Опашката на скорпиона

33.

Този път, когато Кори Суонсън приближи колата до хижата от греди с ламаринен покрив, Джеси Гауер вече я чакаше на предната веранда. Тя слезе от колата, промъкна се между отпадъците в двора и спря в подножието на първото стъпало.

Мъжът, доколкото можа да определи, все още носеше опърпаните дрехи от последния път и сега гледаше към нея, седнал на един от старите столове на верандата. Може би причината беше в нейното въображение, но сякаш русата му коса беше измита и сресана. И определено се беше избръснал.

— Получих вашите съобщения — каза тя. — И двете.

Джеси Гауер беше оставил тези съобщения в гласовата поща в службата ѝ, и двете съдържаха въпрос за напредъка на разследването и златния кръст. Той не отговори.

— Може ли да се кача?

Гауер ѝ махна да се качва и тя се настани на един от столовете.

Поседяха около минута в мълчание и се гледаха. Кори си мислеше за суровите си думи на сбогуване при последната им среща. Неочаквано бяха изригнали от някакво място дълбоко в нея. Може би причината беше фактът, че в Гауер видя нещо от своята майка: пристрастена, погълната от себе си, гневна на света. По-неприятното беше, че можеше да види себе си… по-точно каква можеше да стане.

— Вижте — започна тя, — не съм тук, за да ви разпитвам или да претърся къщата, или да ви арестувам. Тук съм като човек, който разследва онова, което се е случило с вашия прадядо. Имаме една и съща цел. Няма нужда да бъдем врагове. И още нещо… — Тя замълча. — Съжалявам, за нещата, които казах. Имам предвид, когато си тръгвахме.

Джеси Гауер изслуша малката ѝ реч, без да промени изражението си.

— А кръстът?

— Все още е доказателство. Беше намерен до тялото му на федерална земя. Нито аз, нито някой друг може да направи нещо в момента. Когато разследването свърши, ще видим каква е възможността да го дадем на вас. Също ще е сложно, защото има закони, които управляват такива неща. Освен това… — Тя се поколеба и се запита дали да му каже, че е радиоактивен. Но не, тази информация беше строго секретна. — Обещавам да направя каквото мога.

Гауер изслуша и това изявление. Тя усети, че между телефонните обаждания беше имал време да обмисли всичко.

— И аз нямах намерение да се държа толкова лошо — изтъкна той. — Просто… — Махна към двора, приличащ на прашно сметище, към ръждясващата железария и потискащото усещане за изгубени мечти. Кори веднага разбра. Да учиш в университет от Бръшлянената лига след трудно детство трябва да е било като обещание за прекрачване в един по-добър свят. Обаче този свят се беше разпаднал и сега той бе отново тук, по-зле откогато и да било.

— Аз израснах в Канзас — каза тя, — в град не по-голям от това място. — Тя млъкна. — Не исках да…

— Не, права сте. Грозно е. — Джеси въздъхна. — За мен Кеймбридж беше откровение. Нямах представа, че светът може да е толкова зелен.

— Зеленото невинаги е много прекрасно — възрази Кори. — Израснах заобиколена от пшеничени ниви. Като дете си мислех, че продължават до безкрай. Един зелен ад.

Поседяха известно време в мълчание. После Гауер се размърда.

— Искате ли чаша вода, или нещо подобно? Съжалявам, наистина нямам…

— Не, благодаря, всичко е наред. — Отново настъпи мълчание и те оглеждаха запустението. Тогава Кори си пое дълбоко дъх, защото взе решение.

— Вашият прадядо е бил убит при изпитанието „Тринити“ — каза тя. — Смятаме, че вероятно е излязъл да търси находки в пустинята Хорнада дел Муерто. Бил е застигнат от взрива. Успял е да се върне обратно в своя лагер в Хай Лоунсъм, но е умрял скоро след това.

— Мили боже! — Докато тя говореше, лицето му се беше превърнало в маска от шок и неверие. — Казвате, че е бил заровен там от времето, когато са изпитали бомбата?

— Да. Смятаме, че сме открили бивака му. В момента се проучва.

— Научихте ли нещо повече за кръста?

Кори се поколеба. Не искаше да събужда твърде голям интерес у него, след като още никой не знаеше дали изобщо е възможно да предяви претенции за кръста.

— Той също е облъчен, защото е бил у прадядо ви, когато е избухнала бомбата. Нямаме много информация за него, освен че е стар и ценен. Може да е бил собственост на някой испански свещеник мисионер, който е работил по тези места.

— Колко е облъчен?

— Сега вече радиацията е отслабнала. Около дозата, която ще получите, ако летите на 10000 метра височина.

Джеси се облегна с въздишка.

— Значи не сте намерили джобен часовник у него?

— Не. Защо питате?

— Изглежда странно, че е носил златен кръст, но не и своя часовник. Това беше един от двата предмета негова собственост, за които го беше грижа. Прочуто семейно наследство, предавало се у фамилията Гауер в продължение на няколко поколения. Обаче изчезнал с него. Поне така казваха. — Той замълча, размишлявайки. — Златен кръст. Испански. Това със сигурност звучи като съкровище. Смятате ли, че може да е намерил съкровището на връх Викторио, преди да умре?

Кори не отговори. Джеси много бързо сглобяваше пъзела. Може би дори прекалено бързо. Защо изобщо беше дошла тук отново? Отчасти в отговор на неговите обаждания. Обаче инстинктът ѝ подсказваше, че той знае повече, отколкото им беше казал.

В тишината се чу кудкудякане откъм кокошарника.

— Пертелота! — извика Джеси. — Чудесно! — Обърна се към Кори. — Това е вечерята ми.

— Пертелота?

— Ами да. Разпознавам всички кокошки по тяхното кудкудякане. Те са ексцентрични малки зверчета.

— За бога, откъде взехте това име?

Гауер мълчаливо сви рамене.

— Остатъчен ефект от моето образование. Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература, докато седях на същата тази веранда. От нямане какво да правя. Шантиклер и Пертелота са петел и кокошка от „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър. Пертелота беше любимката на моя петел, докато той не изчезна. Мисля, че някоя миеща мечка му е видяла сметката. Кръстил съм и останалите кокошки. А кокошарникът е Кентърбъри. Онова старо очукано дърво пък е Чайлд Роланд от поемата на Байрон42. На мен ми прилича на стар рицар, на когото не е провървяло особено. А цялото пространство между пътя и оградата е Пустата земя. — Той направи пауза. — Мисля, че не е нужно човек да е чел Елиът43, за да знае това.

Кори слушаше този водопад от думи с нарастваща изненада. Джеси Гауер явно имаше мозък. Изпита неочакван подтик да го попита за неговия роман, но последния път тази тема не беше приета много добре. Затова посочи небрежно към затворената стара барака за инструменти, чиито прозорци бяха заковани със стари дъски.

— А как наричате нея?

— Никак — отговори бързо Гауер. Той се затвори толкова рязко, та Кори разбра, че е казала нещо не на място. Затова смени темата и продължи:

— Този джобен часовник, който споменахте. Може ли да ми разкажете повече за него?

— Беше хронометър с връщаща се стрелка.

— Какво е това?

— В хорологията това е известно като „компликация“ — нещо, което часовникът може да прави освен посочването на часовете и минутите. Освен другото хронометрите могат да отброяват много точно секундите. По същество хронометър с връщаща се стрелка е часовник, чийто секундарник автоматично се връща на нула, без да е нужно да се натиска някакъв бутон.

— Хорология? Звучи като някаква сутеньорска наука.

Джеси се усмихна за пръв път.

— Вече ви казах, че татко разбираше от часовници и ремонта им. Обикновено му носеха скапани „Таймекс“ за поправка. Но веднъж му се падна един стар „Патек Филип“ за почистване и регулиране. Помня, че ми позволи да видя вътрешността му. Вътре имаше цял различен свят: лостове, пружини, ротори и дори рубини. Никога не бях виждал татко толкова възбуден. Това беше единственият път, когато му се случи да работи върху един от Светата Троица.

— От светата какво?

— Трите най-стари и велики швейцарски фирми производители на часовници: „Патек Филип“, „Вашерон Константин“ и „Адемар Пиге“. Всеки от техните часовници съдържа стотици части, изработени с възможно най-педантична грижа. И всички тези части са скрити от погледите, за да работят заедно безшумно и точно.

Докато говореше, в очите му се беше появила светлинка.

— Ами ролексите? — попита Кори. — Мислех, че те са най-добрите.

— Имат някои емблематични дизайни. Обаче по същество са часовници, изработени с машини. Не са изработени ръчно със същата фанатична грижливост и нямат неща като вечни календари например или… — Той спря да говори, защото явно беше забелязал как го зяпа Кори.

— Продължавайте — подкани го тя.

— Защо да го правя? Така или иначе и след милион години няма да мога да си позволя такъв часовник. Дори и да продам… — Тук той отново замълча.

Кори реши да помълчи и тя с него известно време. Ето човек, който е прекарал цялото време със своите мисли. Не беше свикнал да ги споделя с чужди хора.

— Казахте, че вашият прадядо го е било грижа само за две негови неща — подхвърли тя след малко сякаш мимоходом. — Кое беше другото?

Той я гледа известно време, все едно се опитваше да уравновеси вродената си подозрителност с нуждата от компания.

— Една стара рисунка — отговори най-накрая.

— Защо е била толкова ценна за него?

— Кой знае? Беше едно от онези неща, които се предават от поколение на поколение в семейството — като Библия или нещо подобно. Мама през целия си живот носеше една камея, макар да се оказа фалшива. Хората се привързват към вещите. — Той се поколеба. — Както и да е, отдавна я няма.

Кори го усети как се отдръпва и затваря. В същото време умът ѝ работеше, сглобяваше някои от нещата, които Гауер беше изрекъл току-що. Макар да се оказа фалшива…

Тя се огледа и погледът ѝ се спря върху бараката за инструменти. Имаше нещо защитно в начина, по който Гауер реагира на нейния въпрос за нея. Катинарът на вратата изглеждаше подозрително нов в сравнение с всичко наоколо.

— Тази барака за инструменти… дали е възможно да надникна вътре?

— Защо? — попита Гауер, а гласът му се извиси до крясък. — За втори път споменавате бараката.

— Има любопитен външен вид и просто си помислих…

— Просто си помислихте! Просто си помислихте, че може да дойдете тук и да ме дразните със смътни обещания за кръста, а след това да задавате още въпроси. Какво мислите, че има вътре? Лаборатория за метамфетамини, а?

— Не, аз…

— Всички тези глупави преструвки, че сте сродна душа, за Канзас, че уж се интересувате от часовници… Онова, което наистина се опитвате да направите, е да източите информация от мен. Вие, шибани ченгета, всички сте еднакви! — Вече беше на крака и крещеше с насълзени очи. — И си мислите, че насмалко щях да ви повярвам, а? Махайте се! Махайте се и не се връщайте!

Кори осъзна, че няма какво да каже. Той беше изпаднал в неочаквана, нелогична ярост, характерна за страдащите от биполярно разстройство. Беше виждала това и при други, и имаше само един начин да реагираш. Затова, докато Гауер крещеше, тя стана, слезе по стълбите на верандата и с енергични крачки се упъти към колата си.