Пасажер 23

Глава 75

Разнесе се приятен смях. Мартин можеше детайлно да си представи как ръката на корабната лекарка посяга към висулката с форма на дъбово листо на колието си.

Дъб — на латински quercus.

— Мисля, че времето предоставя на лошите възможността да се скрият на сигурно място.

Мартин поклати глава.

— Никъде не можеш да се скриеш от мен, Елена. Както виждаш, навсякъде ще те открия.

Корабната лекарка преглътна.

— О, моля те! Това изобщо не бе трудно, след като ти подсказах адреса си.

Мартин кимна. Бе грешка от нейна страна, че по коридорите на „Кухнята на ада“ му бе разказала за предишния си живот.

Три години съм живяла в Доминиканската република и в градската болница съм лекувала много повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичното отделение в Хамбург е виждал през целия си живот.

— Всеки, който веднъж вече е бил тук на почивка, знае колко слаб е митническият контрол. Особено ако слизаш от кораб. Допреди няколко години човек можеше да си осигури почти всичко тук с подкупи и ако, разбира се, познава точните хора. Най-малкото къща под чуждо име.

Климатикът промени посоката на въздушната струя. В момента тя духаше директно в лицето му.

— Не съм дошъл тук, за да обсъждам с теб фокусническите ти номера — каза Мартин.

— Да, знам. Искаш да ме убиеш, защото затрих семейството ти.

— Точно така.

— Но дотам няма да се стигне, Мартин!

— В момента да, защото не те спипах тук. Но повярвай ми, ще те преследвам по цялото земно кълбо. Ще те открия и ще ти поискам сметка, дори това да е последното, което ще направя.

— Би било грешка.

— Едва ли. Анук сама ми каза, че ти си я отвлякла.

Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?

— Разгадах тайния ѝ език. Тя изписа името ти, когато я попитах за извършителя.

Мартин чу как Елена ръкопляска.

— Браво! Но грешиш относно важен момент. Не съм отвличала Анук. Тя тръгна доброволно с мен. Грижех се за нея.

— А междувременно си изтезавала и убила майка ѝ.

— Не, това бе Шала.

— Не говори глупости! Шала бе твоя жертва. Ти стоиш зад всички убийства, които си ѝ приписала.

Елена рязко изпусна въздух през устните си. Прозвуча като пръхтене на кон.

— За ченге под прикритие схващаш твърде бавно. Шала е всичко друго, но не и невинна.

— Не вярвам и на една твоя дума — възрази Мартин. — Текстовете в компютъра, разговорът с Наоми, скалъпила си всичко това.

— Отчасти да. Но написах само истината.

Студеният полъх от климатика се обърна отново към лицето му и Мартин потръпна. Стори му се, че чу някакво дращене отвън, пред главния вход. Или стъпки?

Мартин стана и грабна пистолета.

— Шала действително е била момче, което е било насилвано от майка си — продължи Елена. — Аз никога не съм била изнасилвана. Не съм безумна, заслепена жертва, която кара хората да страдат. Имам съвсем други интереси.

— Какви?

Мартин се приближи към вратата и погледна през шпионката. Нищо не се виждаше.

— Пари. Аз съм наемна убийца. Работното ми място са корабите. Никъде другаде не бих могла да убивам по-бързо и по-сигурно и по-лесно да се освобождавам от трупа. А и накрая дружеството ми помага да заличавам престъпленията. По-добре от това няма накъде. Работя на дванайсет различни морски гиганта. Понякога като служител, понякога като пасажер. В последно време бях по-често на Султанът, понеже действително се бях влюбила в Даниел. Но за съжаление, това отмина, както би могъл да се досетиш.

Мартин имаше чувството, че сетивата му си играят с него, сякаш все още приемаше ПЕП хапчетата. Устата му бе суха. Стори му се, че дращещите шумове сега идваха от задния вход, през който бе влязъл.

— По интернет ли намираш клиентите си? — попита той Елена, докато се приближаваше към градинската врата.

— Да — потвърди тя. Гласът ѝ стана по-тих, ала кристално ясен, все едно бе в съседното помещение. — Тук вече поизлъгах. Идеята за туристическото бюро бе моя, а не на Шала. Това е гениална система, макар сега да трябва да варирам, но досега поръчителите ми просто плащаха круиза за онези, от които искаха да се отърват, а оттам нататък на кораба аз поемах грижата за посоченото лице.

Мартин се учудваше на словоохотливостта ѝ. Усещаше, че иска да спечели време, но за какво? Какво кроеше?

— За Наоми Ламар ми плати дядото на Анук, който бе разбрал за жестокостите ѝ.

— И те ангажира за двумесечното изтезание? — подхвърли Мартин. Трябваше да говори по-високо, за да го разбира Елена, която явно не се притесняваше, че той бе изчезнал от полезрението ѝ.

Той погледна през един страничен прозорец към градината. Едно безпризорно куче мина лениво покрай басейна. Може би то бе драскало по вратата?

— Дядото искаше преди Наоми да умре, да изпита на собственото си тяло това, което бе причинила на дъщеря си. Но това не бе моя работа. А на Шала. Нямам интерес към мъченията. Както казах, интересуват ме само парите.

— И кой ти плати да убиеш жена ми? — попита Мартин, връщайки се към телевизора.

— Никой — отвърна Елена. — Стана точно така, както го прочете. Шала случайно е заварила Надя, докато е искала да изнасили сина ти. Гледката е отворила старите рани, които майка ѝ навремето ѝ е причинила. Откачила е, като е видяла какво прави жена ти с Тими.

Мартин улови приглушени гласове като фон. Елена се обаждаше от обществено място. Вероятно бе в някое анонимно интернет кафене.

— Знаеш, че казвам истината, Мартин. Със сигурност си усетил признаците на изнасилване у сина си, нали?

Той не успя да отвърне. Очите му се напълниха със сълзи.

— Виждаш ли — продължи Елена, с което доказа, че можеше да го види. — Тогава Шала бе разпределена да чисти клиниката ми и с времето се сприятелихме. Научих за тежката ѝ съдба. Смъртта на Надя бе проява на свръхреакция от нейна страна, нещастен случай, ако мога така да се изразя. И когато се случи, тоест, когато е ударила Надя, тя се втурна в клиниката и ме помоли за помощ. Не знаеше какво да прави.

— Значи заедно с нея сте хвърлили жена ми зад борда и сте оставили кърпата с хлороформ.

— Точно така — потвърди Елена. — От този момент нататък Шала ми дължеше услуга, което аз използвах за наказанието на Наоми. Знаех какво удоволствие щеше да ѝ достави да поеме отмъщението.

— Анук е била през цялото време при теб?

— При Шала — отвърна Елена. — Тя ѝ направи скривалище в близост до синия шкаф, където Анук трябваше да остане, докато влезем в Осло.

Мартин никога не ги бе виждал, ала въпреки това в представата му светнаха флуоресциращите маркировки, които Анук е следвала в тъмнината на долната палуба с UV лампата си, когато е искала да се види с Шала, Елена или може би с майка си.

— Дядо ѝ има приятели в Норвегия, при които Анук трябваше да отиде.

Нещо изпиука във връзката, но гласът на Елена продължаваше да се чува добре.

— Искахме да я свалим от борда и Шала я заведе в гнездото, където тя трябваше да прекара последната нощ. — Елена звучеше дълбоко разкаяна. — За нещастие, през този ден Анук бе инатлива. Чувстваше се напълно подценена, нервна, превъртяла. Не искаше повече да седи затворена и успя да се изплъзне на Шала, въоръжена с любимото си плюшено мече и едно фенерче, с което искаше да отиде за последно при майка си.

— При което е попаднала в ръцете на капитана! — Мартин поклати глава.

От самото начало Бонхьофер действително е казвал истината. След като Анук е избягала от гнездото, камериерката е трябвало бързо да се снабди с хавлиени кърпи, за да може да има някакво оправдание за късния час, ако случайно се натъкне на трети човек в коридора. И за Герлинде е изглеждало така, сякаш камериерката случайно попада на момичето, а всъщност Анук е бягала от Шала.

Мартин не успя повече да сдържи гнева си. Той грабна бирата от масичката и я запрати към телевизора. За известно време си помисли, че връзката е прекъсната, но после чу Елена съвсем спокойно да казва:

— Насочваш гнева си в погрешна посока.

Думите почти заседнаха в гърлото му.

— Искаш да ми кажеш, че не ти си виновна за смъртта на Надя и Тими, а Шала?

— Не намирам за необходимо в моята професия да обсъждам въпроса за вината. Ала ако държиш на справедливостта, трябва да ми благодариш. Все пак аз убих Шала.

— Защото искаше да си осигуриш перфектното алиби. Убийца, хваната на местопрестъплението, която не е в състояние да издаде съучастницата си. Не, няма да ти се получи да прехвърлиш вината си на другите. Или Шала бе тази, която е дала на Анук мечето, за да се кача на борда? Или ѝ е казала още на първата ни среща да спомене името ми, за да ме обърка?

Той така силно бутна масичката, че оръжието падна на пода.

— Мечето беше идея на Шала — призна безгрижно Елена. — Тя го задържа за спомен от Тими и го даде на Анук единствено за да има с какво да си играе. Нямаше друга умисъл. Но пък това даде идея на Даниел да те повика. Аз бях против. Знаех каква слава ти се носи като ченге под прикритие и не исках да ми се пречкаш. Затова ти дадох да прочетеш доклада за нараняванията от изнасилването, защото знаех, че това ще те подтикне да търсиш мъж.

— И за по-сигурно се нарани сама, нали? — Мартин отново вдигна пистолета.

— Алергична съм към фъстъчено масло и докато лазех по пода в котвеното помещение, си намазах лицето — призна Елена. — Не исках да съм близо до теб, а да мога необезпокоявано да се грижа за Анук. А това можеше да стане, ако съм до нея в „Кухнята на ада“. — Гласът ѝ стана по-твърд. — Ще го кажа още веднъж: не съм луда. Да убивам е моята професия, а не моето призвание.

Мартин погледна пистолета в ръката си и го завъртя, наблюдавайки как се променя отражението му по повърхността на оръжието.

— Искаше да използваш Лиза, за да убиеш майка ѝ.

— Да, това бе грешка.

Ако не бе толкова дяволски добра актриса, Мартин щеше да си помисли, че усеща истинско разкаяние в гласа ѝ.

— Лиза е кръщелница на Даниел. Беше му написала в един имейл, че страда от любовна мъка. Даниел ми го препрати, мислейки си, че като жена бих могла по-добре да помогна на едно младо момиче. Той нямаше представа какво точно се крие зад думата „любовна мъка“. — Гласът на Елена прозвуча дрезгаво. Тя се изкашля. — Лиза не знаеше коя съм, когато я поканих в чата на Easyexit, но бързо ми се довери. Връщайки се назад, трябваше да предположа, че ме лъже. Историите ѝ ставаха все по-откачени. В началото говореше смътно за изнасилване, после ми каза, че е правила секс с по-възрастен мъж, и най-накрая, че за това е била принудена от майка си. Започнах да се съмнявам, но когато ми прати видеото, отново ѝ повярвах и им ангажирах круиз, за да уредя нещата.

Значи това е била причината, помисли си Мартин. Затова беше толкова напрегната, когато Дизел се обади и ми каза за манипулирането на записа.

— Не подозирах, че Лиза ме лъже. Не знаех нищо за болестното ѝ състояние. Ако Юлия Щилер действително беше принудила дъщеря си да прави секс с Том, значи си заслужаваше смъртта.

Мартин саркастично се изсмя.

— Упражнявала си се след Наоми.

— Навреме коригирах грешката си.

— Бяхме на косъм да умрем!

Спомни си сцената в каютата на Лиза. По ирония на съдбата Елена действително каза истината, когато убеждаваше Лиза, че е Querky. Тя можеше да издържи теста, ако ѝ бе казала никнейма, но тогава всичко щеше да се провали.

— И ти се смяташ за нормална, Елена? — попита Мартин. — Напълно си превъртяла.

Бензиновата косачка сега забръмча в предната градина на съседите. Мартин се попита дали не заглушава други звуци. Звуци, които разобличават истинските намерения на Елена.

— Къде си? — попита я той.

Както и очакваше, Елена не му отговори направо, а вместо това му постави контравъпрос.

— Поддържаш ли контакт с майката на Лиза?

— Какво? Да, защо?

Мартин се бе чул веднъж с Юлия Щилер. Тя тъкмо беше посетила дъщеря си в затвореното отделение на психиатрията и искаше да му благодари за спасението. Сигурно за десети път. Вероятно той бе единственият, с когото можеше да говори за бавното подобрение в лечението на Лиза.

— Кажи на Юлия, че ще поправя грешката си — отвърна Елена. Звучеше така, сякаш се готви да затвори.

— Да поправиш грешката си? Ти с всичкия ли си? Та ти си убийца. Тук няма какво да се поправя.

Мартин насочи оръжието си към телевизора. Представи си, че тя стои пред него.

— Ще видиш — отвърна Елена.

— Ще видя теб — каза Мартин с ледено спокойствие. — И тогава ще те убия.

Той сякаш чу как тя поклати добре фризираната си глава.

— Няма да го направиш.

Мартин гневно присви очи.

— Знаеш на какво съм способен, когато си наумя — заплаши я той.

— Да. Не се съмнявам в това. Но и косъм няма да падне от главата ми в момента, в който застанеш пред мен. С никого няма да можеш да споделиш днешния ни разговор.

Той високо се изсмя.

— И откъде това самочувствие?

Мартин се стегна отново. Косачката бе замлъкнала. Отново чу драскащите звуци по входната врата и този път със сигурност не бе куче. Някой натискаше бравата. Огледа се. Заради отворения начин на строителство в приземния етаж нямаше къде да се скрие, още повече че и Елена щеше да го види на камерата. Не му се вярваше тя да е човекът, който се опитва да влезе, а ако беше, много добре знаеше, че е въоръжен. Той насочи пистолета към вратата, но после реши друго.

С два скока се озова до стълбите и се втурна на втория етаж, готов за стрелба, ако някой горе го изненадаше.

Телефонът му звънна.

Непознат номер.

Той вдигна, влизайки в първата стая зад стълбите, и затвори вратата.

— Няма да ме убиеш — продължи Елена разговора, докато Мартин с интерес оглеждаше стаята, в която цареше пълен безпорядък. Леглото не бе оправено, мръсни чорапи се въргаляха по пода. Стените бяха напръскани с крещящо ярки, но учудващо талантливи графити, а на стъклената масичка, подпряна на две бирени бурета, се намираше лаптоп, облепен със стикери на метъл група.

— Защо си толкова сигурна? — чу се той да пита.

Откъм всекидневната се чуха стъпки. Мартин взе една ракета за тенис, която бе подпряна на отворения гардероб. Стъпките се приближаваха по стълбите.

— Защото няма да искаш да убиеш жената, която сега е майка на сина ти — рече Елена.

Мартин чу глас в коридора, зад вратата. На млад юноша, около петнайсетгодишен.

— Мамо? Ти ли си вътре? — попита той. — Мислех, че ще се върнеш едва след две седмици.

Вратата се отвори и двама мъже, които си приличаха като баща и син, изумено застанаха един срещу друг.