично беше написала, — че „тялото е намерено с оборудване за скално катерене и рапел18“. Значи се допуска, че се е спускал долу в мината или е планирал да го направи. Също така пише… Я чакай малко. Спускам се със Суонсън?

— Точно така — потвърди момичето.

— И кой, по дяволите, е решил това?

— Аз. А вие трябваше да донесете оборудването.

Хъки се вторачи в нея.

— Да, донесох оборудването, но смятах, че аз и Дон ще го използваме. Знаете ли как да пускате рапел?

Суонсън кимна.

Хъки направи опит да скрие раздразнението си.

— По дяволите. Добре, да вземем оборудването и да се захващаме.