Пасажер 23

Глава 38

Тиаго лежеше на леглото, плувнал в пот. В новата му каюта климатикът не работеше, което само по себе си бе достатъчна причина номер 4337 да не бъде заета. А фактът, че водата от душа се процеждаше със скоростта на пчелен мед и в спалнята вонеше на котешка пикня, правеше каютата напълно негодна за обитаване.

Ако имаше избор, щеше да се огледа за друго местенце, но компютърът на рецепцията, на който Стейси хвърли бърз поглед, не показваше друга алтернатива. 2898 пасажери. Каютите на Султанът бяха напълно разпродадени с изключение на плачещата за ремонт дупка, в която се криеше от двайсет часа.

Ама че лайняно пътуване!

Тиаго седна в леглото, облегна гръб на стенната тапицерия и включи телевизора, чийто звук бе намален до шепот. Светлината бе приглушена, процепите на вратата бяха затъкнати с носни кърпички, за да не забележи никой, че каютата се обитава.

Какъв кошмар!

Дори не беше успял да открадне цялата сума за това пътуване и сега бе прокълнат да гние тук, в тази мухлясала дупка, за останалото време от пътуването. Стомахът му изкъркори. Отдавна бе изял пакетираните фъстъци от минибара, но все още не бе чак толкова гладен, че да посмее да излезе навън.

Навън. При биячите, които със сигурност вече знаеха кой е и само дебнеха да се покаже.

Да не би да си ни подслушвал?

Почти не беше спал, като голяма част от времето си в новата каюта бе прекарал в размисли за обърканото си положение. Все още чуваше думите на офицера:

Мъртъв си!

Толкова мъртъв, колкото и Канал 5 на корабната телевизия, на който се бе задържал и който показваше снимки от избрани външни камери — от мостика, от палубите и от кърмата. Сега, по това време на денонощието, всички бяха черни. Само една лента в долната част на екрана информираше Тиаго, че се движат в западна посока с 19,4 възела в час при умерено вълнение и дъжд.

Как се озовах в тази каша?

Неоспорим факт: бе станал свидетел на изнудване, придружено с насилие. Вероятно на борда пътуваше инкогнито малко момиче и камериерката знаеше за тази тайна, която според офицера струваше торба пари. Толкова много пари, че си заслужаваше да натъпчеш гърлото на чистачката с парчета стъкло.

Или съм параноик?

Възможно бе двете откачалки вече да не проявяваха интерес към него. Колкото повече време минаваше, през което никой да не съобщи, че е станал свидетел на побой, вероятно толкова по-сигурни се чувстваха те.

Може би. Вероятно. Евентуално.

Най-уклончивите думи на света.

Тиаго нямаше да стигне дотук, ако те се числяха към неговия речник. В лишената от прозорци котешка тоалетна, той бе на най-сигурното място в целия кораб. Каюта 4337 не фигурираше в нито един план за почистване. Никой не знаеше, че той е тук.

Дано!

Зачуди се дали да не си вземе още една напитка от минибара и стана. Малкото запаси, които явно бяха забравени в хладилника, нямаше да му стигнат задълго. Имаше още два сока, чийто срок на годност при всички положения бе минал, една диетична кола и всичко останало беше алкохол.

Тиаго остави вратата на хладилника отворена и издърпа куфара си в светлината му. Един старомоден сандък от кафява змийска кожа, наследство от баща му. От онова време, когато един куфар с метална дръжка и на колелца се е смятал за дамски аксесоар.

Истинските мъже носят товара си. Такъв бе възгледът на баща му. Възглед, който той буквално му предаде на изпроводяк заедно с куфара. Тиаго го отвори. Страничният джоб бе пълен с напитки. Преди да си тръгне, той предвидливо изпразни минибара на предишната си каюта. За да не се забележи бягството му и за да не бъде обявен за изчезнал, той трябваше от време на време да се връща там, най-малкото веднъж на ден. Да намачка завивката, да хвърли някоя и друга хавлия на пода в банята и да остави обичайния бакшиш върху възглавницата.

Въпросът беше: Кога?

Сега, посред нощ, когато коридорите бяха пусти? Или след няколко часа, в девет, може би по време на закуската, когато навалицата щеше да го предпази и в случай на нападение някой щеше да му се притече на помощ?

Той безпомощно се взря в една кутийка с тоник, сякаш тя би могла да му даде отговор. В този момент погледът му попадна върху един плик, който по невнимание бе взел от стаята на Лиза. Беше най-отгоре, върху дрехите му. Тиаго го взе в ръце. Досега се въздържаше. Бе крадец, но не и воайор. Той не душеше в личното пространство на хората за удоволствие и понеже пликът очевидно не съдържаше пари (разбра това още от пръв поглед), съдържанието му не го интересуваше.

От друга страна…

Дори и да не се отнасяше за важен документ, все пак пликът имаше официален вид. Ами ако малката Лиза се нуждаеше от писмото? Ами ако например беше епикриза, която съдържаше дозировката на животоспасяващи медикаменти?

Тиаго се изсмя сам на себе си. По-скоро в плика имаше фиш от тотото, който гарантираше шестица на следващото теглене. Търсеше причина да задоволи любопитството си и се сети за една поговорка на баща си: „Ако една жена гали нечия глава, то понякога просто иска да разбере тайните ѝ“.

Тиаго погали плика и повече не можеше да му устои. Извади писмото. Усети ухание на лавандула, докато разгръщаше първия лист. Вероятно писмо до първия ѝ приятел, мина му през ума. Възхити се на калиграфския почерк. Заобленото П, елегантната извивка на малкото л, която минаваше към остро изписаното малко а, което наред с малкото и почти оживяваше. Буквите бяха прекрасни. В пълно противоречие с думите, които оформяха, и с ужасяващия текст, който съставяха. „План“, прочете Тиаго. От първото изречение очите му заскачаха от ред на ред, от абзац на абзац. И когато стигна до зловещия край и прелисти втората страница, на която бяха отбелязани всички охранителни камери на Султанът, бе наясно, че и секунда повече не бива да се бави в каютата.