Опашката на скорпиона

24.

Командният център на армията в ракетния полигон „Уайт Сандс“ сам по себе си приличаше на град, помисли си Кори, когато минаха през пропуска и навлязоха в огряна от слънцето координатна мрежа от метални и измазани с цимент сгради, прострели се по равната долина, полегнала сред пустинните пясъци. Тя, Моруд и Нора бяха пътували до базата в един от неизменните черни джипове на ФБР. Следваше ги шериф Уотс в своя джип. Бяха го информирали за станалото и той силно се удиви.

При портата бяха посрещнати от двама войници в открит джип, които ги съпроводиха покрай няколко жилищни блока, водна кула, игрище за голф и редица бели радарни чинии до тяхната цел — ниска постройка плосък покрив и жълто-кафява мазилка. Спряха на комплект паркоместа, запазени за коменданта.

Кори си пое дълбоко дъх, когато слязоха. Горещата вълна в началото на октомври се беше стоварила с пълна сила върху пустинята и сигурно навън беше не по-малко от трийсет и осем градуса. Горещината се отразяваше от асфалта, а в пустинята отвъд жилищните и тренировъчните райони се въртеше пясъчен смерч.

Макар планините, които ограждаха хоризонта, да бяха високи и впечатляващи, мястото не беше от тези, които някой би нарекъл красиво.

При входната врата ги посрещна друг войник заедно със струя охладен от климатика въздух за „добре дошли“. Той ги преведе през охранителния пост и ги поведе надолу по дълъг коридор.

Командирът на полигона стана, когато влязоха в кабинета му.

— Генерал Мак Магърк — представи се той, докато излизаше иззад бюрото си с протегната ръка.

Първата реакция на Кори беше изненада: той изобщо не отговаряше на нейната представа за генерал. Първо, беше нисък и кръглолик. И вместо всекидневна носеше смачкана полева униформа и като единствено отличие за чин имаше малка черна звезда на капака на левия нагръден джоб.

— Това е моят помощник — каза той, докато се здрависваха. — Лейтенант Удбридж.

За разлика от него лейтенантът беше чернокожа жена, слаба, елегантна и поне петнайсет сантиметра по-висока от генерала.

Всички седнаха на столовете, подредени в полукръг пред бюрото на коменданта. Офисът беше функционален и снимките на бюрото, предположи Кори, сигурно бяха на генералската съпруга и деца. Стените бяха покрити с плакети, почетни грамоти и снимки на ракети в различни етапи от изстрелването им: на земята, издигащи се в небето и избухващи. В края на бюрото бе поставена стойка с две знаменца: на САЩ и Ню Мексико с неговия емблематичен символ Слънцето Зия25.

— И така — започна генерал Магърк, след като се облегна на стола, — трябва да призная, че вашето съобщение силно ме изненада. Само си представете: да намериш останките на човек, убит от опита „Тринити“. Докладвах нагоре по командната верига и беше проявен голям интерес. Както и загриженост. Макар и да се е случило преди седемдесет и шест години, очевидно е трагедия и по тази причина крие в себе си потенциала за отрицателна публичност. Както всички знаем, всичко свързано с атомното оръжие е противоречиво.

— Точно такива са и нашите притеснения — съгласи се Моруд. — Това е една от причините да го държим в тайна.

— Мъдро. Трябва да кажа, че ние в армията оценяваме високо бързината, с която ФБР ни съобщи за случилото се.

— Сега поне знаем, че не е било убийство — каза Моруд. — Обаче все още има някои подробности, които трябва да се уточнят.

Генералът кимна.

Моруд се обърна.

— Специален агент Корин Суонсън отговаря за случая и ще ви информира.

Очите на генерала се спряха върху нея и макар изражението му да не се промени, тя въпреки това долови неговата изненада. Знаеше, че онова, което го е смутило, беше обичайното съчетание от младост и пол.

— Благодаря, сър — отговори тя енергично. Извади дебела папка от чантата си и я сложи на генералското бюро. — Преснимах за вас всички свързани със случая документи и доклади.

— Много благодаря, агент Суонсън.

Тя опита да говори уверено, стараейки се да овладява потрепването на гласа си, докато се обръщаше към този овластен, макар и отзивчив човек.

— Сър, ще се спра само на най-важните моменти от разследването досега. А след това, ако нямате нищо против, надявам се да мога да задам няколко въпроса.

— Разбира се.

Кори разказа на шерифа за иманяря, престрелката му с шериф Уотс и първото намиране на тялото.

— Д-р Кели извърши разкопаването — обясни тя. — Имаше много учудващи съдебномедицински подробности, свързани с тялото. Повечето намериха своя отговор, след като стана ясно, че човекът е бил изложен на въздействието от изпитанието „Тринити“.

Тя описа фрактурите; отлепването на кожата на ивици като бинтовете на мумия; обгорелите части на дрехите. Докато говореше, прелистваше папката, за да покаже различни снимки.

— Най-голямата изненада беше — продължи тя, — че носеше скъп предмет. — Отвори на страниците, които съдържаха снимки на кръста, и генералът ги разгледа с интерес. — Изглежда е от ранния период на испанската колонизация преди 1680 г. Беше проучван в Археологическия институт на Сант Фе от д-р Кели, която е тук с нас, докато не научихме, че е радиоактивен.

— Стар кръст — каза генералът. — Имате ли представа, защо го е носел?

— Не — отговори Кори. — Поне засега. Изглежда, не е бил откраднат.

Генералът кимна.

— Това е накратко информацията, с която разполагаме — завърши Кори. След това погледна Нора. — Д-р Кели, искате ли да добавите нещо?

— Да, благодаря. Опитваме се да идентифицираме няколко необичайни маркировки върху кръста, за да се опитаме да стигнем до създателя му. Направен е от злато и изработката е отлична. До голяма степен сме уверени, че е изработен в Мексико Сити в началото на 1600-а година и е донесен по Камино Реал в Ню Мексико.

Генералът се усмихна.

— Желая ви успех. А междувременно успяхте ли да установите самоличността на човека? За нас в базата е важно дали сте научили какво е правил в пустинята сутринта на 16 юли 1945 г.?

— Мъжът се казва Джеймс Дулин Гауер — отговори Кори. — Семейството му е притежавало ранчо в подножието на планината Сан Андрес, където е израснал. Били изгонени оттам, след като правителството го отчуждило през 1942 г. Макар да не знаем какво може да е правил, не е бил много далеч от района на старото семейно ранчо, когато бомбата е била взривена.

Докато говореше, лицето на генерала издаде, че се е досетил нещо.

— Гауер? Искате да кажете, че мъжът е бил член на семейството, притежавало старото ранчо и къщата, която е недалеч от мястото на взрива? Наричаме я „ранчото на Гауер“.

— Същият — потвърди Моруд.

Генералът поклати глава.

— Направо не е за вярване. Трябва да знаете, че мястото има своя история. Служителите от проекта „Манхатън“26 го използвали за работилница в дните преди „Тринити“. Фактически д-р Опенхаймер и неколцина други са преспали там преди взривяването. — Той замълча за момент в размисъл. — Доста добре познавам историята на опита „Тринити“ и в документите не се споменава за влезли незаконно или други, които е трябвало да бъдат изведени от района. Разбира се, той е твърде голям и открит. Смятате ли, че Гауер е бил на път към семейното ранчо, когато е избухнала бомбата?

— Въпросът е открит, но знаем, че е бил разстроен от отчуждаването на ранчото.

— Не можем да го обвиняваме за това — кимна Магърк. — Повечето от ранчерите, чиято земя е отчуждена, не са били доволни. И честно казано, по онова време правителството не ги е обезщетило както трябва. Тази неправда накрая беше поправена, но отне твърде много време.

— Генерале, дали в архивите на ракетния полигон „Уайт Сандс“ има информация за отчуждаването на ранчото на Гауер?

— Не мога да отговоря със сигурност, но правителството винаги е пазело добре архивите. Колкото може по-бързо ще извадя за вас запазеното в архива.

— Казвате, че по време на опита не е имало нарушители? Други не са попаднали във взрива?

Генералът поклати глава.

— Имаше известен брой дела, заведени от хора, живеещи точно до полигона, които по-късно са развили рак. Те бяха удовлетворени още преди години. Извън тях няма нищо, което да се откроява.

— В тези дела участвали ли са членове на семейство Гауер?

— Мога да проверя. — Магърк се обърна към Удбридж, която си водеше бележки. — Моля, отбележете, че тези искания са спешни.

— Да, сър.

— Последен въпрос — обади се Кори. — Възможно ли е да се организира посещение на ранчото на Гауер?

Моруд я стрелна с поглед. Тя преднамерено не беше споменала тази молба предварително, за да не може той да я отхвърли, но генералът просто кимна.

— Не виждам защо не. Доколкото знам, то е повече или по-малко запазено — същите мебели и така нататък. Не поради някаква специална причина. Предполагам, че с времето мисълта да се изнасят нещата се приемала като неудобство. В момента никой от персонала ни няма причина да влиза в тази част на полигона. Мисля, че покривът е подменян един или два пъти, но на практика мястото е същото.

— Кога би било удобно? — настоя Кори.

— Защо не още сега? — Генералът се обърна към помощника си. — Лейтенанте, обадете се в гаража за два джипа с шофьори. — После се обърна отново към Кори. — Пътят е доста — близо сто километра отиване и връщане, но ще пресечем половината полигон и ще минем през красивата планина Сан Андрес — място, което малцина могат да видят.