Пасажер 23

Глава 40

Всеки, който влиза в жилището си с очакването, че е сам, би се изплашил до смърт, ако внезапно чуе нечий глас в тъмнината. Дори когато гласът успокояващо му каже: „Моля, не се плашете!“.

Мартин инстинктивно грабна една тежка настолна лампа от шкафа във фоайето на каютата си, твърдо убеден, че отново го нападат. Но бе само Герлинде Добковиц, която се приближаваше към него, широко усмихната. Носеше лятна рокля на цветя, с дълъг ръкав и зелен копринен шал, който висеше до колелата на инвалидната ѝ количка.

— Как влязохте тук? — попита Мартин полуучуден, полуядосан, като постави лампата отново на мястото ѝ.

Герлинде се доближи. Сивите гуми на количката ѝ оставиха дълбоки следи по мокета.

— Тя ме пусна.

Герлинде посочи назад към една тъмнокоса слабичка жена, която плахо се надигна от стола, на който седеше с притиснати едно към друго колене. Носеше старомодната униформа на камериерка — черна пола, бяла престилка и глуповата шапчица — както бе обичайно за Султанът. За разлика от Герлинде, тя се чувстваше съвсем не на място. Стоеше в светлината на една лампа, преглъщаше трудно и със сведен поглед докосваше гърлото си, без да се приближи или да каже нещо. Според Мартин бе към края на двайсетте. Приличаше на индийка и въпреки канелената си кожа бе необичайно бледа.

— Това е Шала — обясни Герлинде. — Чаках ви цял ден, за да можем да организираме една среща, но вие не сметнахте за необходимо дори за минутка да се отбиете при мен. — Герлинде нацупи устни. Звучеше като обидена баба, която укорява внука си, че не минава достатъчно често. — Нито веднъж не ми се обадихте!

— Почти един часа посред нощ е — отвърна Мартин.

— Часът на официалната ми обиколка.

— И си помислихте, че просто ей така можете да нахлуете при мен?

Мартин изхлузи мокрото си кожено яке, което му костваше известно усилие. Имаше чувството, че при падането във водата всички прешлени по гърба му са се разместили. Най-късно до утре сутринта щеше да се е схванал.

— Мислех да ви информирам за най-новите събития. Шала беше нападната.

Добре дошли в клуба!

— Опитали са се да научат от нея нещо за момичето, което означава, че извършителят е още на… — Герлинде спря и нагласи очилата си, които се бяха смъкнали надолу. — Хм, кажете ми, бъркам ли, или от страх сте се напишкали?

Тя посочи мокрото петно върху килима между ботушите на Мартин.

— Ходих да плувам — отговори лаконично Мартин, което за ексцентричната пътешественичка явно бе достатъчно като отговор, тъй като не зададе повече въпроси относно подгизналите му дрехи. — Добре, госпожо Добковиц, Шала… — Той кимна на подплашената камериерка. — Явно днес за всички ни е бил един труден ден, така че бих искал да остана сам.

За да си сваля дрехите. За да си взема горещ душ и пълна вана с ибупрофен.

Изразходва последните си сили, за да отблъсне помощта на младия британец, който го изтегли от басейна, и съпроводен от смеховете на групичката, която го бе сметнала за алкохолик, да изкуцука до палубата, където типът, който го бе блъснал, естествено, отдавна се бе изпарил във въздуха.

Въпреки всичко успя да намери телефона си, който се бе изплъзнал от ръката му по време на нападението. Дисплеят бе пукнат, но все още работеше. Когато, пронизван от болка, се наведе да го вземе, видя, че прозорецът на скайпа все още е отворен. В текстовото поле нападателят му бе оставил съобщение:

Първо Елена, а сега и той. И двамата получиха предупреждение. Не че го беше грижа за това, ала ако не поспеше поне един час, нямаше да бъде в състояние да намери дори връзките на обувките си, камо ли човека, който явно бе наясно с причините за изчезването на семейството му.

— Нека да продължим утре сутринта — обърна се той към Герлинде, но тя въобще не го слушаше.

— Кажи му какво ти се е случило — подкани тя Шала.

Шала се изкашля, но не проговори. Бе очевидно, че се страхува.

— Небеса, ама че е своенравна — изруга Герлинде. После се обърна към камериерката: — Дете, за малко да бъдеш убита, и то съвсем скоро, след като посред нощ си видяла възкръсналата от света на мъртвите Анук Ламар. Човече, Шала, това не може да е случайност. След като не искаш да говориш с мен, тогава говори с него. — Възрастната дама посочи към Мартин. — Кажи му кой е бил. Той е от полицията и може да ти помогне.

Шала стоически поклати глава, стиснала здраво устни.

Мартин знаеше, че камериерката още дълго време няма да е готова да говори за инцидента, още повече с непознат, и понеже в момента самият той не бе в състояние да проведе проникновен разговор, каза:

— Предлагам да се видим отново, след като всички си починем малко.

— Е, добре — рече Герлинде, което прозвуча като: „Ама че проклет загубеняк!“. — Тогава хвърлете, моля, един поглед на джобното фенерче, което мъкна със себе си през целия път.

— Какво фенерче?

— Това тук. — Герлинде го извади от джоба на количката си. — Било е използвано постоянно, както може да се види от изтощените батерии. — Тя щракна малкото продълговато фенерче, за да демонстрира едва доловимата, изтъняла светлина. — Можех да ви разкажа за това много по-рано, ако не се бяхте изпарили като дервиш от каютата ми само защото споменах името на Бонхьофер.

Мартин я изгледа подозрително.

— Мечето не е било единственото нещо, което Анук е изхвърлила в кофата за боклук.

Той сви рамене:

— Окей, добре. Значи е носела и джобно фенерче, когато са я открили.

Заедно с мечето.

Герлинде кимна:

— Е, май не сте толкова несхватлив, колкото сте обикновено.

— Напротив, съм. Какво трябва да ми говори това?

— Че теорията ми за Бермудската палуба най-после получи първото си доказателство.

Мартин си спомни за двойно подчертаното понятие върху дъската в кабинета на Герлиндс.

— Какво, по дяволите, е Бермудска палуба? — направи той грешката да попита, давайки на старата дама възможност, от която тя веднага се възползва.

— Веднага ще ви обясня. Но преди това един контравъпрос: защо момичето бе скрито?

— Една конфискация на кораба струва милиони — каза Мартин и посочи към вратата. — Моля ви, госпожо Добковиц…

— И сериозно ще застраши сделката с чилийския инвеститор. Но рано или късно ФБР и без това ще цъфнат на кораба.

— Но не и ако момичето отново изчезне.

— О, да. Естествено, тя отново ще изчезне. Но едва след като могат да представят на властите добре завъртяна история, която да потули истината.

— Нещо подобно вече чух и от капитана — измърмори Мартин, за съжаление, достатъчно високо.

— Бонхьофер? — изкряка Герлинде развълнувано. — И думица не му вярвайте, този е вътре в играта! Ще ви кажа какво мисля — никой няма намерение да убива момичето. Просто бедното дете трябва да се върне възможно най-бързо отново там, където е било, и то по начин, който да не накара властите да претърсят целия кораб.

— И как трябва да стане това? — попита Мартин, на когото му бе станало любопитно.

— Като представят на властите фалшив извършител и фалшиво скривалище, за да ги отклонят от истинския извършител и от истинското скривалище.

— И защо дружеството ще си прави този труд?

Мартин свали ботушите си с надеждата, че това е достатъчно красноречив намек. Ако и това не помогнеше, щеше да се принуди собственоръчно да изхвърли старицата от каютата си.

— Защото истинската търговска цел на Султанът не е превозът на пътници, а това, което се случва на Бермудската палуба. Ето вижте.

Тя измъкна изпод седалището си купчина листове в прозрачна папка.

— Точно това е темата на книгата, върху която от години работя с Грегор. — Герлинде навлажни пръст и след кратко прелистване издърпа една страница, която подаде на Мартин. — Прочетете последния абзац!

Бос, с разкопчана риза, той взе листа. Подозираше, че всяко едно противопоставяне от негова страна щеше да му струва много повече време, затова зачете на глас: Както винаги, Герлинде бе изумена от големината на неговото благородно мъжество, вирнало се пред нея, ала сега нямаше време да се отдаде на блаженството, което неговият скиптър… — Мартин погледна изумено. Тя нетърпеливо му даде знак да продължи да чете. — … й обещаваше. Не и преди да разбере дали мъжът, който ѝ бе подарил най-невероятните оргазми в нейния седемдесет и три годишен живот, живееше в каюта 8056, или в действителност работеше на тайна междинна палуба, която не фигурираше в нито един строителен план и на която през определени интервали от време завинаги изчезваха пасажери, поради което се наричаше…

— Бермудска палуба — завърши Герлинде рецитала на Мартин с подчертано заплашителен тон. — Това е роман с автобиографични нотки. Направих главната героиня малко по-млада.

И както изглежда, не по-малко откачена.

— Е, питайте ме.

— Какво?

— Какво се случва на палубата?

— Честно да ви кажа, просто искам да…

— Трафик на хора — отговори си Герлинде сама. — Само не съм сигурна дали пасажерите изчезват против волята си, или си плащат за това.

— Плащат?

Мартин се засмя и тръгна към банята, след като тя не даде никакви признаци, че заедно с Шала ще напуснат каютата.

— Хич не ми въртете очи — чу я да казва през затворената врата на банята. — Престъпници, данъчни измамници, бегълци. Има достатъчно много богати хора, които срещу определена сума биха си купили нов живот. Като ченге под прикритие вие знаете това по-добре от всеки друг. И никъде другаде по света човек не би могъл толкова лесно да се изпари във въздуха, както тук, на този кораб.

— Свършихте ли вече? — попита Мартин, който междувременно се бе съблякъл и подсушил.

Вероятно не, защото тя продължаваше да говори през вратата.

— Клиентите плащат едно-две милиончета. Официално изчезването им се обявява за самоубийство. Затова има толкова много случаи, при които човек се пита: „Доброволно да си отнемат живота? Няма логика“. И скептиците имат право, понеже мнимите жертви неофициално се намират на…

— … Бермудската палуба?

— Възможно е. А може би това е държавна програма за защита на свидетели? Тогава със сигурност има и операционна зала с пластичен хирург, който осигурява нова визия на пасажерите.

Мартин поклати глава и си наметна халата.

— И как по-точно включвате Анук в теорията си?

— Съвсем просто. Майка ѝ е решила да я натика в програмата, ала бедното малко създание не е искало нов живот. Животът ѝ на Бермудската палуба явно е бил твърде драматичен и тя е избягала. Това е истината и тя е толкова експлозивна, че дори измъчват свидетели, за да разберат какво точно е видяла горката камериерка.

Мартин излезе от банята.

— Добре, госпожо Добковиц. Това е достатъчно.

Видя, че Шала иска да излезе, но Герлинде ѝ препречи пътя с количката си.

— Само един последен въпрос и изчезваме. Някога търсили ли сте в интернет планове на вътрешните палуби в търбуха на круизните кораби?

— Не.

— Не ви и трябва. Просто няма да ги намерите. Всичко под трета палуба е секретно. Няма официално достъпни скици. — Герлинде се обърна към камериерката: — Шала, кажи му какво ти е казал капитанът за момичето.

Шала реагира като ученичка от миналия век пред своя учител.

— Той каза, мислел било призрак.

— Как така?

— Изведнъж била там. Точно пред него. Въпреки никъде врати. После избягала.

— Виждате ли! — Герлинде погледна многозначително Мартин. — Анук внезапно е изникнала от нищото насред празния коридор, като изключим моя милост, без каквато и да било врата наблизо.

— И е носела джобно фенерче със себе си — саркастично вметна той.

— Правилно. Джобно фенерче, чиито батерии са били почти изтощени, понеже твърде дълго е търсила тайния изход.

Мартин се чукна с пръст по челото, след което хвана дръжките на количката:

— Значи вие твърдите, че корабната компания предпочита да предаде на властите душевноболен сериен убиец, извършител на престъпленията, и в момента му подготвя каюта, която по-късно да бъде представена за мястото на престъпленията, вместо да поеме риска при едно претърсване да бъде открита Бермудската палуба?

— Най-сетне схванахте! — похвали го Герлинде, докато Мартин я тикаше към вратата на каютата. — Анук не е трябвало да се появява. Тя застрашава цялата организация на бизнес за милиони. Само заради това властите не биват информирани.

— Простете, но това е пълна глупост.

— Така ли? — Тя изви глава назад и едновременно с това посочи към вратата. — А как тогава ще си обясните… — Герлинде спря по средата на изречението и остана с отворена уста.

— Какво? — попита Мартин се обърна.

Шала стоеше на две крачки зад него, наклонила глава на една страна, сякаш се е заслушала в нещо.

— Какво ви стана изведнъж? — попита той, после разбра.

Корабът. Шумовете.

Вездесъщата сонорна вибрация на генераторите бе заглъхнала.

Султанът бе спрял.