Опашката на скорпиона

44.

Кори лежеше в леглото, вторачена в тавана. Макар да беше уморена, не успяваше да заспи. Защото беше същевременно неспокойна и разочарована.

Почти не успя да мигне, след като предната вечер Моруд я прати да си върви. Беше прекарала деня в апатия и не успя да свърши почти нищо. И ето я сега тук, отново вторачена в тавана. Не беше по-приспивно от миналата нощ. Протегна се за телефона и изключи фоновата музика, която се беше надявала, че ще я приспи: „Дийп Фрийз“ от Слийп Рисърч Фасилити. След като ще лежи будна, би могла и да размишлява.

Безпокойството ѝ не беше обвито в тайна — причината за него беше последното ѝ ходене при Джеси Гауер. Дали се чувстваше виновна, че се беше отнесла с него безцеремонно по телефона? Малко, но той със сигурност беше предизвикал това отношение. Или причината беше в мрачния, безсмислен край, който беше заварила? Не мислеше, че е така: не се чувстваше наранена, не изпитваше страх. В Куонтико беше виждала множество ужасни неща. Пък и нищо не можеше да се сравни с плашещата фигура, която се беше появила пред вратата на караваната ѝ при Медсин Крийк: онова огромно кръгло, бяло като луна лице, опръскано с кръв, и една здрава ръка, протягаща се към нея…

Затвори кутията с този спомен и започна отначало.

Джеси е бил измъчван и убит по някаква причина. Всички бяха съгласни, че някой е искал нещо от него: обаче дали пари, наркотици… какво?

Отново прехвърли в ума разговора от вчера следобед. Той на практика я молеше да дойде в ранчото и като морков провеси пред нея другото ценно притежание на своя прадядо — онова, което Джеси първоначално беше определил като „стара рисунка“. „Тачеше го като свят предмет“, бе казал Джеси.

Дали пък не е била някаква нескопосана шега, начин да я подмами да тръгне на дългото пътуване до неговия дом, така че да може отново да я наругае? Не, не мислеше така. Джеси не беше такъв човек, не си създаваше безпокойства с подобни игрички. Ако това се беше случило наистина, той е бил наясно, че никога повече няма да я види… освен ако тя не дойдеше с белезници и съдебна заповед в ръка.

Възможно ли е някой отвън да е чул разговора с нея? Не, щеше да е прекалено голямо съвпадение. Между другото, Джеси сам беше казал, че предметът е по-скъпоценен, отколкото е стойността му. Възможно ли е телефонът му да е бил подслушван, или хакнат? Разбира се, че беше възможно, но твърде малко вероятно.

„По-скъпоценен, отколкото е стойността му“. Какво означаваше това, по дяволите?

Тя лежеше в мрака и се опитваше да си спомни точно какво беше казал Джеси за въпросното притежание. Каквото и да беше оставено от неговия прадядо след смъртта му. „По времето на прадядо ми повечето хора щяха да сметнат, че скъпоценното му нещо е годно единствено за облицоване на кокошарника. Обаче с течение на годините то добива стойност. Може би голяма стойност. Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава“.

Поне това беше, което си спомняше. Джеси — все още беше трудно да повярва, че е мъртъв, имаше дразнещия навик да не казва нищо направо… Всичко беше иронично омаловажаване или намек за онази незавършена специализация по английски език, с която толкова се гордееше…

Сега ѝ се прииска да беше обръщала повече внимание на думите му. Облицоване на кокошарника? И коя беше Пертелота?

Пертелота. Това събуди спомена. Беше споменал и преди това име. Последния път, когато беше при него в ранчото. Замисли се за по-раншния разговор, който свърши толкова рязко, когато ѝ нареди да се маха от земята му. Беше разказвал за скъпи швейцарски часовници и други неща, които не можеше да си спомни, без да се допита до бележките си. Но не това я човъркаше. Беше нещо казано, сигурна бе в това, по-рано в разговора, по времето, когато за пръв път се отпусна пред нея.

„Остатъчен ефект от моето образование.“ Спомни си, че го каза. И още нещо: „Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература, докато седях на същата тази веранда“.

Коя обаче беше Пертелота?

Тогава се сети. Както си седяха на предната веранда, изкудкудяка кокошка, лицето на Гауер грейна и той се усмихна.

— Пертелота! — извика. — Чудесно! — Обърна се към Кори. — Това е вечерята ми.

„Това е вечерята ми“.

„Разпознавам всички кокошки по тяхното кудкудякане“.

„Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература“.

На мига Кори скочи от леглото.

След десет минути, вече облечена, беше в колата си.

В два след полунощ влизаше в ранчото на Гауер.

Изгаси фаровете, спря двигателя и остана седнала в колата, за да слегне прахта и да свикнат очите ѝ с мрака. Като изключим полицейската лента и липсващата врата на бараката за инструменти, която беше зейнала широко, мястото не изглеждаше много по-различно от снощи, когато пристигна и намери всички лампи изгасени.

Когато изпита сигурност, че е запомнила сцената, взе фенерчето, провери дали оръжието е заредено, след това слезе от колата.

Без да светва фенерчето, като се възползва от светлината на луната, Кори се промуши под лентата, отмина къщата, след това бараката за инструменти и започна да се приближава към кокошарника. Всичко беше тихо, нищо не помръдваше в мрака. Приближи се още малко и отново спря.

Никога преди не се беше озовавала близо до кокошарник и имаше смътна представа какво представлява — главно от гледане на рисувани филми с Фогхорн Легхорн48. Беше неголяма постройка, подобна на барака, с дъсчени керемиди и заострен покрив, малко прозорче и врата с рампа. Светна фенерчето и плъзна лъча му за кратко по зарезената врата, самия кокошарник и празното пространство зад него, отделено за разходка на кокошките. Онова, което забеляза първо, беше миризмата. За пръв път разбра защо кокоши лайна беше толкова обидна ругатня.

„Дори Пертелота да е все още единствената, която може да му се наслаждава“.

Каквото и да беше тайнственото нещо, може би бе скрито в кокошарника. Нямаше друго решение. Постройката изглеждаше непокътната сякаш нито полицията, нито някой друг ѝ беше обърнал внимание. Тя беше нейната единствена следа и Кори щеше да я провери. Дължеше най-малкото това на Джеси.

Пое си дълбоко дъх, вдигна дървеното резе и пъхна глава през отворената врата, осветявайки вътрешността с фенерчето. На противоположните стени имаше множество полози за гнездене, половината от които бяха пълни. Други кокошки спяха на кацалки. Шест или седем чифта очи като мъниста се завъртяха към нея обвинително и се чу нервно, тъжно кудкудякане.

— Госпожи, на мен също не ми харесва — оправда се Кори, докато оглеждаше вътрешността. Коя от тях беше Пертелота?

Една от кокошките, най-близо до нея откъм дясната страна, изглеждаше по-голяма и не толкова уплашена като останалите. Нейният полог изглеждаше най-използван. Кори предположи, че и личността ѝ отговаря на нейната маса: можеше да си я представи като любимка на Джеси. Бръкна в сламата под кокошката и предизвика възмутено кудкудякане, както и клъвване по китката за безпокойството.

Нямаше представа колко здраво можеха да кълват тези гадини. Въпреки това успя да опипа ситната мрежа под сламата. Там нямаше нищо скрито.

Измъкна се приведена от вратата и провери китката си с фенерчето. Изглеждаше като ударена с пирон. Нямаше да позволи да я клъвнат още веднъж.

Кокошарникът по същество представляваше ниска рамка на колове с решетка в долния край, вероятно с цел да го пази от хищници. Кори клекна и светна през решетката, предизвиквайки нов хор от плачливо оплакване. Под всеки полог бяха поставени подноси за смет и като се съдеше по количеството, никой не се беше погрижил да ги почисти.

— Джеси, благодаря — измърмори Кори. След като си пое дълбоко дъх, пъхна ръка през решетката, намери подноса на Пертелота и внимателно, но методично прекара съдържанието му през пръстите си. Резултатът беше отвратителен, без да постигне нещо съществено.

— Божичко! — Кори изви глава, опитвайки се да не повърне. Дали това не беше поредната нейна половинчата дедукция? Някаква налудничава надежда, че последният ѝ разговор с Гауер и неговата смърт не са били напразни? Ако Моруд я видеше сега… Издърпа измърсената си ръка от подноса за смет с ругатня. Докато го правеше, подносът се измести съвсем малко в рамката си.

Кори спря насред движението. След това хвана близкия край на подноса и започна да го бута и дърпа, докато накрая го повдигна.

Това свърши работа. Краят на подноса се повдигна около два и половина сантиметра и Кори бързо опипа под него. Там имаше нещо закрепено и защитено от втори поднос. Беше твърде тъмно, за да го различи със сигурност, но на опип беше като сгънато платно. Нямаше да мине през отвора на решетката, затова вместо да рискува да го повреди, вдигна тази част от нея и го измъкна откъм долната страна.

Прекара следващите няколко минути в миене на ръце в потрошената кухня на Джеси. След това седна на предната му веранда с фенерчето и тайнствения предмет на колене. Извади мобилния телефон и се приготви да звънне.

Поставила пръст на бутона за бързо набиране, тя се колеба дълго време. След това прибра телефона в джоба, тръгна бързо към колата, сложи внимателно пакета на пътническата седалка и потегли в нощта.