Опашката на скорпиона

30.

В стаята на секретарката нямаше никого, а вратата на кабинета беше леко открехната. Кори почука.

— Влез — чу се силният глас на Уотс.

Кори бутна вратата и влезе. Досега не беше идвала в кабинета на Уотс и се изненада. Отвън сградата изглеждаше приятна, макар и малко аскетична, но кабинетът на шерифа се оказа подобен на хижа в планината с панели от възлести борови дъски, на които бяха окачени няколко малки навахски килими. Главата на елен висеше над тухлена камина. Бюрото беше спретнато като новобранец, а покрай стените бяха подредени картотеки.

— Ей това се казва приятна изненада — усмихна се Уотс и стана. — Специален агент Суонсън и доктор Кели. И то в прекрасна понеделнишка сутрин. Идвате точно навреме, защото тъкмо смятах да отида да обядвам. Какво мога да направя за вас? — Прекара пръсти през къдравата си коса. — О, извинете, трябваше да ви поканя да седнете.

— Благодаря — отговори Кори и двете седнаха. Той последва примера им.

— Някакво развитие? — попита Уотс.

— Да — потвърди Кори, — но може ли засега да остане поверително?

Уотс кимна. Скръсти ръце и се наклони напред, а на лицето му се изписа интерес и готовност да слуша.

— Познавате ли каньона Анзуело?

— Чувал съм за него. Долу при Пай Таун?

— Точно така — намеси се Нора. — Над каньона се намира разрушено селище на пуебло, наречено Цигума.

— Никога не съм бил там.

Кори се поколеба, после извади снимката от една папка и я сложи пред Уотс.

— Това е въздушна снимка на мястото.

Уотс я вдигна.

— Изглежда стара.

— Датирахме я около 1940 г.

— Значи това е каньонът Анзуело?

— Да — потвърди Нора и посочи снимката. — А това е местоположението на старата мисионерска църква в Цигума. Разрушена е по време на индианския бунт.

Уотс кимна.

— Откъде я взехте?

— Извадих съдебна заповед за претърсване на къщата на Гауер — обясни Кори. — Беше залепена за задната част на стара картина.

— Интересно.

— Затова вчера следобед — продължи Кори — отидохме там.

— Намерихте ли нещо?

Кори преглътна.

— Нямахме време, защото по нас стреляха.

Уотс едва не скочи от стола.

— Стреляха по вас?

Кори му разказа историята. Още преди да стигне до края, Уотс стана от бюрото и взе шапката си.

— Да вървим.

— Ами обядът?

С махване на ръка Уотс го задраска.

— Нали сте видели откъде идват изстрелите? Можем да се обзаложим, че е оставил следи, а може би и други улики. Трябва да стигнем там, докато са още свежи.

Нахлупи шапката на главата си, откачи колана с револверите от куката и го закопча на кръста си.

— Ще вземем моята кола.

Стигнаха до края на каньона, когато слънцето мина през зенита си и скалите хвърляха малки сенчести кръгове върху подножието си.

Уотс разгледа електронната карта на екрана на смартфона.

— Ще се приближим непряко, като минем над каньона. Пътят е малко по-дълъг и ще трябва да разчистваме храстите, но е по-безопасно. — Той закрачи по края на каньона и те го последваха, описвайки кръг през редките американски борове и храсталаците хвойна. След около осемстотин метра шерифът изведнъж спря и вдигна ръка, за да спре и тях двете.

Бавно коленичи, за да огледа земята. След това им махна да се приближат.

— Виждате ли това? — попита и посочи пресните следи в пясъка. — Някой е минал оттук. Големи стъпала, може би 45-и номер. Мъж, и то тежък. Следите не са по-стари от двайсет и четири часа. Вероятно са от по-скоро.

— Мислиш ли, че са на стрелеца?

— Хайде да тръгнем по тях, за да видим къде ще ни отведат.

Уотс закрачи напред, като се придържаше към едната страна на пътеката. В песъчливите участъци следите лесно се забелязваха, но изглежда, шерифът успяваше да ги следва и по районите с твърд чакъл и дори по голи скали.

Дори Нора се впечатли.

— Как го правите? — попита тя.

— Това е пясъчник и стъпките оставят следи от ожулвания. Ето, погледнете тук.

От едната му страна Кори се отпусна на колене и погледна, а от другата надничаше Нора.

— Нищо не виждам — призна Кори.

Уотс леко прекара пръст по повърхността на пясъчника.

— Ето тука има откъснати зрънца, а тук — не.

— Все така нищо не виждам.

— Не е трудно, когато си прекарал половината си детство в търсене на изгубени крави — засмя се той. — Затова станах ченге, а не ранчер. Не искам никога повече да търся крави.

Следите на мъжа водеха до върха на каньона, заобикаляха цепнатината, след това се изкачваха по задната част на равния връх на хълма и стигаха до платото със скалния венец, увенчаващ каньона.

— Тук е — каза Кори. — Ето оттам стреляше.

— Вие двете останете тук. Ще ви повикам, когато свърша.

Приведен към земята, Уотс пое по следите и изчезна зад няколко каменни блока. Минаха пет или десет минути, преди да ги повика:

— Идвайте.

Двете тръгнаха по пътеката, заобикаляща каменните блокове. Той стоеше от едната страна и правеше снимки със смартфона.

— Заобиколете оттук и нека ви покажа нещо.

Те се приближиха.

— Добре, ето моята реконструкция на случилото се. Мъжът е дошъл тук така, както ние — ето отпечатъците му. Имал е пушка. Можете да видите къде я е свалил временно. Облегнал я е на тази скала, а прикладът е оставил следи в пясъка. Бил е тук известно време, изглежда, просто е чакал. После е взел пушката отново, отишъл е до другата точка и застанал на колене. След това е стрелял седем пъти.

— Седем изстрела? — Кори помъчи да си спомни. — Точно така. Откъде знаеш?

— Седем гилзи. Ето ги там в пясъка.

— Вярно — кимна Кори, смутена, че не ги е забелязала.

Уотс отиде там, наведе се и вдигна една гилза с химикалката си. Извади плик за доказателства с цип и я пусна вътре. — Ще ги проверя за отпечатъци — обясни той, докато събираше останалите.

— Гилзите са големи — отбеляза Нора.

— Вярно, че са големи. Калибър 56-56 с периферно възпламеняване за старата многозарядна пушка „Спенсър“ с пълнител в приклада.

— Това не беше ли оръжие от Гражданската война? — попита тя.

— Точно така. Оръжие с голям калибър за стрелба на къси разстояния, чиито куршуми летят с ниска скорост. Ужасно оръжие, ако искаш да убиеш някого от разстояние. — Шерифът прибра плика за доказателства. — И така, след като е стрелял, е станал и се е върнал по онзи път, после си е тръгнал. Минал е по друг път, а не по този, по който е дошъл. Поне така мисля, защото видях само идващи насам отпечатъци, но не и излизащи оттук.

— Защо някакъв луд тип ще стреля наслуки по нас с антикварно оръжие? — учуди се Нора.

Уотс поклати глава.

— Мисля си, че е много по-вероятно да е бил някой глупак, който гърми из планината без задръжки. Просто не ви е видял.

Кори се вторачи в него.

— Вие шегувате ли се? Куршумите се забиваха около нас.

— Колко близо?

— Два-три метра.

Уотс се усмихна весело.

— Два-три метра? Елате тук.

Кори се приближи и Уотс каза:

— Ето тук е коленичил, когато е стрелял. Застанете на колене на същото място. — Той сложи топлите си ръце на нейните рамене, за да ѝ даде опора, докато коленичи. — Сега вдигнете ръце, все едно стреляте с пушка, и погледнете надолу към руините. — Помогна ѝ в пресътворяването с ръце на нейния гръб. — Ето така. И какво виждате?

Кори погледна към руините.

— Не много, ако изключим тази кирпичена колона.

— Точно така. Стрелял е по колоната, тя е лесно видима мишена. По случайност сте се озовали зад нея, но той не ви е виждал.

— Глупости. Стреляше по нас.

Уотс се обърна към Нора.

— Вие какво мислите?

Нора се поколеба.

— Трудно е да се каже. — На Кори ѝ беше ясно, че археоложката не иска открито да изрази несъгласието си с нея. Явно беше на мнението на Уотс.

— Тази пушка „Спенсър“ има осем патрона в подобен на тръба пълнител. Изстрелял е седем куршума. Изглежда, че е дошъл тук, за да изпробва пушката, изстрелял е пълен комплект патрони, а след това си е тръгнал. Тези антикварни патрони струват по трийсет и пет долара парчето. Не можеш да си купиш нови. Този човек е сериозен колекционер на оръжия, а не снайперист.

— Колекционерите често ли стрелят с оръжията си?

— О, да. Истинският колекционер купува действащи оръжия и иска поне веднъж да стреля с тях, за да ги усети. Това е част от романтиката да колекционираш чудесни стари оръжия. Може и да извадя късмет с отпечатъците, освен ако не искате да ги дадете в лабораторията на ФБР?

— За бога, не — възпротиви се Кори. — Дори не искам да знаят, че съм идвала тук и че за малко не ме е застрелял някакъв тъп каубой! — Тя поклати глава.

Уотс се усмихна.

— Значи приемате моята гледна точка?

— Така мисля — отговори Кори с неохота. — Но ако е бил толкова сериозен колекционер, защо не е прибрал гилзите?

— Те нямат никаква стойност.

— Човек обаче би си помислил, че ще ги прибере дори и само за сувенири. Освен ако не е искал да ги намерим.

Уотс поклати глава.

— Агент Суонсън, ако нямате нищо против, бих казал, че прекалено задълбавате.

Кори имаше, но нищо не каза. В този момент започна да звъни нейният мобилен телефон.

— Удивително, че тук има покритие — възкликна тя, докато го вадеше. Видя, че се обажда Моруд.

— Кори? — Гласът на Моруд не звучеше както обикновено. Тя веднага изпита тревога.

— Да, сър?

— Току-що получихме доклад: горе в Хай Лоунсъм са намерили тялото на Хъки. На дъното на стар кладенец. Прилича на нещастен случай, но аз изпратих ЕСД на място.

— Какво е правил там? — попита тя смаяна.

— Изглежда е… ъъъ… плячкосвал мястото. — Моруд помълча. — Сега тръгвам натам. Ела и ти колкото можеш по-бързо.