Пасажер 23

Глава 8

Капитанската каюта, палуба 14А

— Да спра кораба? — Даниел Бонхьофер се освободи от прегръдката ѝ и гръмко се разсмя.

Юлия се чувстваше като идиотка и ѝ се искаше въобще да не бе идвала.

Беше грешка, че веднага дотърчах при него.

Ала не знаеше как да постъпи. Лиза така и не се появи, вероятно все още заета да разглежда кораба, което при луксозните лайнери можеше да продължи с дни. Бе ирационално, защото вероятно всичко бе наред, но откакто бе гледала ужасяващото видео, цялото ѝ тяло сякаш вибрираше от притеснение така както корабът под краката ѝ, откакто бяха отплавали. В Ламанша поклащането от вълните едва се усещаше, ала навсякъде се чуваше боботенето на дизеловите генератори, от които стените и подът леко вибрираха. Отвън се долавяше шумът на вълните, приглушен от прозорците на каютата.

— Не гледай така шашнато и ела първо да пием кафе — намигна ѝ Даниел. — Всъщност вече трябваше да съм на мостика, но за щастие, имам страхотни офицери.

Той въведе Юлия в салона на капитанската каюта, която — ако не се лъжеше — се намираше под мостика. На идване тя изгуби малко ориентация. Нищо чудно, когато става дума за презокеански кораб, който трябва да снимаш от километър, за да влезе целият в кадър. От единия до другия му край можеха да се разположат три футболни игрища, а на влизане в Ню Йорк, ако стоиш на горната палуба, можеш да гледаш Статуята на свободата в очите.

— Е, харесва ли ти моето кралство? — попита Даниел.

— Красота — отвърна Юлия, без дори да се огледа.

Както и в нейната каюта, и тук доминираха светли килими и тъмни кожени мебели, с тази разлика, че помещението тук бе по-голямо. Луксозно, но изцяло безлично обзавеждане. Перфектно за десетдневна почивка, ала ако Юлия трябваше да живее тук продължително време, би сменила нищо не казващите артистични петна по стените с истински картини.

— Кога последно се видяхме? — попита Даниел и постави две чаши под кафеавтомата във вградения шкаф.

Докато, вибрирайки, машината се събуждаше, той прокара пръсти през русата си, обръсната на тила коса, една идея по-светла от веждите му, което наведе Юлия на мисълта, че е боядисана. Кръстникът на Лиза продължаваше да бъде невъобразимо суетен. Тя не познаваше друг мъж, който така редовно да ходи на фризьор, маникюр и дори на козметик, за да отстранява нежеланото окосмяване по гърдите, краката и други части на тялото, за които по-добре да не мисли.

— Май по-миналата Коледа бях последно в Берлин, нали? — разсъждаваше на глас той.

Даниел нервно се изсмя и Юлия изведнъж почувства, че не само на нея нещо ѝ тежи. Капитанът бе блед, с почти сивкав тен около ъгълчетата на устните, като някого, който дълго е боледувал и сега има отчайваща нужда от свеж въздух. Въпреки внушителната си фигура изглеждаше изгубен в помещението — пред вградения в стената тежък махагонов шкаф, опасващ врата, вероятно водеща към спалнята му — като мъж, на когото бялата униформа с четирите ленти на раменете бе станала голяма. Тънки венички прозираха по страните му и караха кожата под уморените му очи да изглежда като мраморна. Поне не бяха подпухнали — знак за това, че все още бе трезвен.

Бе цяло чудо, че отново носеше капитанската униформа. Преди пет години имаше инцидент на Султанът, за който Даниел никога не искаше да говори, защото в договора му уж имало клауза за поверителност. Юлия знаеше само, че случаят така го бе разтърсил, че бе започнал да пие до безпаметност и бе отстранен за една година от работа. След изтичането на този срок сигурно щеше да отиде на някой раздрънкан товарен кораб, ако шефът му, Егор Калинин, също бивш алкохолик, не вярваше във втория шанс.

— Така, а сега го повтори, но по-спокойно — каза Даниел. Той постави порцелановите чашки, от които се вдигаше пара, на масичката в къта за сядане. Ароматът на прясно смлени кафени зърна се смеси приятно със спрея за ароматизиране на въздуха. — Какво всъщност имаше предвид, като каза, че трябва да спра Султанът и да обърна? Скучно ли ти стана вече на борда?

Даниел се усмихна несигурно, докато се настаняваше в облицован с кожа стол с извити подлакътници. Юлия се облегна на дивана и се замисли каква част може да разкаже на Даниел, за да приеме тревогите ѝ на сериозно. Реши да е цялата истина. Разказа му кратко и делово за аферата си с Том, за проблемите на Лиза и за видеото.

— И сега се притесняваш, че дъщеря ти би могла да си отнеме живота тук, на кораба? — попита Даниел, след като тя свърши.

Юлия се надяваше той да се разсмее, както преди малко, докато я посрещаше. Да ѝ каже, че опасенията ѝ са безпочвени или нещо подобно, което да я успокои. Ала Даниел бе станал необичайно тих. Той духна чашата пред себе си и погали с палец логото на компанията — обградена с лаврови клонки мечка със стилизирана корона на главата.

— Не се притеснявай — каза най-накрая, странно потиснат.

— Но…

— Знам къде е Лиза — прекъсна той плахия ѝ опит за протест.

— Знаеш…?

Даниел кимна.

— Тя дойде да ме види. Искаше да бъде на мостика при потеглянето.

— Това означава, че тя…

— … е на сигурно място и в добри ръце, точно така. Оставих я под покровителството на управителката на хотела. В този момент тя лично има грижата Лиза да разгледа кораба.

— Ох. — Юлия издиша шумно и за миг облекчено затвори очи. Пулсът ѝ се ускори, ала този път заради огромния камък, който падна от сърцето ѝ. Тя благодари на Даниел, който изглеждаше така уморен.

— Лиза и самоубийство — поклати глава той с една тиха усмивка, сякаш повтаряше поантата на някакъв абсурден виц. Внезапно усмивката му замръзна. С тъжен поглед като на малко момче, което току-що разбира, че домашният му любимец е починал, Даниел промълви: — Може би е най-добре аз самият да скоча.

Юлия премигна. Обзе я нереалното чувство, че стои срещу напълно непознат човек.

— Какви ги говориш?

Даниел дишаше тежко.

— Затънал съм в огромни проблеми. В огромни проблеми.

Юлия потисна желанието си да погледне към часовника.

Бяха ли минали петте минути, или този път Даниел успя по-бързо да насочи темата към себе си?

Капитанът въздъхна, отмести чашата пред себе си и каза изтощено:

— По дяволите! Не бива с никого да говоря за това! Но в момента ти си единственият човек на този кораб, на когото мога да се доверя.

— Но какво е станало? — объркано попита Юлия.

— Не бива да казваш на никого. На борда имаме пасажер 23!