Опашката на скорпиона

11.

Станаха преди изгрев-слънце, но без Скип, който беше отделил голямо внимание на текилата въпреки предупреждението на Нора. Когато Кори се измъкна от спалния чувал в утринния хлад, изпита благодарност, че Нора беше станала по-рано и бе сварила тенджера лагерно кафе. Докато двете седяха и отпиваха от горчивата течност, слънцето се изкатери по планинските върхове на изток, хвърляйки самотна жълта светлина върху призрачния град. Така приличаше на картина от Едуард Хопър, помисли си Кори — навсякъде се виждаха сенки и черни прозорци.

— Да видим дали можем да намерим липсващата торба на нашия човек — каза Нора, докато оставяше чашата си на земята. — И костите на превоза му.

— Добре.

Решиха да се разделят и Кори да поеме едната страна на града, а Нора другата. Докато Кори крачеше сред руините, враните отново излетяха и започнаха да се вият над главата ѝ, грачейки и крякайки. Имаше множество стари огради, колове и други места, където да вържеш кон или муле. Всъщност прекалено много.

Тогава ѝ хрумна мисълта: защо да връзваш коня вън, когато можеш да го вкараш в обор?

Тя се упъти към оборите и там, както се беше надявала, зад съсипаните постройки имаше цяла поредица стари конюшни. Повечето от коловете лежаха на земята, но преди половин век конюшните навярно са били достатъчно запазени, за да подслонят животно за една нощ.

Тя влезе и започна да се оглежда. Подът беше обрасъл с изсъхнала трева, а търкалящи се бурени се бяха струпали край оградите. Районът беше осеян със стари боклуци: строшени бутилки, които изглеждаха виолетови под слънчевата светлина, навити парчета бодлива тел, ръждясали катарами от конски сбруи и изсъхнали кожени каишки.

Кори спря на място. В далечния край на конюшнята се белееше нещо. Приближи се и откри черепа на голямо животно, наполовина заровен в пясъка. Останките на кожен повод бяха още на него. Тя изрита настрана няколко търкалящи се тръни и се показаха още кости. Конят или мулето беше умряло край оградата. Близо до онова, което очевидно е бил входът на конюшнята, намери парче изгнило платно със същата тежест и цвят като торбата в мазето. Значи това беше липсващото товарно животно. Наблизо лежаха гниещи останки от дрехи, очевидно паднали от останките на торбата.

Докато ровеше из тях, направи още едно откритие: навито въже за катерене и телена халка с ръждясали клинове, пластини и карабинери. Кори имаше достатъчно опит, за да разпознае тези неща като алпинистко оборудване.

Повика Нора, която беше от другата страна на улицата. Археоложката дойде.

— Горката животинка — промърмори, вторачена в разпръснатите кости. — Каква смърт!

Кори кимна, а Нора клекна до костите.

— Явно можем да започнем да реконструираме последния ден на нашия човек. Той е пуснал мулето в обора и е оставил едната торба и седлото при вратата. Отнесъл е другата торба в своето убежище в мазето. И там е умрял, очевидно в агония, оставяйки товарното животно затворено в обора, където то също е умряло.

— А може би не — възрази Нора, докато махаше пясъка от наполовина заровения череп.

— Какво искаш да кажеш?

Нора посочи и Кори веднага разбра. Археоложката беше открила предната част на черепа и там се виждаше нещо, което не можеше да се сбърка: дупка от куршум. Беше влязъл в черепа, но не се виждаше изходно отвърстие.

Нора внимателно вдигна черепа и го разклати. Отвътре се чу тракане. Надникна и видя изкривения и сплескан куршум.

— Това муле е било застреляно — обяви тя.

— Защо е застрелял своето животно? — учуди се Кори.

— Не знаем дали той го е направил. Също така не знаем защо е умрял в тази странна поза, целият свит на кравай. Има много неща, в които няма никаква логика.

Двете потънаха в мълчание за известно време.

— Какво мислиш за алпинисткото оборудване? — най-накрая попита Кори.

— Обзалагам се, че е претърсвал старата златна мина под края на хълма.

Кори кимна отново.

— Хайде да приберем тези неща в кутии за доказателства.

Към десет всичко беше прибрано, опаковано и запечатано с изключение на самия труп. Скип най-сетне беше станал и бе сготвил за всички закуска от палачинки със сладко от боровинки и бекон с яйца.

— Преместването на трупа ще бъде предизвикателство — отбеляза Скип и напълни устата си с бекон. — Той е крехък като крило на пеперуда. — След това натъпка още едно парче бекон и започна шумно да го дъвче.

— Ще са нужни усилията на трима ни — реши Нора.

След закуската се върнаха в мазето, като взеха със себе си чувал за трупове и голяма, подобна на ковчег кутия за доказателства. Мъжът се беше свил в зародишна поза до стената на мазето. Беше облечен с шлифер от мушама, а отдолу носеше карирана риза и панталони от брезент, придържани от кожени тиранти. Дрехите бяха толкова изсъхнали, че краищата им бяха покафенели и се ронеха на прах. Големи парчета от кожата му се отделяха като изсъхнали листа. Останките от стара каубойска шапка лежаха близо до главата му. Едната му ръка се беше вкопчила в гърдите, а другата бе протегната, сякаш се опитваше да отблъсне нещо.

— Добре — каза Нора. — Ето как ще го преместим: ще сложим на пода до него отворената торба за трупове. След това тримата ще подложим ръце под трупа и на три ще го вдигнем внимателно и ще го поставим в торбата. След това ще сложим торбата в кутията. Разбрахте ли?

Кори и Скип кимнаха.

Пъхнаха ръцете си в ръкавици под него — Нора под раменете, Кори под хълбоците, а Скип под коленете.

— Едно, две, три! — Дружно вдигнаха трупа, който се оказа изненадващо лек, и внимателно го сложиха в отворената торба.

Странна и неприятна миризма се понесе от него, напомняше на старо сирене. Кори се опита да диша през устата.

— Чудесно — каза Нора.

— Ей — обади се Скип, — нещо падна от неговите дрехи.

Той посочи към предмета, който лежеше върху найлона под трупа. Беше с големината на ръка и завит в парче кожа, завързана в средата с ремъче.

Кори се наведе, за да го разгледа по-отблизо. Кожата се беше поразтворила и тя можа да види блясък вътре.

— Хайде да го отворим — предложи тя. — Нора, съгласна ли си?

— Не виждам защо не.

Кори снима предмета, след това Нора го вдигна с ръка, предпазена от ръкавица. Внимателно започна да развързва възела и разгъна вкоравеното парче кожа.

Вътре имаше удивителен златен кръст, украсен с камъни, които приличаха на скъпоценни, проблясващи слабо на сумрачната светлина в мазето.

— Майчице мила! — удиви се Скип.

— Красота — ахна Кори.

Хванала кръста с едната ръка, Нора извади с другата лупа от джоба си и започна да го проучва, като го въртеше във всички възможни посоки.

— Истински ли е? — попита Скип.

— Тежък е — отговори Нора след известно време — и няма следа от потъмняване. Несъмнено е от чисто злато. Изработката също е невероятна: гранулацията и филиграните са толкова фини, че са едва забележими. Почти сигурна съм, че тези камъни са истински рубини, сапфири, смарагди, тюркоази и лазурити.

— Откъде се е взел? — зачуди се Кори.

Нора се поколеба.

— Ако се налага да предположа, бих казала, че е от времето на испанската колонизация. Вероятно от седемнайсети или осемнайсети век. Това е един от най-хубавите златни предмети, които някога съм виждала.

— Колко струва? — полюбопитства Скип след още едно кратко умълчаване.

Нора се смръщи.

— Що за въпрос. От археологическа гледна точка е безценен.

— Ако се наложи да го продадеш, колко може да получиш?

Нора пак се поколеба.

— Наистина нямам представа. Сто хиляди? Половин милион? Кръстът е по-различен от всичко, което съм виждала в музеите.

Скип подсвирна.

— Какво е правил този старец, че да влачи нещо подобно в средата на нищото?

Добър въпрос, помисли си Кори.

Скип изведнъж се оживи.

— Иха, може би носи още съкровища, а? Хайде да проверим.

— Стига! — рязко каза Нора, когато Скип протегна ръце към трупа. — Никакво претърсване.

— Ще изследваме останките в лабораторията — обясни Кори — и ако има още неща за откриване, това ще стане там. Затова нека сложим златния кръст до трупа и да се връщаме бързо в Албакърки. Мисълта да останем с този предмет тук в пустошта наистина ме кара да се притеснявам.