Опашката на скорпиона

57.

Един от войниците се доближи до вратата от хвойнови клонки и я блъсна. Със скърцане на сухо гниене54 тя се люшна навътре, откъсна се от пантите и падна на пода с глух тропот.

— Чакайте — нареди генералът.

Войниците останаха на място, генералът мина пред тях и с лъча на фенерчето освети облака прах, вдигнал се от тяхното влизане. Когато прекрачи падналата врата, лъчът светлина заигра из помещението. Нора видя през бледите пластове слягаща се прах смайващото проблясване на злато и скъпоценни камъни, докато кръгът светлина се стрелкаше напред-назад и разкриваше какво има в помещението. Чуха се шумни ахвания. Генералът пристъпи навътре. Удбридж го последва. Всички останали останаха по местата си.

Нора гледаше как генералът навлиза все по-навътре в съкровищницата. Лицето му грееше в златисто от отразената от купищата злато светлина. Гледката беше невероятна: златни бокали, кръстове, дарохранителници, одежди, извезани с нишки благородни метали, митри, реликварии с инкрустирани скъпоценни камъни — всичко нахвърляно заедно без всякаква подредба. Наоколо стояха изгнили кутии и скъсани кожени торби, преливащи от златни дублони и големи колкото длан златни и сребърни кюлчета.

Генералът най-сетне се обърна към групата бавно, сякаш се събуждаше от сън.

— Защо стоите? — излая той. — Имаме работа да вършим.

Войниците се стреснаха и втурнаха напред, бутайки Нора и останалите двама пред тях.

— Отведете ги отзад и оставете един човек да ги пази — нареди генералът. — Да са колкото е възможно по-далеч от входа. А ние трябва да пренесем всичко това още сега!

Един войник ги подкара покрай съкровището към задната част на помещението, след това остана при тях да ги пази. Нора възприемаше почти невероятното количество богатства около тях със странно безразличие. Никога нямаше да има възможността да проучи някой от тези предмети.

Генералът и Удбридж, без да губят време, организираха войниците. Трима от тях излязоха за кратко от пещерата, но скоро се върнаха с поставка, пълна с акумулатори и редица прожектори. Донесоха и няколко брезентови носилки, за да изнасят с тях съкровището. Също така внесоха малка дървена кутия с надпис отстрани във военен стил. Нора си даде сметка, че става дума за добре планирана и отработена операция. Готвеха се да изпразнят помещението без бавене.

Също така ѝ беше ясно, че скоро тя, Скип и Кори щяха да бъдат убити и труповете им щяха да останат тук вътре. Нещо се мъчеше да изскочи от нейното подсъзнание, подобно на глас, който нашепва едно и също, без да спира. И друг път се беше изправяла пред смъртта, но никога така: хладнокръвно и без възможност да се бори за живота си. Тя погледна към надписаната във военен стил кутия. Вероятно съдържаше експлозиви. Сигурно щяха да ги застрелят рано или късно — по-скоро рано. Рудникът щеше да бъде изпразнен, а след това всички следи от него и тях самите щяха да бъдат взривени с динамит и пратени в забрава, откъдето нямаше да има връщане.

Нямаше надежда за бягство, нито вероятност да бъдат спасени. Тя погледна към Кори, чиито очи оставаха странно празни. Скип беше навел глава.

Редицата прожектори беше бързо издигната и включена да залее всичко с ярка светлина. В този момент всички отново бяха смаяни. Нора се възползва от ярката светлина да огледа помещението. Беше много по-голямо от нужното, за да побере съкровището. Всъщност беше толкова просторно, че от мястото им близо до края на пещерата ярката светлина зад тях избледняваше в сенките и мрака на останалата част.

Ето го отново — това странно усещане, че някакъв глас нашепва едно и също в подсъзнанието ѝ.

И тогава съвсем неочаквано Нора си спомни текста на испанското писмо:

Северният вход на рудника. Тя отново погледна към Кори, след това към Скип и накрая към техния пазач. Той изобщо не им обръщаше внимание: очите му бяха приковани в купчините злато, внезапно засияли под ярките светлини на прожекторите. Генералът крещеше заповеди да започнат да товарят носилките.

Нора се доближи до Кори.

— Спомняш ли си писмото? — прошепна тя. — „Северният вход на рудника“.

В първия миг Кори я изгледа с празен поглед. После по лицето ѝ разцъфтя разбиране. Тя също стрелна с очи техния пазач, но той бе напълно омаян от трескавата дейност по товаренето на съкровището. Въобще не му минаваше през ум възможността за друг изход зад гърба му.

На никого не му беше хрумвала подобна възможност. Нора сръга брат си, след това започна бавно да отстъпва назад в сенките. Скип и Кори я последваха веднага.

— Давайте! — прошепна Нора.

Обърнаха се и потънаха в мрака, крачеха колкото можеха по-тихо и накрая се затичаха. Щом стана прекалено тъмно, за да виждат, Скип извади запалката си и светна за миг. Нора видя задния край на помещението — гола каменна стена. Изпита внезапен пристъп на отчаяние. Но не: на около три метра височина имаше малък единичен отвор. Втурнаха се към него и Нора помогна първо на Кори да се качи безшумно, после на Скип. Те я хванаха за ръцете и я изтеглиха при тях. Скип отново светна запалката и тримата, приведени, се затичаха по нисък каменен коридор. От него не се отклоняваха странични тунели и след няколко минути видяха отпред да се извисява наклонена купчина от скали. Тунелът нататък беше запушен.

Сега чуха зад себе си викове да ечат по коридора, гласовете се изкривяваха от ехото. Последваха изстрели. Бягството им беше открито.

— Да махнем камъните! — извика Нора.

Тримата се изкатериха на върха на купчината и започнаха да махат скалите. Издърпваха ги от върха и ги бутаха да се търкалят надолу. Зад тях се чуха още викове, които приближаваха.

Внезапно Нора почувства полъх студен въздух и над купчината камъни се показа парче звездно небе. Махнаха още няколко камъка и се разкри достатъчно голям отвор, за да се промъкнат през него. Първо се измъкна Нора, след това помогна на Кори и Скип да излязат, и се озоваха на стръмен склон.

Отново заехтяха изстрели и Нора чу рикошетите им в скалите.

— Трябва да го запушим! — каза тя.

Когато вдигна близкия камък, забеляза много по-голям каменен блок да стърчи на склона няколко метра над отвора. Кори го видя в същия момент.

— Да го избутаме! — подкани тя, изкатери се и седна на земята, опирайки крака в скалния къс, за да бута. Нора и Скип го придържаха, за да не се търкулне в погрешна посока. Накрая каменният блок се размърда, търколи се и с трясък тупна в отвора, запушвайки го като тапа гърлото на бутилка.

Чуха още стрелба и викове, които проникваха през камъка.

— Да вървим! — извика Нора и останалите я последваха надолу по склона. Нямаше луна, но звездите бяха толкова ярки, че в чистия пустинен въздух светлината им беше достатъчна, за да виждат къде стъпват. Когато стигнаха в подножието на хълма, спряха да си починат.

— А сега накъде? — попита Кори.

— В планините — отговори Скип. — Те имат войници. Ще изпратят безпилотници. В пустинята без прикритие ще бъдем лесна мишена.

Той ги поведе от подножието на хълма покрай една падина, след това до входа на клисура, която водеше към планината. От време на време използваше запалката, за да осветява пътя им. Докато навлизаха в клисурата, Нора погледна назад и видя няколко светлинки да танцуват в подножието на хълма със съкровището.

— Преследват ни — съобщи Нора.

— Разбира се — каза Скип. — Всичкото това злато е безполезно за тях, ако оцелеем и разкажем за станалото.

— По-добре да се отървем от тази опашка — предложи Кори, — като направим нещо неочаквано. — Тя се огледа. — Например да се изкатерим по тази скала.

— Шегуваш ли се? — възрази Скип. — Та аз дори не мога да видя върха ѝ!

Нора погледна нагоре. Високата заострена скала беше черна като нощта, не се различаваха никакви подробности. Трябваше да налучкват опипом пътя си нагоре. Това изглеждаше лудост, но нямаха голям избор.

— Аз ще тръгна първа — заяви Нора, преди да е успяла да размисли. Сложи ръка върху грубата скала, намери опора, след това друга, напипа къде да стъпи кракът ѝ, и се издърпа нагоре. — Скип, следвай ме и прави като мен.

— Няма да се качвам — възрази Скип. — В никакъв случай няма да го направя.

Тя се изкатери още крачка нагоре, после още една.

— Кори ще ти помага.

— Хайде, качвай се — подкани го Кори с твърде недружелюбен тон.

— Боже, дай ми още секунда.

Нора погледна през рамо.

Кори се беше навела и мърморейки, помагаше на Скип да намери опора за ръцете, след това за единия крак и накрая за другия. После се изтегли нагоре със сумтене.

— Не бързай — предупреди го Нора.

Тя се обърна и продължи да се катери, изчаквайки след всяко движение Скип да навакса. Усещането беше ужасно: да се вкопчваш в стена от мрак, да опипваш наоколо къде да опреш ръка или крак, без да можеш да видиш колко високо трябва да се изкачиш. И къде ще свърши този кошмар.