Опашката на скорпиона

5.

Сокоро излезе не толкова лошо място, колкото Кори очакваше. Рио Гранде миеше едната му страна и напояваше полята, а в другия край на града се издигаха някакви голи планини. Въпреки това беше плоска, гореща координатна мрежа от улици. Всъщност дяволски гореща и когато наближаваше шерифската служба, пустинният вятър започна да търкаля пред нея няколко бодливи бурена, сякаш искаше да ѝ напомни къде се намира. Когато взе чантата си с оборудването и слезе от колата на служебния паркинг, дългият вой на влакова свирка само подчерта чувството ѝ на безутешност. Беше точно такова място, където си представяше, че изпращат провалили се агенти на ФБР. И за стотен път си припомни, че са ѝ дали случай, в който има известна перспектива.

От друга страна, шерифската служба се помещаваше в привлекателна кирпичена сграда, заобиколена от паркинг с напукан асфалт, кърпен с още асфалт, така че се образуваха шарки като огромна паяжина. Макар да беше краят на септември, туристическите ѝ обувки залепваха за битума, докато влизаше в сградата.

Шериф Уотс веднага излезе и Кори преживя първия си шок тази сутрин. Вместо добро старо момче с издадена челюст и мустаци, каквото очакваше, Уотс се оказа неин връстник на около двайсет и три, висок и дяволски красив. С къдрава черна коса над гладкото чело, кафяви очи и усмивка на филмова звезда. Дебела превръзка беше закрепена към долната част на едното ухо. Носеше скъпа каубойска шапка с плетена от конски косъм лента и изглеждаше не по-малко изненадан от нея, когато я видя.

Когато излязоха от шерифството, Уотс предложи да пътуват с неговата патрулка. Понечи да отвори вратата на джипа за нея, след това, изглежда, си помисли, че може да не е уместно, и се дръпна, оставяйки я сама да се оправя. Беше ясно, че е объркала напълно всякакви негови представи за агентите на ФБР.

— Агент Суонсън — каза той, докато сядаше зад волана, — преди да потеглим за мястото, ще се отбия да взема един човек на име Чарлс Фаунтин. Той е адвокат, който знае много за местната история. Истинска енциклопедия. Помислих, че ще може да хвърли малко светлина върху нещата и да отговори на възможни въпроси.

Кори не беше очаквала с тях да дойде цивилен, но не беше в положение да възразява.

— Благодаря, шерифе.

Той кимна и запали двигателя на своя джип „Чероки“, пребоядисан като патрулка и с голяма шерифска звезда на него. Кори се запита дали да не му предложи да минат на „ти“, но реши да не го прави. По-добре да си останат официални.

— Чух, че сте разговаряли с Пик — подхвърли шерифът, докато бавно пътуваха през града.

— Изненадана съм, че го наричате с малкото му име, след като се е опитал да ви убие.

— Е, нали не успя, пък и не съм такъв, че да тая злоба срещу него — отговори Уотс със смях. — Той е твърде лош стрелец. Предполагам, че просто извади късмет.

— По-скоро има късмет, че е още жив.

— О, изобщо не беше късмет. Ако исках да улуча в десетката, щях да го направя.

Това беше казано съвсем между другото, без капчица самохвалство в това. Кори обмисли за малко чутото. Означаваше ли, че Уотс е оставил Ривърс пръв да стреля? Реши, че няма да е разумно да го попита направо. Вместо това подхвърли:

— Няма как да не забележа вашите револвери с чирени от слонова кост.

Уотс кимна отново, но този път с лека гордост.

— „Колт Миротворец“ 45-и калибър с единично действие и патрони с черен барут. От 1890 година или някъде по това време. Принадлежаха на дядо. Отказа да ми каже откъде се е сдобил с тях.

— А защо носите два?

— Май никога не сте чували за вадене с кръстосани ръце? Предполагам, че не ви учат на всичко в това училище на ФБР.

Кори не отговори. Тя щеше винаги да предпочете своя полуавтоматичен „Глок“ пред тези антики, обаче нямаше да го каже.

— Все ще не мога да разбера защо Ривърс извади оръжие срещу мен — продължи Уотс. — От няколко години досието му е чисто. Не мога да си представя какво толкова специално имаше в онзи труп, та да го накара да рискува всичко просто така.

Спряха пред скромна, спретнато поддържана къща и преди Уотс да успее да слезе, от вратата изхвърча един мъж. Когато го огледа, Кори преживя още една изненада. Вместо хитър провинциален адвокат ала Даниел Уебстър4 с лула от царевичен кочан и червени тиранти, опънати над голямо шкембе, Фаунтин се оказа висок, може би на около шейсет, и съвсем леко пълен. Носеше тъмнозелено непромокаемо яке „Барбур“ — вероятно единственото такова в околността, и толкова омачкано, сякаш беше спал с него. Лицето му беше гладко избръснато, а разкошната му прошарена коса беше сресана на път в средата и се спускаше почти до раменете. Той се взря последователно в Уотс и Кори с бледите си сини очи, в които проблясваше интелигентност, през кръгли очила със златни рамки.

Уотс слезе и стисна ръката на мъжа. Кори го последва и шерифът ги представи един на друг.

— Доколкото разбрах, вие сте адвокат — каза тя.

— Наполовина пенсиониран — отговори Фаунтин с тих, мелодичен глас. — Вероятно завинаги.

— Не се оставяйте да ви заблуди — намеси се Уотс. — Ползва се с име в щата и извън него. Никъде няма да намерите по-остър правен ум. Никога не е губил дело.

— Наистина? — не можа да се сдържи да попита Кори.

— Само частично — поясни Фаунтин. — Изгубих няколко, когато работех за службата на главния прокурор.

— Но нито едно, откакто стана адвокат — настоя Уотс. — Причината е в гласа. Те никога не го очакват.

— Може да се каже, че е в гласа и външния вид — добави Фаунтин със смях. — Предпочитам да го наричам разоръжаващо представяне.

— Ходи такъв раздърпан, защото това е неговото работно облекло — отбеляза Уотс. Изглежда, че се беше отпуснал, когато се оказа в компанията на познат, защото този път отвори вратата за Кори, без да се замисля.

— Идвам с вас, за да добавя малко фон като историк аматьор — каза Фаунтин, когато седна на задната седалка. — Няма да ви се бъркам.

Уотс пусна климатика на максимум и те излязоха от града.

— Отиваме на място, което е призрачен град в планината Азул, казва се Хай Лоунсъм. Стар миньорски град, изоставен, когато златната жила се изгубила в началото на 1900 година. Той е един от най-хубавите призрачни градове в щата, но много трудно достъпен. Имаме два часа път до там. Не е чак на края на света, но пътищата са кошмарни.

Два часа, помисли си Кори. Щеше да извади късмет, ако успее да се върне в Албакърки преди полунощ.

— Музика? — попита Уотс, след като извади телефона си и го включи към стереоуредбата.

— О, да — съгласи се Кори.

— Някакви предпочитания?

— Нямам такива, стига да не е григорианско пеене5 или рап — обади се отзад Фаунтин.

Кори не мислеше, че шериф Уотс слуша музиката, която тя харесваше.

— По ваш избор.

— Може да наложите вето — предложи той и се зае с телефона си. Скоро от високоговорителите се понесе музиката на „Джипси Кингс“. Не беше музиката, която Кори би избрала, но и не беше лоша. Пък и някак си се вписваше в околния пейзаж.

Уотс подкара в южна посока към назъбена планинска верига, която се издигаше от жълтокафеникавата пустиня. Джипът зави по един път на горската служба. Кори бързо изгуби представа за лабиринта от черни пътища завой след завой. Всеки следващ беше по-набразден и размит от предходния. Накрая джипът намали до седем-осем километра в час, като се люлееше на всички страни. Кори трябваше да се държи за ръкохватката на тавана, за да не бъде изхвърлена от мястото си. Докато се изкачваха все по-високо в планината, мексиканските борове отстъпиха място на жълтите борове. Те от своя страна отстъпиха място на дъгласови ели и смърчове. От върха на прохода се откриха изумителни гледки.

Уотс спря за малко колата и започна да сочи:

— На юг от нас е пустинята Хорнада дел Муерто и планината Сан Андрес. И двете са част от ракетния полигон „Уайт Сандс“, където военните си играят със своите оръжия.

Отзад Фаунтин обясни:

— На испански Jornada del Muerto означава Пътят на мъртвеца. Старият испански път от Мексико Сити до Санта Фе пресича тази пустиня в продължение на сто и шейсет километра. Бил павиран с кости и по неговото протежение се издигали кръстове.

Кори погледна към жълто-кафявата пустиня, оцветена на места в червено и тъмнокафяво, която се простираше в южна посока.

— Още по на юг от другата страна на планината — продължи Уотс — се намира Уайт Сандс. Били ли сте там?

— Не, бях изпратена в полевия офис в Албакърки само преди осем месеца. А вие?

— Много пъти. Израснах в Сокоро. Татко имаше ранчо. Когато бях дете, яздех конете ни из целия район. Уайт Сандс е едно от най-удивителните места на земята: в продължение на стотици декари се простират дюни, бели като сняг.

— Тук сте израснали?

Доловил в гласа ѝ известно неверие, Уотс се засмя.

Фаунтин добави с приятен тон:

— На някои хора това им се удава.

Кори почувства, че се изчервява.

— И вие ли сте оттук?

— От място, наречено Лемитар, малко на север от Сокоро.

Кори, която нямаше представа къде се намира то, само кимна.

— Не е толкова зле, колкото изглежда — продължи адвокатът. — Има много за проучване. Вдясно от нас е планината Чимни, а ето там е връх Осо, където са се крили Блек Джак Кечъм и неговата банда. Когато го бесели, прецакали работата и въжето го обезглавило. Казват, че си паднал на краката и известно време останал прав, преди да се строполи.

— Впечатляващо чувство за равновесие — вметна Кори.

Фаунтин се засмя.

— На югоизток е резерватът Мескалеро. Красива земя. Този резерват е мястото, където накрая се заселила бандата от апахи чирикауа на Джеронимо6. Джеронимо, Кочис, Викторио — тези велики вождове са обикаляли из тези планини.

Кори долови силна любов към земята в гласа на Фаунтин и странно защо това я накара да завижда. Тя не изпитваше любов към нейния роден град Медсин Крийк в Канзас и не възнамеряваше да се върне някога. По-добре да слезе в ада.

Уотс подкара джипа и започна да се спуска през прохода, а пътят слизаше надолу в поредица от обратни завои между поредица от хълмове с плоски върхове, които се издигаха откъм южния край на планината. Оставиха зад себе си по-голямата част от височината, на която се бяха изкачили, докато се спускаха надолу по лоши виещи се пътища. Накрая се озоваха отново сред бразилски борове, смрика и характерните за части от пустинята пресъхнали потоци и хълмове с плоски върхове. И тогава неочаквано се появи призрачният град, построен на нисък, равен отгоре хълм, който се извисяваше над огромна равнина. Беше невероятно усамотен. Уотс се спусна по още няколко изровени обратни завоя и след пет минути вече влизаха в града.

— Добре дошли в Хай Лоунсъм — обяви той.