Опашката на скорпиона

45.

На съмване натовариха два коня в ремаркето пред дома на родителите на Еспехо, след това пътуваха два часа на север през планините в резервата Мескалеро по лабиринт от черни пътища, които ставаха все по-лоши, докато най-накрая не стигнаха до малко селище, известно като Мюлшу. Изглеждаше изоставено. Докато разтоварваха конете, Нора видя планинската верига на Сиера Бланка да се извисява над тях на височина близо три хиляди шестстотин и петдесет метра, цялата покрита със сняг. Качиха се на конете и потеглиха по пътека, която се виеше сред покритите с ели предпланини.

Седнала на гърба на коня, Нора си спомни разкопките, които ръководеше през май в планината Сиера Невада в Калифорния. Тогава с екипа ѝ бяха открили и разкопали бивак от деветнайсети век на злощастната група на Донър. Макар това да беше, най-меко казано, нараняващо преживяване, обичаше да язди и беше истинско удоволствие отново да е на кон. Пейзажът, край който минаваха — високи като катедрали дъгласови ели, издигащи се по протежение на бълбукаща рекичка, беше вдъхновяващ. Въздухът беше изпълнен с аромата на бор и див здравец. Еспехо беше мълчалив ездач, което Нора оцени високо. Беше яздила с хора, които обичаха да говорят, докато са на коня. Това налагаше да се извърташ на седлото и да си подвиквате, което за нея беше съсипване на преживяването.

Щом мислите ѝ се върнаха към настоящото донкихотовско пътуване, тя се запита какво, по дяволите, прави тук. Въпреки всичко, което можеше да даде от себе си Аделски, работата в Цанкави беше изостанала и това нямаше как да бъде скрито. Наложи се да помоли Уайнграу за още един свободен ден, но този път президентът не прояви благосклонност. Беше разпитала Нора твърде остро какво точно върши сега за ФБР. Нора се усети как отбягваше ясните отговори, шикалкавеше и увърташе. Трябваше да признае пред себе си, че беше толкова заинтригувана от случая, та губеше перспективата. И на всичко отгоре, това пътуване беше пълно с неизвестни. Беше лудост да смята, че Нантан все още е жив. Нямаше да намерят нищо повече от останките на бивака му, ако въобще намерят нещо, и може би неговите кости. Уотс беше прав — тя бе твърде емоционално обвързана с разследването. Кори беше още малко зелена и от време на време досадна, но можеше напълно да се справи, без да има нужда от постоянната помощ на Нора.

По обед вече се бяха изкачили доста над три хиляди метра надморска височина. Пътеката се губеше, рекичката се беше превърнала в поточета, виещи се из поредица от високопланински ливади, пълни с есенни диви цветя. Сега върховете на Сиера Бланка бяха по-близо и се извисяваха над тях като стена. Най-накрая излязоха от зоната на дърветата на едно тревисто било. Оттам се откри просторна гледка към пустошта на Бялата планина — планинска верига след планинска верига, докъдето виждат очите. Тя се съмняваше, че в радиус от трийсет километра има други човешки същества. Освен ако Нантан бе още жив.

Тук Еспехо спря. Нора застана до него.

Той посочи с ръка:

— Виждате ли тези стръмни успоредни каньони там долу? Ескондидо Спринг се предполага да е в средния. Може би осем километра навътре.

— Не ми изглежда проходимо с кон.

— От малкото, което си спомням, че Нантан ми е разказвал за това място, наистина не е проходимо с кон. Ще яздим, докъдето можем.

Той подкара леко коня си напред и започнаха да се спускат по далечния край на билото. Конете внимателно избираха пътя си. Човешката пътека отдавна беше изчезнала, но животните инстинктивно следваха мрежа от пътеки, прокарани от лосовете, които водеха надолу през широки ливади във входа на каньона. Постепенно земята започна да става камениста и стръмна, а стените започнаха да ги ограждат.

— По-добре да продължим пеша — каза Еспехо.

Слязоха от конете и вместо да ги върже, Еспехо им сложи букаи, окачи звънче на врата на единия и ги остави да попасат свободно из ливадата. Когато приключи с това, я погледна.

— Е, сега вече сте сама.

Макар да я беше предупредил, тя не повярва напълно.

— Наистина ли няма да дойдете?

— Аз ще остана тук. Вие продължете надолу по каньона. Изворът Ескондидо не е на повече километър и половина, най-много два.

Нора метна раницата на гърба и тръгна надолу по оврага. Скоро гранитните стени плътно се приближиха, създавайки мрачна клаустрофобична атмосфера. Долу не течеше вода, но личеше сухото корито в скалите, тук-там бяха разхвърляни храсталаци. Търкаляха се очукани дървесни стволове, довлечени от пороите. Денят беше започнал да преминава в следобед и тя се запита дали ще успеят да стигнат до колата и ремаркето за коне, преди да се стъмни. Поне през нощта щеше да има пълнолуние, утеши се тя.

Теренът стана още по-труден, а на места каньонът се стесняваше толкова, че Нора почти можеше да докосне с ръце едновременно и двете му стени. В този момент стените най-неочаквано се разтвориха към просторна тревиста котловина. Имаше диаметър може би сто метра, а сянка хвърляха огромни памучни дървета, чиито листа бяха осветени изотзад като витражи от косите слънчеви лъчи. Малко езерце, обградено гъсто от върби и храсталаци, сочеше мястото на извор в основата на високите остри скали. Отвъд извора при далечната стена на каньона се намираше груба колиба от греди. До нея имаше малка стопанска сграда, клозет и кошара за овце. Нямаше признаци на живот.

Нора спря със свито сърце. Това ли беше? Не би могло да е по-скрито и отдалечено, но изглеждаше изоставено. Удиви се, че възрастен човек като Нантан е живял достатъчно дълго, за да построи колибата и стопанските постройки. Внезапно се уплаши от онова, което можеше да намери в колибата. Но вече нямаше връщане.

— Ало! — извика, а гласът ѝ заеча още веднъж и още веднъж в извисяващите се стени на каньона.

Тишина.

— Нантан Таза?

Все още никакъв отговор.

Нора се приближи предпазливо до колибата. Вратата беше открехната. Тя се поколеба, после почука.

Не се чу отговор.

— Ало?

Мълчание.

Тя бутна вратата, която се отвори със скърцане, и влезе вътре. Беше сумрачно и ѝ отне малко време, за да привикнат очите ѝ. Беше най-простата възможна колиба, която човек може да си представи. Бе построена от греди, а цепнатините между тях бяха запушени с кал, с пръстен под, каменно огнище, грубо сковани маса, стол, няколко плоски камъка за чинии и самоделен дървен сандък в далечния край. На Нора ѝ трябваха няколко минути, за да осъзнае, че сред мръсните животински кожи лежи мъж. Беше на преклонна възраст, косата му бе дълга и бяла в поразителен контраст с тъмнокафявото лице. Пулсът на Нора се ускори. Жив ли бе, или мъртъв?

— Господин Таза?

Главата бавно се обърна към нея, а една съсухрена ръка се повдигна и едва забележимо ѝ махна да се приближи. Тя пристъпи мълчаливо и се изправи до леглото. Свали раницата и я остави на пода.

Старецът се вторачи в нея.

— Кой…?

Нора се постара да формулира мислите си. Мъжът изглеждаше толкова изпосталял, направо на прага на смъртта, че беше учудващо да го завари жив.

— Аз съм Нора Кели.

— Защо дойде?

— Аз съм археолог. — Тя се поколеба. — Тялото на Джеймс Гауер беше намерено — избърбори бързо. — Аз го разкопах. — След това замълча.

Изражението на лицето му се промени, но тя не можа да определи изпитаната емоция.

— Как ме намери?

— Вашият приятел Ник Еспехо ме упъти. Той остана на няколко километра от каньона. Не искаше да наруши обещанието, което ви е дал. Сама съм.

— Защо дойде? — попита старецът. Гласът му беше съвсем малко по-силен от лекото шумолене на вятъра.

— Надявах се — отговори тя, — че ще ми разкажете вашата история. И… — Нора се поколеба.

В колибата настъпи тишина.

Инстинктите ѝ подсказваха, че старецът чака нещо, но какво точно, тя не знаеше. Очите ѝ се спряха на раницата, оставена в краката ѝ. И изведнъж разбра.

Кори щеше да се ядоса. Дори можеха да обвинят Нора в някакво престъпление. Но сега, докато в себе си се бореше с решението, което знаеше, че ще трябва да вземе, още откакто беше започнало това бавно и мъчително пътуване, важността на тези светски правила избледня под втренчения поглед на умиращия.

Докато тя се бореше със своята неувереност, старецът затвори очи:

— Знаех си, че един ден това ще се случи.

Най-накрая, преди да има време за промени решението си, Нора дръпна ципа на раницата и извади кутията. Откопча ремъка, извади медицинския вързоп и го протегна към него.

Очите на стареца се отвориха и на мига се ококориха. Протегна и двете си ръце и Нора сложи вързопа в тях. Той го подържа малко, после почтително го остави на леглото до себе си и го придърпа по-близо, както дете би се притиснало към мечето си. Погледът му се премести от вързопа към нея.

— Чаках вестител. През всичките тези години чаках. Никога не съм смятал, че ще бъде… някой като теб.

— Вестител?

— Да. Бях наказан с дълъг живот, защото не пожелах да разкажа историята… Но ти дойде и сега вече знам, че е време.

Той вдигна ръка и посочи през стаята.

— Донеси ми дървения сандък.

Тя стана и донесе малката дървена кутия, ръчно издялана с тесла, сглобена с дървени пирони, с непасващ капак.

— Отвори го.

Тя го направи. Имаше две неща в сандъчето: предмет, увит в еленова кожа, и нещо наподобяващо парфлеш49 от сурова кожа.

— Отвори го — повтори старецът.

След като развърза кожените каишки, тя разгъна еленската кожа и отдолу се показа тежък златен часовник с гравирани съзвездия на износения заден капак. След като отвори парфлеша, се показа стар пергаментов лист. На него имаше апахска рисунка на четири коня с ездачи.

— Сега те са твои — обяви той.

Вторачена в предметите, Нора усети как устата ѝ пресъхва.

— Какви са тези неща?

Отново настъпи дълго мълчание, защото старецът затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Ще ти разкажа онова, което си дошла да чуеш — каза той. — А след това… ще мога най-сетне да си вървя.