Пасажер 23

Глава 34

00:24 ч. бордово време 50°27’N, 16°50’W

Скорост: 21,5 възела, вятър: 18 възела

Вълнение: 10-15 фута

Разстояние от Саутхемптън: 592 морски мили

Мартин Шварц не видя опасността, която го наближаваше изотзад. Той стоеше със затворени очи на седемнайсета палуба, на кърмата, на най-високата, свободно достъпна част на кораба и бе оставил силният вятър да духа в лицето му. Вкуси соления въздух, но му се стори, че е наситен по-скоро с приспивателни, отколкото с кислород.

С всяко вдишване се чувстваше все по-слаб и по-уморен, което може би се дължеше на болките в зъба, които все още вряха на бавен огън в горната му челюст. А вероятно бе и от влиянието на проклетите ПЕП хапчета. Но поне от известно време насам нямаше пристъпи на главоболие. Той вдиша дълбоко. Вкуси солта във въздуха.

Надя, и ти ли си стояла тук и си мислила за смъртта?

Мартин се наведе над перилата и погледна седемдесет и пет метра надолу.

Бе безлунна нощ. Кипящите корони от пяна се осветяваха от външните прожектори на кораба. Той се опита да си представи какво ли е да се разбиеш там долу, всред вълните.

Ти не си пожелала тази смърт, Надя. Никой не си пожелава подобно нещо.

Мартин се заслуша в архаичното бучене на океана, в необузданата му първична сила, която само няколко стоманени плочи отделяха от лукса на западния свят.

И от изнасилвачите, предателите и убийците.

Той вдигна глава, почувства хипнотичното влияние на огромната черна маса наоколо и изведнъж усети порива, за който меланхолиците говореха, когато са се чувствали привлечени от морските дълбини.

Океанът — магнит за депресираните.

Но ти не бе депресирана, Надя.

Качи се на най-долното стъпало на перилата — първо с единия, после с другия крак — и се опита да си представи последните секунди на жена си.

Тя се страхуваше от тъмнината. Нощта, в която уж бе скочила, е била непрогледна. Облаците са висели ниско, било е мъгливо. Вероятно водата въобще не се е виждала.

Мартин се замисли за Тими. Когато бе мъничък, минавайки покрай езеро, море или плувен басейн, той сочеше водата и казваше: „Ох“. Едва можеше да стои на краката си, когато Надя му обясни колко опасна може да е водата за едно дете.

— Водата наистина е ох — отново и отново му обясняваше тя и макар всички да съветваха да се избягва бебешкият език, в случая той вършеше работа.

Тими никога не изгуби респект от влажния елемент и стана най-добрият плувец в класа. Каква бе вероятността една майка, която толкова много обичаше децата, че стана учителка, през една мъглива нощ да хвърли собствения си син в онази „ох“, от която го е предпазвала цял живот?

— Готово, отново съм на линия — чу гласа на Дизел в ухото си, който искаше първо да свърши онлайн играта си, преди да говори с него. — Тъкмо трябваше да отстрелям един хеликоптер.

За миг Мартин бе забравил, че въобще му се обади. Заради вятъра си бе сложил слушалки и можеше да говори свободно. Връзката по скайп бе учудващо добра, имайки предвид факта, че се намираха насред Атлантическия океан.

— Лекарката ще я бъде ли? — попита Дизел.

Мартин му бе изпратил кратък имейл с описание на последните събития заедно със списъците на екипажа и пасажерите, които бе получил от Бонхьофер.

— Надявам се.

По време на летните маршрути платформата, на която стоеше в момента, бе територия за нудисти. Но през есента това бе най-самотното място под открито небе, особено нощем, когато температурите падаха. По тази причина Мартин бе избрал седемнайсета палуба за своя нощен изглед. Искаше да бъде сам и да помисли за връзките между събитията: смъртта на семейството си, телефонното обаждане на Герлинде Добковиц, изнасиленото момиче, прорезните рани по ръката на Анук и инцидента с Елена, който можеше да се случи и с него. Когато му стана ясно, че мислите му се въртят в кръг и че се нуждае от някого, който да го измъкне от дълбоките коловози, се обади на Дизел.

— Ще имаме по-голяма яснота след двайсет и четири часа — обясни Мартин. — Не е ясно какво точно предизвиква проклетите отоци по лицето ѝ. Лабораторията на кораба не е достатъчно добре оборудвана, за да анализира състава на смазочното масло по пода на котвеното помещение.

— И сега кой ще се грижи за лекарката, когато самата тя е болна? — попита Дизел.

От другата страна на линията нещо изсъска. В началото на разговора Дизел бе предупредил Мартин, че иска да притопли на горелката чиния равиоли. Явно главният редактор нямаше високо мнение за микровълновите печки.

— Жак Жерар, нейният асистент — отвърна Мартин. — Трябваше да го посветим в ситуацията. Доктор Бек лежи в съседната на Анук стая, в карантинното отделение.

Естествено, в клиниката на кораба имаше свободни легла, някои от тях дори с функция да балансират вълнението. Но тези легла бяха разделени едно от друго само със завеси. За момента нямаше друг пациент на стационар, но в случай че това се променеше, капитанът при никакви обстоятелства не искаше някой да види корабната лекарка в такова състояние. Затова Мартин пренесе колабиращата доктор Бек от котвеното помещение в „Кухнята на ада“, където един мършав французин с рогови очила и увиснали ъгълчета на устните като за начало инжектира на Елена конска доза кортизон. Това най-малкото елиминира опасността от задушаване. Сега, седем часа по-късно, корабната лекарка продължаваше да изглежда така, сякаш е участвала в жестоко улично меле, но състоянието ѝ беше стабилно, макар и да не можеше да говори.

— За щастие, вашият убиец не е много добре запознат със смъртоносните дозировки — вметна Дизел.

Или може би е.

Мартин се съмняваше, че извършителят е имал намерение да убие лекарката или някого другиго. По-скоро искаше да им демонстрира на какво е способен, ако не следват указанията му.

— Независимо дали е планиран, или погрешен удар, инцидентът разкрива много за твоя противник — каза Дизел, след като Мартин му сподели мислите си.

— И какво по-точно?

— Първо, насилникът на момичето е още на кораба.

Мартин повдигна рамене.

— Което означава, че той е или от персонала, или от пасажерите.

— По-скоро от персонала, защото — второ — има достъп до забранените участъци.

— Ключове, особено електронни, са лесни за изработка дори от непрофесионални хакери — възрази Мартин.

— Възможно е. Важен е обаче следният въпрос: кой е знаел, че ще отидете до котвеното помещение?

— Капитанът, аз… — Мартин се замисли. — И техническият ръководител, който трябваше да вдигне защитата.

И вероятно още двеста души в зависимост от това с кого още Бонхьофер си е чешал езика.

— Що за техник е този? — попита Дизел.

— Нямам представа.

— Е, би трябвало да го сгащиш натясно, както и Жерар Депардийо.

— Жак Жерар?

— Същият. Не мога да си представя, че асистентът не се е зачудил къде се крие шефката му през целия ден. Проучи всички мъже, които биха могли да се окажат насилникът на Анук, дори и да са интелигентни и арогантни. Все пак извършителят — трето — е успял да предвиди стъпките ви, и — четвърто — явно обича да играе игрички с жертвите си.

С което анализът ти отива на боклука, помисли си Мартин.

По правило манипулативните престъпници притежаваха интелигентност доста над средната и способност да се превъплъщават, с която водеха за носа както жертвите си, така и полицията. Когато общуваш с тях, те майсторски умеят да прикриват истинските си черти на характера. Депресарите го играеха слънчеви момчета, садистите се преструваха на кротушковци. При това тук ставаше въпрос за човек, който криеше жертвите си седмици наред и ги измъчваше. Определено психопат, който нямаше как да бъде заловен с обичайните похвати. А с аматьорска игра на профайлър пък съвсем.

— Ако съм на твое място, ще попитам човека, когото съм заподозрял, съвсем непринудено за майка му.

— Това пък защо? — Мартин бе объркан.

— Не съм сигурен дали това има някакво значение. Просто едно такова чувство в стомаха. Познато ли ти е? Понякога ти бълбука в корема и си мислиш, че ще се изпуснеш в гащите, а излиза само пръдня. — Дизел не остави време на Мартин да осмисли отблъскващото сравнение, а продължи: — И така, както ми поръча, поразрових за други двойни случаи, тоест за изчезнали в открито море, при които не става въпрос за отчаяни самотници с финансови, здравословни или брачни проблеми, които с голяма вероятност доброволно са скокнали зад борда.

— И? — попита Мартин. — Какво излезе?

— Първо: освен Тими и Анук в световен мащаб няма други деца, които да са изчезнали по време на круиз. Дори и тийнейджъри не са предприемали фатално гмуркане през последните десет години, което намирам за учудващо, само като си спомня как съм се катерел пиян по парапетите на какви ли не балкони, когато бях на шестнайсет. — Дизел явно искаше да провери какво количество равиоли може да натъпче в устата си. Думите му ставаха все по-неразбираеми. — Но никога двама души не са изчезвали едновременно.

Което прави случаите на Султанът още по-подозрителни.

— Но три пъти на различни кораби единият от родителите е изчезвал. И най-интересното — винаги е била жената. Пращам ти мейл с имената и маршрутите.

— Чакай малко. — Мартин прокара ръка по бръснатата си глава, по която през последните дни бе започнала да прокарва коса. — Това означава ли, че става въпрос за сериен убиец, ориентиран към майки.

— Нямам никаква представа. Това трябва сам да откриеш. В момента нямам време да се правя заради теб на мис Марпъл. Трябва да се заема с една друга гореща следа.

— Коя?

— Уханието на приятелката ми, която току-що се върна от работа.

— Поздрави Ира — каза Мартин и затвори скайпа.

Той се зачуди дали да не посети още веднъж Анук и Елена, преди да се отправи към каютата си, когато чу нещо отзад да изщраква и едновременно с това усети силно странично убождане. Искаше да се хване за хълбока, учуден що за огромно насекомо го е ухапало толкова далеч от какъвто и да било бряг, при това през коженото яке, но вече лежеше проснат на земята, неспособен да направи каквото и да било, освен да наблюдава как краката му се гърчеха, удряйки се един в друг, докато през мястото на убождането в тялото му съвсем осезателно се изливаше гореща лава. Мартин имаше чувството, че изгаря вътрешно, и искаше да изкрещи, но тъмнината, изведнъж обгърнала главата му, правеше това невъзможно. Еластична тъмнина с вкус на пластмаса, която се нагнети в устата му, когато се опита да си поеме въздух.

После нещо под раменете му го издърпа нагоре. Нападателят го бе обездвижил с електрошок, преди да надене найлонова торба на главата му. Нищо друго не можеше да има такива последствия. Мартин усети как главата му се удря в нещо твърдо, чу се как се дави. Мислеше за Анук и нейния компютър, на който в момента би изписал ПОМОЩ с печатни букви, двойно подчертани. Парадоксално, но в устата си усещаше вкуса на спагети карбонара, любимото ястие на Тими, а в носа — миризмата на изгорял найлон. Очите му сълзяха и той удряше около себе си като полудял, но за съжаление, некоординирано и омаломощено.

Внезапно нещо, което се усещаше като металическа пръчка, се притисна в корема му. Първата електрически заредена с болка вълна поотшумя, поради което Мартин усети как краката му губят контакт с пода. Когато се наклони напред, натискът на металическата пръчка стана по-силен. Чу някого да кашля. В първия момент си помисли, че е той самият, но това бе невъзможно.

Устата ми е натъпкана с найлонова торбичка!

Усещаше изтръпване по ръцете си, сякаш е бил във фризер и после бавно е започнал да се размразява. Мартин опита да свали фолиото от главата си, при което ръцете му се удариха в предмета, който притискаше корема му. В този момент разбра какво се случва с него.

Перилата!, изкрещя в мислите си той. Бе в състояние единствено да изсумти измъчено. Вися на перилата!

По корем, наклонен напред, както бавно покачващото се налягане в главата му сигнализираше. Ръцете му загребаха назад и успяха да сграбчат перилата. Спря падането напред. Пръстите му се вкопчиха в дървото. Една треска се заби под нокътя на палеца му.

„Ох“, той чу гласа на жена си, смесен с този на Тими. Почти не си ги спомняше, беше толкова отдавна, когато ги чу за последно. „Водата наистина е ох.“

Почувства собствената си тежест, която го теглеше надолу, притискаше китките му. Последва второ убождане, този път в гърба. Усети как лактите му се огънаха.

Как пръстите му се разтвориха.

Как пада.