Опашката на скорпиона

43.

Нора намери Ник Еспехо в малък офис в сградата на Банк ъв Албакърки, а табелката на отворената врата го определяше като служител по заемите. Той изглеждаше точно така, както Нора очакваше от млад банкер: син костюм, лъснати обувки, свежо подстригана коса. Изглеждаше в началото на двайсетте. Тя почука на вратата и с широка усмивка той ѝ махна да влезе.

— Д-р Кели, моля, седнете.

Тя седна. Не му беше казала по телефона за какво става дума и сега осъзна, че е било грешка, защото широката му фалшива усмивка и топлото посрещане показваха, че я смята за бъдеща клиентка.

— Какво мога да направя за вас? Сега процентите са в мазето…

— Не съм тук като клиентка — извади го от заблуждението тя. — Работя като археолог в Археологическия институт на Санта Фе.

Сърдечното изражение помръкна малко и се смени с по-предпазливо.

— О, съжалявам. Помислих, че сте тук, за да вземете заем.

— Тук съм по препоръка на госпожа Ескаминзин. Увери ме, че можете да ми помогнете.

Щом чу това, изражението му се смекчи.

— Да, разбира се. Моля, кажете за какво става дума.

— Става дума за Нантан Тази.

Този път промяната на изражението му беше драматична. В черните му очи проблеснаха изненада и тъга.

— О, да не е… Какво се е случило?

— Нямам представа. Имате ли нещо против да обясня? Ще бъда колкото е възможно по-кратка.

След като го предупреди, че става дума за поверителна информация, тя му разказа накратко за намирането на тялото на Гауер, опита „Тринити“, стария бивак и медицинския вързоп, принадлежал на Таза. Младият мъж слушаше с голямо внимание, а по лицето му повече от веднъж се изписваше изненада.

— И така — заяви Нора, когато свърши с разказа, — надявах се, че сте чули от него истории за Гауер. Или каквото и да е, което би могло да хвърли повече светлина върху случилото се през този ден.

Еспехо сведе очи.

— Дори мисълта за това е болезнена. Той ми разказа много истории, но те бяха апахски. Легенди и митове на мескалеро. Беше добър човек, но черноглед. Не циничен, а мрачен. Изглежда, имаше усещането, че нашият вид е обречен. И сега разбирам защо. Боже мили! Казахте, че е видял избухването на бомбата?

Нора кимна. Ескаминзин беше използвала същата дума, за да опише стареца: мрачен.

Еспехо се замисли за миг.

— Бях на единайсет или дванайсет години. Нантан живееше извън Мескалеро, горе при Грейвярд Спринг в стара хижа от греди. Ловуваше и сушеше месото. Освен това напояваше малка градина с водата от Грейвярд Крийк. Попаднах случайно на него — яздех нагоре в каньона и подплаших добитъка му. Така или иначе животните бяха полудиви, но той се ядоса. За да се реванширам, насякох дърва и това някак си се превърна в нещо като традиция. В началото се плашех от него: беше много мрачен, никога не се усмихваше и почти не говореше. Но постепенно свикнах с компанията му и той започна да ме кара да върша и други неща. Отнасяше се с мен като с възрастен. Като с равен.

— Споменахте, че ви е разказвал легенди и приказки. За какво друго си говорехте?

— За традиционните вярвания на апахите. Как да живееш добре. Говореше колко е важно да се отнасяме към всичко в света като към нещо свято.

Той помълча за кратко.

— Когато го опознах по-добре, от време на време подхвърляше как ще си отиде, но никога не каза защо и кога. Мислех си, че само си приказва. Но един ден, когато наминах при него, той оседлаваше коня си, бе завързал чувал с вещи зад задния лък на седлото, пушката бе в калъфа. Попитах го къде отива. Отговори ми, че било дошло времето да иде в планината. Бях наистина разстроен. Не го разбирах, но когато зададох още въпроси, той отказа да ми отговори. Заплаках, умолявах го, но той вече беше решил. Затова хукнах обратно, за да оседлая моя кон и да отида с него, но той ме спря. Накараме да обещая, че няма да го последвам. После си тръгна.

— Съжалявам — промълви Нора. — Било е като да изгубите баща.

— Баща и най-добър приятел. Не знаех колко много значи за мен, докато не си замина. Все още се опитвам да повярвам, че е тук с мен по някакъв начин. Заради учението му, нали разбирате, но е трудно.

Нора се поколеба, но все пак попита.

— Знаете ли къде е отишъл?

— Не пожела да ми каже.

— Но сигурно имате предположение.

След тези думи Еспехо замълча.

— Защо питате?

— Чудех се дали може да е още жив?

— Би бил на деветдесет и пет.

Нора кимна.

— Десет години сам да оцеляваш в планината? — добави Еспехо. — Мислите ли, че е възможно?

— А вие?

Еспехо не отговори веднага. Накрая каза:

— Ако е починал, се е върнал в страната на духовете. Ако е жив, не би искал да бъде намерен. Обещах никога да не ходя да го търся.

— Ако е жив, може да ни помогне да разрешим загадката какво точно се е случило през онзи ден. И какво са търсили двамата с Гауер.

Еспехо дълго време не отговори. Накрая рече:

— Ако ви кажа къде смятам, че е отишъл, какво ще направите?

— Ако мога, ще отида там.

Еспехо въздъхна и поклати глава. Отново настъпи продължително мълчание, докато той се беше вторачил в бюрото си и мислеше.

— Има едно място, което спомена. Спомена го само веднъж. Когато бил младеж, една вечер по време на силна буря е трябвало да се пречисти от опетняването с някакво зло. То се било вкопчило в него, вкопчило се като смъртта и само едно духовно пътуване би могло да го отърве. Сега се досещам, че сигурно е имал предвид бомбата. Както и да е, каза ми, че е излязъл в пустошта, обикалял, докато намерил мястото на своята сила — нарече го Охо Ескондидо, и прекарал там пет дни в пост. Получил могъщо видение. Но не пожела да ми го опише и ми заръча никога повече да не го споменавам.

— И никога не добави нещо повече за това преживяване?

— Не. Намекна, че му е осигурило неповторимо прозрение за света, но било твърде мощно и може би твърде опасно, за да бъде предадено на момче.

— Смятате, че след като е изчезнал, се е върнал на това място насила?

— Винаги съм смятал, че това е мястото, където е отишъл.

— Казахте, че го е нарекъл Охо Ескондидо. Знаете ли място с подобно наименование?

Еспехо поклати отново глава.

— Помня, че преди много време неколцина от старейшините го споменаваха мимоходом. Предполага се, че е близо до Сиера Бланка, далеч нагоре в северната част на резервата. Обаче по начина, по който говореха за него, така и не можах да разбера дали е истинско, или митично.

— Охо Ескондидо — повтори Нора бавно, сякаш на себе си. — Скрито око.

— На тукашния испански „охо“ означава и извор.

Нора си пое дълбоко дъх.

— Можете ли да ме заведете там? Или поне на мястото, където смятате, че се намира?

След въпроса последва дълго мълчание. Достатъчно дълго, за да накара Нора да се почувства неловко.

— Съжалявам, може би прекрачих границите.

— Бих искал да ви помогна — каза Еспехо, — но не мога. Обещах.

— Въпреки онова, което научихте сега?

Младият мъж сведе поглед към ръцете си.

— Това нищо не променя.

Нора помълча малко. След това вдигна раницата си, дръпна ципа, извади кутията за доказателства и я сложи на бюрото.

Еспехо вдигна очи.

— Какво е това?

Нора отвори ключалката и извади медицинския вързоп. Докато го правеше, Еспехо подскочи рязко, все едно го беше хванал ток.

— Откъде го взехте?

— Това е медицинският вързоп на Нантан.

Явно Еспехо вече го бе предположил и настоя:

— Откъде го взехте?

— Оставил го е в бивака им в Хай Лоунсъм.

Еспехо издиша бавно и дълбоко.

— Онази вечер, когато ми разказваше за своето търсене на видение, каза нещо странно. Каза, че веднъж бил „осиротял духовно“. Така и не разбрах какво имаше предвид. Дори не бях сигурен, че съм разбрал думите му. — Погледна към медицинския вързоп. — Питам се защо не се е върнал да го вземе.

— Бил е прекалено уплашен от атомния взрив, на който станал свидетел.

— От онова, което ми разказахте обаче, излиза, че не е бил прекалено уплашен, за да остане със своя умиращ приятел. И не е бил прекалено уплашен, за да го погребе по достоен начин. — Младият мъж замълча. — Не е било страх. Не разбирам. Никой не би зарязал това.

Отново настъпи дълго мълчание. Еспехо го наруши:

— Едно от нещата, на които Нантан ме научи, е, че всичко има причина. Нищо не е случайно. За идването ви тук, за донасянето на медицинския вързоп — има причина. — Той се изправи. — Така да бъде. Ще ви заведа там. Или по-точно до мястото, докъдето няма да наруша обещанието си. Ако го намерим жив или мъртъв, ще трябва да изминете сама последния километър.