Опашката на скорпиона

63.

Пендъргаст, който се беше спуснал deus ex machina на сцената, както беше свикнал, сътвори своето малко чудо и се върна в Ню Йорк Сити. Кори беше отново в Албакърки, а Нора току-що беше получила обаждане от кабинета на президента. Съобщиха ѝ, че д-р Уайнграу би искала да я види веднага, ако е удобно. Беше удобно в момента. Нора скочи на крака и все още стискайки плика, който се готвеше да отвори, излезе иззад бюрото си и пое по коридора с бързи крачки.

Кабинетът на д-р Марсел Уайнграу изглеждаше до голяма степен както преди, като се изключи добавената графика от Салвадор Дали на стената. Нора седна на едно от кожените кресла. Разбира се, знаеше за какво е срещата и сърцето ѝ блъскаше като лудо. Не спираше да си напомня, че няма за какво да нервничи. Просто нямаше защо след всички похвали, които беше получила за подпомагането на ФБР да завърши случая.

— Нора, много се радвам, че можа да дойдеш — каза Уайнграу топло и приятелски. — Възстанови ли се от последните вълнения?

— Да — кимна Нора. — Неловко ми е да си спомням как ви помолих за два дни отпуск, за да разкопая тялото в Хай Лоунсъм, а се оказаха цели седмици…

Уайнграу махна с ръка сякаш за да отпъди този въпрос.

— Всичко завърши направо героично. Ти оказа забележителна помощ на ФБР… а рекламата за института беше безценна.

— Благодаря.

Уайнграу сплете пръсти.

— Повиках те, за да поговорим за нещо друго.

Нора се приготви. Ето, започва се. Щяха да говорят за нейното повишение.

— Както знаеш, д-р Уинтър се пенсионира и мястото на началник на археологията ще се освободи.

Нора кимна.

— Макар аз да съм изключение от правилото, ти самата сигурно знаеш, че в института има традиция повишенията да са на хора отвътре. Обикновено не вземаме хора отвън, след като имаме таланти сред нас.

— Мисля, че това е добра политика.

— Да. Аз се посъветвах с вицепрезидента и управителния съвет. Решението за заемането на това място не е само мое, особено като се има предвид, че съм тук само от два месеца. Много обмисляхме и обсъждахме.

Нора кимна отново. Успя да потисне своето вълнение. Началник на археологията. Това беше голяма работа. Повишението на заплатата също беше значително. Но най-важното щеше да е осезаемото признание за нейната упорита работа, уважението към нейните научни изследвания.

— Вече взехме решение. — Уайнграу замълча и на лицето ѝ се изписа сериозно изражение. — Повиках те да дойдеш, защото лично исках да ти съобщя новината.

Нора кимна отново. Разбира се, че лично.

— Зная, че това ще те разочарова.

В първия момент Нора реши, че не е чула добре. Но не бъркаше. Почувства как изстива вътрешно, все едно изпада в някакъв вид безтегловност.

— Решението беше трудно, с много спорове. Но накрая по мое мнение, подкрепено от управителния съвет, решихме, да предложим мястото на д-р Конър Дигби.

Уайнграу замълча, но след като Нора нищо не каза, продължи със сърдечен тон:

— Зная, че това е разочароваща новина, и смятам, че ти дължа обяснение. Мястото изисква не само вземането на административни решения, както знаеш, но и в голяма степен публично и обществено взаимодействие. В много голяма степен. Изисква човек, който не само има безупречна академична кариера, но също така е представителен, изразителен, очарователен. Казано накратко и по-грубо — дрънкало. Не че и на теб не биха ти се удали тези неща — не. Но ти си на първо място археолог. При това първокласен. Работата ти е блестяща. А онова, което направи за института, направо не се поддава на описание. Ние сме толкова, толкова благодарни! Но административната работа не е твоята сила. Проектът „Цанкави“ закъснява, разбирам причините за това, но догодина се налага да подновим разрешителното — нещо, което не сме очаквали. Нора, искаме да те държим на мястото, където блестиш, където е твоята сила: на полева работа и в лабораторията. Не в заседателната зала или при набирането на средства.

Сега вече говореше по-бързо и нервно.

— Тук започва ролята на Конър. Както знаеш, той беше мой докторант и аз познавам семейството му много добре.

Не, Нора не знаеше. Но в това имаше логика. Ако беше хвърлила едно око на автобиографията на Конър, щеше да види, че е защитил доктората си в Бостънския университет, и да направи връзката.

Уайнграу продължаваше да говори:

— … Той има от този вид произход, знаеш какво имам предвид: стара фамилия от Нова Англия и всичко останало. Това е нещо, с което човек се ражда. Това не е твой минус. Просто животът е такъв. Ние правим крачки — всяка година, ние правим крачки — но тези „стари пари“ и връзки с фамилиите от Източното крайбрежие ще ни позволят да напреднем много повече.

Уайнграу най-накрая спря да говори, може би се усети, че е казала прекалено много. Нора почувства известно напрежение около очите и ъгълчетата на устата. И за свое голямо огорчение установи, че ѝ се плаче. Обаче нямаше никога да позволи на тази жена да го види. Затова стана с остатъците от достойнство, които успя да събере, и тъй като не смееше да заговори, просто се обърна и излезе от кабинета. Чу Уайнграу да я вика по име, преди да завие зад ъгъла на коридора и да се втурне в своя кабинет. Затвори и заключи вратата, като благодареше на бога, че Дигби го няма. Вероятно се беше изпарил, след като знаеше какво предстои.

Седеше в сумрака, поемаше си тежко дъх, но успя да сдържи сълзите. Осъзна, че планът още от самото начало е бил такъв. Уайнграу беше довела Дигби, за да го повиши. Било е предрешено. Каквото и да беше или да не беше направила Нора, нямаше да промени нищо. Вестникарските статии, които изтъкваха нейната роля в разобличаването на заговора в РБУС и свързаните с това убийства, сигурно бяха затруднили Уайнграу да прокара решението си през управителния съвет. Но пък УС беше слаб, състоеше се най-вече от пенсионирани бизнесмени и без съмнение не се беше затруднила кой знае колко.

Нора поклати глава. Трябваше да се съвземе и овладее. Животът не беше справедлив. Вече много пъти беше учила този урок. Изпускането на повишението със сигурност не беше най-лошото нещо, което ѝ се беше случвало. В никакъв случай. Колкото и да ѝ беше неприятно да признае, в думите на Уайнграу имаше и истина. Работата на началник на археологията, освен високия престиж и доброто заплащане, беше по-скоро политическа, отколкото научна. Началникът управляваше хората на терена, но не си цапаше ръцете. Това беше нещо, което Нора в своя стремеж за напредък не беше обмисляла.

Тя въздъхна дълбоко. Без съмнение това беше просто оправдание. От целия заговор, а ставаше дума точно за заговор, я заболя много и знаеше, че още дълго ще я мъчи. Предположи, че вината всъщност не е на Дигби — Уайнграу беше в основата на всичко. Въпреки това Нора знаеше, че вече няма да може да се отнася с тях по същия начин.

В този момент осъзна, че стиска нещо в дясната си ръка. Беше пликът, който се канеше да отвори, когато ѝ се обадиха, че президентът иска да я види. Беше го смачкала в резултат на емоционалната си реакция. Сега го сложи на бюрото си и го изглади с ръка. На плика нямаше адрес за отговор, а единствено релефен надпис: Департамент по правосъдието на САЩ.

Нора го отвори с показалеца, извади единствения лист вътре и прочете написаното на него. Когато свърши, а писмото беше кратко, потъна в мълчание. Дълго време не помръдваше от мястото си. Накрая вдигна глава и се взря през прозореца, който гледаше към розовата градина на института, зад която се издигаха покритите с борове очертания на планината Сън, позлатена от лъчите на следобедното слънце. Бръсна малко влага от ъглите на очите, после леко се усмихна. Животът наистина не беше справедлив, но понякога, когато най-малко очакваш, все пак подреждаше картите в твоя полза. Когато погледна пак надолу към писмото, слънчев лъч попадна на него и тя го прочете отново.