Пасажер 23

Глава 56

— Синият шкаф?

Даниел Бонхьофер затвори междинната врата към спалнята си, където тъкмо бе видял Юлия, когато телефонът звънна. Успокоителните вече не ѝ действаха. В моментите, когато не му крещеше, сновеше като тигрица в каютата и удряше по шкафовете.

— Да, намира се между палуба B и C, по средата на кораба, между контролните помещения. Но за бога, какво търсиш там?

В твоето състояние?

Елена не му отговори. Просто му бе затворила. Или връзката бе прекъснала. И за двете Даниел можеше само да предполага. Годеницата му бе болна. Трябваше да лежи в леглото, а не да обикаля долната палуба, където се намираше чудовището, което тя и Мартин Шварц смятаха да посетят.

Синият шкаф.

Едно по-скоро цинично название на съоръжение от времената, когато опазването на околната среда бе скъпо струващо хоби на неколцина съвестни хора, а отпадъците се изхвърляха в открито море. Султанът бе един от първите лайнери със собствена водопречиствателна система и съоръжения за изгаряне на боклук. Но не и от самото начало. През първите три години от кариерата си, когато не всички европейски пристанища разбираха от рециклиране и сортиране, отпадъците, за които имаше свръхскъпи такси, съвсем официално се изхвърляха в морето. За тази цел боклукът се мачкаше в една подобна на шахта кръгла преса и после тежащата тонове буца се пускаше в океана.

В синия шкаф.

Същото това съоръжение, което дължеше името си на замърсяващата природата дейност, се намираше на мястото, което той току-що бе описал на Елена: синия шкаф.

Момент, естествено…

Даниел чу как Юлия отвори вратата на свързаната със спалнята баня и отиде до бюрото си.

Синият шкаф. Да не би това да бе скривалището?

Натисна един от бутоните за директно избиране на стационарния телефон, ала докато се свърже с машинното отделение, Юлия се втурна бясно в стаята.

— Хей, Юлия, чакай… — Той затвори телефона, за да я спре, но тя беше вече на вратата.

— Не ме докосвай! — изсъска, когато той се опита да я хване за раменете.

Беше облечена в белия халат, който вчера ѝ бе предоставил. Косите ѝ бяха полепнали като водорасли по слепоочията. Някак си лицето ѝ се бе смалило през нощта, тялото ѝ не изпълваше халата, сякаш страхът, тревогите и отчаянието го бяха смачкали.

— Юлия, моля те. Остани тук. Къде ще ходиш?

— Далече — рече тя. — Далече от човека, който не ми помогна, когато ставаше въпрос за живота на дъщеря ми.

— Юлия, разбирам…

— Не! Не разбираш! Ти нямаш деца! И никога няма да имаш! Никога няма да ме разбереш! — Тя рязко отвори вратата и изчезна в коридора.

Засегнат от горчивото ѝ враждебно обвинение, Даниел не реагира и я остави да си тръгне.

Замаян, той се приближи до бюрото си. Телефонът звънеше. Бавно вдигна слушалката.

— Тук инженер Рангун от машинното отделение. Преди малко направихте опит да се свържете с нас, капитане.

Даниел кимна. Опита да се концентрира.

— Да. Исках само да разбера дали синият шкаф все още е включен в мрежата.

Официално от пет години насам съоръжението не функционираше. Но неофициално никога не бе изключвано от захранването, в случай че по време на по-дълго плаване системата за изгаряне на боклук откажеше и възникнеше проблем с отпадъците. Все пак Султанът „произвеждаше“ за ден девет тона твърд боклук и 2800 литра отпадъчна вода. Всеки ден!

— Теоретично да, капитане — потвърди офицерът.

Даниел го познаваше. Със своя фалцет звучеше по телефона по-скоро като жена. По време на коледните празници пееше в корабния хор брилянтно чист сопран и въпреки всичко това не разсмиваше никого. Макар Рангун да бе лишен от мъжествен глас, свръхтренираното му тяло компенсираше всичко останало.

— Теоретично? Какво трябва да означава това?

— Както бе препоръчано, не сме изключвали пресата от захранването, но скоро не е минавала на технически преглед. Не съм сигурен дали още функционира.

Даниел бе сигурен, че инженерът е изненадан от темата на разговора им, ала по-ниският ранг му забраняваше да поставя директни въпроси. А и самият той нямаше никакво намерение да му сподели предположението си — на кораба нямаше по-подходящо място да скриеш някого за месеци наред.

И да се освободиш от него!

Синият шкаф имаше под, който се разделяше в средата и изчезваше в стената с едно натискане на бутона. Така се превръщаше в бездънна тръба, през която пресованият боклук се изхвърляше директно във водата.

— Можете ли да го изключите? — попита той Рангун.

— Не и оттук. Не е свързан с новия контролен пункт. Но електричеството може да се изключи на място. Искате ли да го погледна?

— Не. Изчакайте. Идвам при вас!

Още един свидетел! Само това липсваше!

Даниел затвори телефона, грабна капитанската си шапка от бюрото, забърза към вратата, отвори я…

… и се озова пред дулото на револвер.