Опашката на скорпиона

16.

Кори гледаше, докато Хъки стовари торбата, пълна с оборудване за скално катерене и рапел, върху земята. Той отвори ципа и започна да вади нещата: две сбруи, въже, жумари21, протриващи устройства22 и гри-гри23. Оборудването беше добро и повечето неща бяха чисто нови. Някога от края на хълма до каньона водел стръмен път, но отдавна беше отнесен от поредица свлачища, които не бяха оставили друг начин за спускане, освен с помощта на въже. На двайсетина метра под тях тя можеше да види голяма купчина рудни отпадъци, които образуваха нещо подобно на плоска площадка пред мястото, където се намираше входът на рудника.

Кори нахлузи сбруята, закачи карабинерите и гри-грито, след това си сложи каската и ръкавиците. Гледаше как Хъки връзва въжето към голямо хвойново дърво в края на хълма и провери дали е вързал въжето както трябва. Изобщо му нямаше доверие и беше решена да проверява всичко, което прави, втори път.

Спускането беше по вертикалното лице на твърда вулканична скала. Щяха да се спуснат върху купчината минни отпадъци близо до разнебитената постройка за оборудването при входа на рудника и релсите, които излизаха от нея и стигаха до края на платформата.

— Ще рапелираме до долу — обяви Хъки — и ще се върнем обратно със самохватите. Сигурна ли сте, че знаете как да го правите?

— Да — отговори Кори. Беше научила основните неща по време на избираем курс в Албакърки, след като осъзна, че ще е полезно умение. Сега се радваше, че го направи, макар да не беше въодушевена да има за партньор Хъки.

В главата ѝ прозвучаха думите на Моруд да се разбира с всички. Работата с този задник беше проверка, която беше решена да издържи.

Хъки тръгна пръв и за нейно облекчение установи, че знае много добре какво прави. Всъщност толкова умело се справяше, че сигурно беше бивш военен. Със сигурност имаше нужната физика. Може би начинанието нямаше да се окаже толкова лошо.

Когато стигна долу и се откачи от въжето, Хъки даде знак и тя започна да се спуска. Няколко минути по-късно двамата стояха срещу входа на рудника.

— Значи смятате, че този тип е проучвал или се е готвил да проучи тази мина? — попита Хъки.

— Да.

— Добре, нека видим дали ще намерим онова, което е търсил. Може би се е опитвал да стигне до телата на загиналите миньори.

Двамата сложиха челници и пристъпиха в тунела. Хъки вървеше отпред, а Кори го следваше. Беше груб хоризонтален коридор, пробит и взривен право в скалата без укрепване с дървени греди или подпори. В средата бяха положени релси за извозване на количките с рудата.

— Представете си само — подхвърли Хъки — да сте затрупана от срутване в шахтата. Без храна, светлина и въздух. Чудя се кое първо ги е довършило. — Той подуши. — Тук поне не мирише. Страхувах се, че ще вони на мърша. — Хъки се изкиска.

— Много хора са изгубили живота си — изтъкна Кори. — Проявете малко уважение.

Хъки измърмори нещо под нос, но предположенията му за съдбата на миньорите секнаха.

След като навлязоха на около петнайсет метра, естествената светлина започна да отслабва. Хъки спря и освети с челника пода, покрит с навят от вятъра пясък и прахоляк.

— Не виждам отпечатъци от стъпки. Изглежда, от дълго време никой не е припарвал тук — обяви той.

Кори кимна, после спря, за да направи няколко снимки със служебния фотоапарат.

Продължиха напред, а Кори спираше на всеки няколко минути, за да прави снимки. Като се изключат релсите, тунелът беше празен, докато след около стотина метра не стигнаха до излязла от релсите количка от дърво и желязо, наполовина пълна със скални парчета. Тя направи още една поредица снимки и взе две проби от скалата за анализ. Отвъд количката стоеше ръждясала желязна машина с цилиндричен чук, маховик и лост.

— Ловя бас, че не сте виждали такова нещо досега.

— И какво е?

— Преносима трошачка за руда. Слагаш голямо парче скала вътре, навиваш маховика и го трошиш на парчета, които по-лесно могат да бъдат сортирани и извозени.

— Интересно.

Бавно слизаха все по-дълбоко. Въздухът сякаш започна да става по-хладен и тежък. Единствената светлина сега идваше от техните челници. Постепенната извивка на тунела беше скрила от погледите им входа. Продължиха още стотина метра надолу, докато не стигнаха до голямо срутване. Кори смяташе, че вижда тук-там следите от безплодните и почти жалки усилия да се пробие път през скалната маса.

Тя се вторачи в купчина дърво и каменни отломки, в рухналия таван, докато си припомняше какво беше казал преди това Фаунтин, адвокатът, за гробището в Хай Лоунсъм. Според него телата все още лежаха някъде там зад стената от отломки. Макар че бяха дълбоко в хоризонталната шахта, сякаш леден вятър разбърка косата ѝ, карайки я да потрепери в плътния мрак.

— Мършата трябва да е зад тези скали — оповести Хъки. Видя го как стрелна поглед към нея в очакване на някаква реакция.

Тя си пое дълбоко дъх и успя да запази мълчание.

— Опа! — Фенерчето на Хъки освети изгнил дървен сандък, на който отстрани пишеше „Атлас минна индустрия и Ко“, а след това ТНТ.

— Вероятно това е причината за срутването — каза Хъки. — Решили са по лесния начин да се опитат да освободят миньорите, но тротилът само е влошил нещата.

Наведе се над сандъка и с върха на обувката си повдигна капака. Той се отвори и отдолу се показаха изгнили покрити с парафин пръчки и снопчета жици.

— Боже мили! — възкликна Кори и отстъпи крачка назад.

— Внимавайте — каза Хъки и я стрелна с поглед, — защото може всеки момент да избухнат. Хайде да го преместим.

— Чакайте… ще го вдигнете ли? Не мисля, че това е добра идея…

Обаче Хъки вече вдигаше изгнилия сандък. Хванал го с две ръце, той затрополи по земята покрай нея… след това се препъна в парче скала и стовари сандъка пред краката ѝ. Сред трясъка на цепещото се дърво пръчките тротил се разлетяха във всички посоки.

С писък Кори отскочи назад, в паниката си да се махне по-скоро падна и се стовари по задник в пясъка, удряйки гърба си в купчината отломки. Сред вдигналия се облак прах чу Хъки да се смее гръмогласно.

— Какво, по дяволите, става? — извика тя.

Хъки се смееше толкова силно, че му отне минута да успее да си поеме достатъчно въздух, преди да заговори.

— Трябваше да видиш изражението си, когато изпуснах сандъка! Приличаше на овца, ударена от гръм! — Той си пое дъх със зейнала уста и отново започна да се смее, превивайки се на две. — Реших, че сигурно нищо не знаеш за тротила, и очевидно се оказах прав. Това вещество не е като динамита. Няма да се взриви без детонатор. И колкото повече остарява, толкова по-инертно става. Корин, сигурна ли си, че не трябва да се върнеш за още една или две години в академията, преди да излезеш на полева работа, а?

Кори се съвзе и се изправи на крака. Лудото блъскане на сърцето ѝ бързо отзвуча, а ужасът ѝ беше сменен от гняв, който повече не можеше да бъде контролиран. Тя се обърна с лице към Хъки.

— Копеле! — изруга го.

— Ей, просто малко се позабавлявах. Хайде сега, това, че си във ФБР, не значи, че човек не може да се пошегува с теб. Ако искаш да бъдеш с момчетата, трябва да свикнеш със закачките.

— Момчетата! — повтори Кори. — Имаш предвид онези с пишка между краката? Защото това със сигурност не важи за теб. Само някакво чудо без пишка може да сметне подобна ученическа шега за смешна. Особено на място като това. Ядосан си, защото определих костта, която намери, за овча. Каквато всъщност е, но ти не можеш да понесеш жена да ти натрива носа. По-добре е да свикнеш обаче, защото аз ще стана директор на ФБР, докато твоят неандерталски задник ще продължава да разкопава стари кенефи и да бута стени.

Докато тя му триеше сол на главата, лицето на Хъки силно пребледня. Кори замълча, дишайки тежко, защото ѝ бяха свършили въздухът и обидите. Той се беше вторачил в нея, свил юмруци, и за миг тя си помисли, че може да я нокаутира. Обаче не го направи.

— Сега ще завърша с претърсването — заяви тя вече спокойно. — Направи ми услуга и недей повече да говориш с мен.

Докато Кори довършваше предпазливия оглед на срутването, Хъки напусна шахтата, за да чака отвън. Когато свърши, тя пое обратно към входа, влезе в порутената дървена постройка и огледа осветената тук-там от слънчеви петна вътрешност, на която също направи снимки. В сумрака се виждаха големи железни зъбни колела и други странни машинарии, покрити с паяжини и прах. Обаче нямаше и намек, че мъртвият мъж някога беше стъпвал тук, както и никакви улики какво може да е търсил. Върнаха се обратно до мястото, където висеше въжето. Кори нагласи самохватите и започна да се изкачва, последвана от Хъки, който беше мълчалив и мрачен.

Другите двамата агенти ги чакаха горе. Уотс го нямаше, защото се разхождаше из призрачния град.

— Намерихте ли нещо? — попитаха мъжете своя началник, но той мина между тях, без да отговори. Свали сбруята, издърпа висящото от скалата въже, нави го и заедно с оборудването го прибра в торбата. След това я преметна през рамо.

— Хайде да се махаме оттук — нареди на сътрудниците си, без да се обръща.