Опашката на скорпиона

12.

— Добре дошли в моята лаборатория по патология — приветства ги Найджъл Лейтроп, а британският му акцент изпълни помещението, докато им държеше вратата отворена.

На Кори не ѝ се понрави особено това „моята“ в изречението, но запази приятелската усмивка на лицето си, докато го следваше навътре. Моруд беше изстрелял няколко завоалирани предупреждения за спогаждането с Лейтроп. Съдебният патолог вече цяла вечност работеше в полевия офис в Албакърки и се беше сдобил с името на безвреден ексцентрик, когото всички твърдяха, че обичат. Всъщност Моруд намекна, че е досадник, а една от задачите на Кори е да го спечели.

— Бива го за всичко — беше ѝ обяснил Моруд. — Причината е, че когато той е започнал работа, криминологията не е била толкова специализирана. Така че се справя с основните неща: анализ на нишка и косми, пръстови отпечатъци, анализ на пръски кръв, определяне на кръвната група, което са искали да става бързо на място, за да не става нужда да пращат пробите в националната лаборатория. — Според Моруд едва ли щеше да се зарадва на нейните съвременни познания по съдебна антропология. — А ако не те хареса, може лесно да забави нещата, или даже по-лошо — да се окаже заблуден от нещо, което всеки друг лесно би разпознал.

Кори обеща на всяка цена да се разбира с него. В резултат, когато стисна ръката на мъжа, хладна и суха като желязно перило, беше едновременно любопитна и неспокойна. Лейтроп беше дребен, слаб мъж със заострена сива брада, тънки устни и скоклива походка. Държеше се приятелски, но изражението на лицето му въобще не беше дружелюбно.

Намираха се в мрачното пространство на лабораторията в мазето на полевия офис в Албакърки, заобиколени от оборудване, което не остаряваше красиво. Кори го последва, като лавираше между купчини картонени кутии, които бяха доставени, но още не бяха отворени, за да се озове в претъпканата и ярко осветена операционна. Мястото се заемаше от три подвижни маси с канали, на които лежаха намерените в Хай Лоунсъм неща — мумифицираните останки, все още в затворена бяла торба за трупове. На другата маса бяха поставени пластмасовите кутии с останките от скелета на мулето. На третата бяха разположени гниещите вещи.

Лейтроп смени сакото от туид с бяла лекарска престилка, която висеше на закачалка. Извади чифт нитрилови ръкавици от кутия, монтирана на стената, нахлузи ги, сложи маска на лицето, а на главата — мрежа за коса. Кори последва примера му.

— Какво имаме тук? — промърмори той, докато приближаваше до голямата маса за аутопсии. Наведе се над торбата за трупове, дръпна бързо ципа и разтвори широко двете страни, вторачен надолу с издути устни. — Помогнете ми да го прехвърлим.

Тя му помогна с торбата. Мумифицираният труп все още беше в позата си на зародиш, както бе изсъхнал. Едната ръка бе вдигната, а другата пъхната под нея, покрита от шлифера. Когато го сложиха на масата, от пукнатините и разкъсванията в изсъхналата плът и изгнилото облекло се посипа пясък, образувайки малки купчинки.

Лейтроп обиколи трупа, скръстил ръце на гърба, издавайки поредица от „хъм“ и „аха“.

Отиде до другата маса и хвърли око на костите от мулето, гниещите брезентови торби, след това се спря пред кръста, който лежеше до парчето кожа, в което беше увит преди. Внимателно го взе и го обърна, след това го вдигна към светлината.

— Впечатляващо! — възкликна, остави го обратно и се обърна към нея. — Изглежда, че ще имам доста работа занапред. Кога бихте искали да получите отчета?

Кори прочисти гърлото си.

— Всъщност очаквах да работя с вас.

— Така ли?

Тя потисна раздразнението, което я заля.

— Имам диплома по съдебна антропология. Затова ми възложиха този случай. Специален агент Моруд не ви ли уведоми?

— О, да, да! Моите извинения. Моруд спомена за вашата квалификация. Свикнал съм да работя сам, но малко помощ ще ми дойде добре. Възхитително, наистина възхитително.

Но той съвсем не изглеждаше възхитен.

Кори си напомни, че дори като специален агент да има по-висок чин от Лейтроп, той беше ветеран по служба в Албакърки, а тя само новобранец. При това новобранец, който наскоро е прецакал работата. Нямаше да бъде добре да започнат да си оспорват кой е началник, особено след предупреждението на Моруд.

— Е, това е един великолепен малък проблем, нали? — Лейтроп потърка ръце и млясна с уста, все едно щеше да започне да яде, докато обикаляше масата за аутопсии, на която лежеше трупът. Кори видя, че той е истински заинтригуван. Не се беше превърнал в безчувствен касапин. — Да се залавяме за работа — подкани той. — Аз ще започна с трупа, а ви ще се заемете с артефактите.

— Моята специалност — каза Кори, опитвайки се да вложи известен авторитет в тона си, без да прозвучи като заяждане — е биологична антропология. Може би ще е уместно аз също да се включа в работата с останките?

Лейтроп се намръщи.

— Предполагам.

— Предполагам — продължи Кори, — че първо ще поискате да видим резултата от рентгеновите снимки?

— Естествено. — Лейтроп се обърна към плоския екран и набра командите на клавиатурата, за да извади рентгеновите снимки на екрана. В помещението настъпи тишина, докато двамата разглеждаха снимките квадратче по квадратче от координатната мрежа, започвайки с черепа. Кори беше поискала да се сканира и с компютърен томограф, но Моруд го забрани, като се мотивира с разходите и с това, че още няма официален случай.

— Няма стоматологична намеса — отбеляза Лейтроп, — затова е невъзможно да използваме пациентски досиета. Жалко.

Кори се съсредоточи върху снимките. По време на криминологичното си обучение остана смаяна колко е лесно да пропуснеш нещо, което направо се набиваше на очи, когато ти го посочат. Беше решена да не пропусне нищо, което Лейтроп би могъл да забележи. Главно, защото не искаше той да я командва.

— Вижте това — посочи Кори. — Не ви ли прилича на едва забележима, вече почти затворена фрактура на челната кост? И още една на клиновидната кост?

— Виждам ги — отговори Лейтроп, докато увеличаваше изображението и засилваше контраста. — Да, наистина. Много фини, но лесно различими.

Продължиха огледа надолу по тялото.

— Ето и тук — каза Кори и посочи едно от ребрата. — Друга малка фрактура.

Лейтроп се взря, после я увеличи.

— Не виждам следи от образуването на фибро-хрущялен калус13 — съобщи Кори. — Изглежда, счупването се е случило след смъртта.

Лейтроп изръмжа в знак на съгласие.

— Вижте, още една — каза Кори. — И още една. Четвърто, пето и шесто предно ребро. Виждате ли?

Лейтроп не отговори.

— Всички тези фрактури са отпред — продължи Кори развълнувано въпреки желанието си. — И отпреди да умре. Явно е паднал малко преди да умре. Какво мислите?

— Не е ли по-добре да изчакаме физическия оглед, преди да си вадим заключения? — предложи Лейтроп с издути устни и саркастична острота в тона.

Кори преглътна шумно и потисна раздразнението си.

След като завършиха в мълчание огледа на рентгеновите снимки, Лейтроп се обърна към Кори.

— Позволете да ви покажа как се нагласява видеокамерата за подробния оглед на тялото.

Така е по-добре, каза си Кори. Гледаше го, докато пускаше видеосистемата, за да провери дали работи, и запомни последователността на действията му.

— Сега започваме работа — обяви Лейтроп. — И двамата трябва да кажем датата, часа, мястото, нашите имена и титли. А след това, докато работим, ще обявяваме високо какво точно правим. Разбрахте ли, млада госпожице, или трябва да повторя?

— Разбрах — Беше практикувала това много пъти в часовете по патология в колежа по наказателно правосъдие „Джон Джей“. Разликата беше, че в колежа оборудването беше по-добро.

Започнаха работа върху трупа, всеки застанал от едната му страна. Лейтроп започна да разрязва шлифера, а Кори помагаше, като сряза единия ръкав до маншета, така че да може да бъде свален на парчета, без да бъде засегнато крехкото тяло. След това шлиферът беше сгънат в една кутия за доказателства, която запечатаха.

— На предната част на ризата — каза Лейтроп — се забелязва кафяво петно. Около носа също личат следи от кръв. Изглежда, преди смъртта обектът е имал силно кръвотечение от носа.

Кори се готвеше да добави, че това е още едно доказателство за падане, но реши да се въздържи от коментар. Тя продължаваше да мълчи, оставяйки на Лейтроп да говори пред диктофона. След като огледаха и снимаха кървавите петна, те срязаха ризата, фланелката и панталоните, после ги запечатаха в кутии за доказателства. Ботушите бяха трудни за сваляне, защото се бяха свили и изкривили. Трябваше да бъдат много внимателно разрязани. Въпреки това част от крака се отчупи и остана в ботуша, наложи се да бъде откъсната от кожата.

Кори тайно се надяваше да намерят още съкровища в дрехите: портфейл или някакъв документ за самоличност, но нищо такова не се появи, само няколко дребни монети в единия джоб на мъжа. Тя извади монетите и ги сложи на масата: две монети по двайсет и пет цента, пет по десет и четири по един цент. Лейтроп се готвеше да ги сложи в плик, но Кори попита:

— Не трябва ли да видим датите?

Лейтроп изчака, докато Кори огледа монетите и записа датите, които се простираха от 1922 до 1945 година. Последната дата беше на една почти нова монета от един цент, което тя сметна за важно.

— Изглежда, смъртта е настъпила terminus post quem14 1945-а — отбеляза Лейтроп, докато оглеждаше монетата с лупа.

— Трябва да е умрял през 1945-а или по-късно, но не по-рано — уточни Кори.

— Скъпа, terminus post quem означава точно това — каза Лейтроп и я изгледа като недоволен преподавател.

Задник, помисли си Кори с усмивка на лицето. Къде е дремала, когато е станало дума за това в „Джон Джей“? Трябва да го потърси в „Гугъл“ и да запомни проклетия термин, за да не я хванат отново натясно.

Сега тялото лежеше голо и незащитено. Когато надникна в коремната кухина, Кори видя, че там си беше свил гнездо от трева и парчета памучна тъкан някакъв гризач.

— Уютно малко жилище — промърмори Лейтроп — с много Gemütlichkeit15. — Внимателно извади с пинсета гнездото и го постави в кутия за доказателства.

Кори нямаше представа какво е Gemütlichkeit, но реши да не пита. Вместо това каза:

— Особено се интересуваме от токсикологичните и патологичните резултати. Особено заради… ъъъ… изражението на човека и позата, които може да подсказват отравяне. Бих искала да препоръчам да извадим стомаха, черния дроб и бъбреците за анализ.

— Разбрах — отговори Лейтроп, бръкна в коремната кухина и започна да реже с пукот вътре, а Кори отстъпи назад. Скоро той извади органите, за които стана дума, съсухрени като стари ябълки. Сложи ги в отделни съдове.

— Моля и проба от косата — поиска Кори.

Клъц, клъц и малкото коса, която беше останала по главата на мъжа, попадна в епруветката за проби.

— Трябват ли ви сърцето, мозъкът или белите дробове? — попита Лейтроп.

— Засега не. Всъщност искам, ако нямате нищо против, да спрем аутопсията, за да остане тялото колкото е възможно по-запазено за евентуална компютърна томография по-късно. Разбира се, стига случаят да се превърне в официален.

— Така да бъде. — Лейтроп покри трупа с найлонов чаршаф и започна да лепи етикети на кутиите за доказателства, докато Кори ровеше из вещите на мъжа, за да ги раздели и подреди. Имаше още дрехи, почерняла от сажди тенджера и очукан тиган, скара и стари кибритени клечки, увити в брезент, пукната консерва кондензирано мляко и няколко издути консерви боб, отворена тенекиена кутия от шунка с парченце изсъхнало месо вътре, счупен компас, отварачка за консерви, джобно ножче, две празни четвъртлитрови манерки и плоска бутилка от канадското уиски „Рич & Реър“, също празна. Но никакви бележници, карти, лични документи или ценности. Нищо, което можеше да подскаже с какво се е занимавал този човек. Всичко беше разпределено в етикетирани кутии за доказателства и тя отиде при костите на мулето, които бяха изсипани в голяма кутия. За разлика от човека животното не беше мумифицирано, вероятно защото беше останало навън. Взе черепа заедно с куршума, който беше причинил смъртта на животното, и го извади. Оказа се 22-ри калибър. Тя го пъхна в хартиено пликче. След това сложи всичко на масата за аутопсии.

— Кон или муле? — попита Лейтроп с повдигнати вежди, все едно е водещ на викторина.

— Винаги съм смятала, че е муле, но честно казано, нямам представа — призна Кори.

Щом чу това, лицето на Лейтроп се проясни. Смръщването изчезна и той се наведе, за да огледа черепа. Вдигна го и започна да го разглежда от различни страни, като първо присвиваше едното, а след това другото око.

— Преди трийсетина години имахме случай — поде той. — Един човек открадна муле, а собственикът на животното го погна и уби. В престрелката животното също загина. Това се случи дълбоко навътре в планината Сандия и скелетите бяха открити едва след двайсет години. Скелетът на мъжа не можа да бъде идентифициран, но се предполагаше, че може да е крадецът на мулето. По тази причина беше важно да се разбере дали е яздил кон или муле. Аз предприех малко изследване — количествено сравнение между черепите на кон и муле. Нещо, което никой още не беше правил. Разбира се, от криминологична гледна точка.

— Как го проведохте?

— Снабдих се с дузина черепи от коне и мулета и направих различни измервания. После съставих списък със средни стойности за всеки от видовете. С негова помощ можахме да определим, че черепът наистина беше на муле, което помогна да решим случая.

— Умно — одобри Кори.

— Сега ще видите как ще приложа тези данни за нашия череп. Както виждам, за съжаление, е пробит, но това няма да попречи.

Той порови в едно чекмедже, извади от там шублер и започна да мери различни части на черепа, като записваше данните на лист хартия. След като свърши, извади стар бележник и сравни мерките с други в бележника. Очевидно тази демонстрация на някогашния успех, помисли си Кори, беше разсеяла лошото му настроение.

— Аха! — възкликна той и прекъсна мислите ѝ. — Сега знам какво е животното. — Той замълча драматично, а върхът на брадата му се насочи напред.

— Какво е?

— Нито едното, нито другото.

Кори се смая.

— Нито едното? Какво е тогава? Магаре?

— Мъска.

— О… какво е мъска?

— Вижте сега — отговори Лейтроп и тонът му стана даскалски, — мулето е кръстоска между кобила и магаре. А мъската е кръстоска от жребец и магарица. Другояче казано — катър. Катърите са по-малки от мулетата и приличат повече на магарета, отколкото на коне. Това определено е мъска.

Кори не можеше да си представи по-скучно таксономично обяснение от това. Обаче брадата на Лейтроп стърчеше победоносно и осъзнавайки, че това е нейният шанс, тя бързо се възползва.

— Забележително! Никога не бях чувала за подобно създание. Публикувахте ли изследването си?

— Работя върху малка статия за „Форензик Екзаминър“. Нали разбирате, просто бележка, нищо особено важно. — Тонът му обаче опроверга скромната оценка на собствения му труд.

— С удоволствие бих прочела историята на вашето откритие.

— Статията има нужда от лека редакция. Още един чифт очи, нали разбирате.

— С радост бих се заела, стига да искате.

— Наистина? Това би било първокласно. А сега да продължим с проучването на господина и неговата мъска.