Опашката на скорпиона

10.

Кори се изненада, когато Моруд с готовност прие нейното предложение, докато не ѝ хрумна, че явно гледа да я разкара за няколко дни от офиса. Ако това беше причината — така да бъде. Тя щеше да се отнесе към този случай все едно беше най-важният на света и няма да покаже и намек за тревогата и отчаянието, които изпитваше. Нора се беше разбрала със своя помощник Аделски и се погрижи да му остави списък със задачи, които щяха да го занимават, докато отговаря за разкопките през следващите няколко дни.

Преди две вечери се бяха върнали в призрачния град с нужното оборудване и храна. На следващия ден Нора работи от съмване до смрачаване и тази сутрин също започна в шест. При залез беше свършила с разкриването на трупа и пода на мазето около него. Сега в десет вечерта седяха около приятен огън след заслужена вечеря с пържоли. Нора беше опитен къмпингар, а брат ѝ Скип беше дошъл, за да готви, да се грижи за лагера и да осигурява музикалното забавление. Кори го смяташе за прилично момче, слаб и дългунест, с чорлав перчем кестенява, лошо подстригана коса. Беше отличен готвач, а палатките, които беше опънал, бяха обтегнати като барабани. На Кори ѝ харесваше как се върти из лагера и се грижи всичко да е в порядък. Макар че дрънкането на китара и изпълнението на стари каубойски песни нямаше да му спечелят договор за студиен запис, на Кори ѝ допадаше, че е там, под покритото със звезди небе до загасващия лагерен огън, и слуша непознати песни, съпровождани от ненастроен добре „Гибсън“12. Най-голямото му достойнство, помисли си тя, беше несекващото му любопитство. Щом чу историята за миньорите, умрели затрупани в шахтата, не се успокои, докато не посети порутеното гробище, огледа всеки надгробен камък и зададе десетки въпроси, на повечето от които Кори не можеше да отговори.

Изпита облекчение, че най-накрая разкопките завършиха. Болезнено бавната работа на Нора по трупа едва не я подлуди. Часове наред само четкай, четкай, четкай. Ясно осъзнаваше големината на услугата, която археоложката ѝ правеше, и многото часове работа, които влагаше в това. В края на днешния ден Нора беше разкрила целия труп. Той представляваше странна и страховита гледка, която само задълбочаваше мистерията какво е правил мъжът в мазето и как е умрял. Утре сутринта, след като Нора приключи с документирането на мястото, щяха да махнат трупа и свързаните с него неща и да ги поставят в кутии за доказателства, а после щяха да откарат всичко в Албакърки. Кори беше доволна, че бе съумяла да прекара тези дни далеч от офиса: за първи път след престрелката се беше почувствала донякъде нормално. Въпреки това лично на нея ѝ се искаше случаят да излезе ялов и с това да завърши нейното изкупление, след което Моруд да ѝ възложи нещо по-значимо.

— Сега, когато сме свършили всичко — предложи Скип, седнал на пън до огъня, — някой иска ли глътка сотол?

Той измъкна бутилка от раницата си и я вдигна във въздуха, където тя започна да проблясва на светлината от пламъците, след което леко я разтърси.

— Уф — възкликна Нора. — Знаеш, че не мога да понасям това нещо.

— Какво е сотол? — попита Кори.

Нора поклати глава.

— Довери ми се. По-добре изпий една бира вместо тази текила.

Тя отвори хладилната чанта, измъкна две „Корона“ от леда и предложи едната на Кори. Бутилката изглеждаше изкусително с водните капчици по нея. Кори се замисли дали е свободна от задължения и реши, че е така.

Затова прие.

— Добър избор — похвали я Нора, докато развиваше капачката на бирата си и отпи глътка. — Скип, не прекалявай с текилата.

— Няма, няма!

Настъпи мълчание, и тримата се бяха вторачили в огъня.

— Чудя се дали скелетите на тези миньори не са някъде под нас — подхвърли Скип най-накрая. — Горе-долу тук е била шахтата на златната мина, нали? Само си помислете: бавна смърт от глад и жажда. Или от задушаване. При това в пълна тъмнина. — Той понижи глас. — Трябва да знаете, че хората, които умират по толкова ужасен начин, не си мълчат. Техните духове… стават неспокойни.

Нора го замери с капачката от бирата.

— Не започвай с проклетите си истории за духове в опит да ни изплашиш до смърт.

— И така — прекъсна я Кори, — сега, след като разкри трупа, какво мислиш?

— Ами не изглежда да сме попаднали на убийство. Във всеки случай не и на очевидно.

— Не е очевидно, но все пак е възможно?

— Трудно е да се каже. Зародишната поза на трупа е много странна — все едно е бил отровен или замръзнал. Или е халюцинирал? Ако погледнеш ръката му — все едно отблъсква някого или нещо.

— И тази гримаса — включи се Скип, който достатъчно беше кибичил от разстояние. — Мисля, че дори с компютърна графика за милион долара не можеш да създадеш толкова плашещо лице.

— В лабораторията ще проведем пълно изследване — увери ги Кори. — Токсикология, патология. Всичко. Ще разберем, ако е бил отровен.

— Може да е умрял от лош вкус — подхвърли Скип. — Нали видяхте каква риза е носил.

Нора не му обърна внимание.

— Артефактите, които открих при тялото, подсказват няколко възможности за разследване.

— Като? — попита Кори.

— Геоложкото чукче и сгъваемата лопата, които е носил. Може да е бил златотърсач. Освен това съм любопитна да видя какво има в неговата торба. Може би документи за самоличност?

— В лабораторията ще направим пълен списък с неговите вещи — изтъкна Кори.

Нора се поколеба.

— Хрумна ми нещо друго. Брезентовият вързоп, който лежеше до него, не е раница, а по скоро торба за товарене на мулета.

Скип подсвирна тихо.

— Смяташ, че…?

— Да.

Кори погледна Нора.

— За какво става дума?

— Всички товарни седла имат две торби или кошници — по една от всяка страна. Това означава, че ешът на тази торба може да е някъде наоколо. А може би и скелетът на неговото муле.

Кори потрепери.

— Утре ще претърсим града.