Пасажер 23

Глава 35

Юлия докосна челото си. Бе потно. Часовникът на телевизора излъчваше червеникаво сияние. 00:35. Не бе спала и час. Кошмарът, от който току-що се събуди и в който бе видяла дъщеря си, предизвикателно облечена и полугола, да се качва в колата на непознат мъж, ѝ се струваше много по-дълъг.

Зачуди се какво я бе събудило. Струваше ѝ се, че е чула шум, първо свистене на вятър, после тропот, сякаш от тряскане на врата, ала това може да се бе случило и в съня ѝ.

Вероятно всичко бе заради пълния ѝ мехур, благодарение на който трябваше да стане от леглото. Слепешката напипа ключа на нощната лампа. Слаб синкав лъч ѝ помогна да се ориентира в каютата. Тя стана. Студен въздух нахлу през балконската врата, която нощно време оставяше леко открехната. Въпреки че бе завита с дебела пухена завивка, бе измръзнала и си помисли, че е трябвало да си сложи фланелена пижама, а не копринено горнище с презрамки.

Леко замаяна, Юлия се мушна в банята. Вълнението свърши останалото, за да се обърка още повече спящият ѝ вестибуларен апарат. Познатото скърцане и скрибуцане на всяка една мебел бе в синхрон със състоянието ѝ. Чувстваше се като пребита. Устата ѝ бе пресъхнала, главата я болеше, ходеше ѝ се до тоалетната и имаше нужда от глътка вода, най-добре в комбинация с аспирин.

Настъпи нещо с босите си крака. Включи лампата на бюрото, наведе се и напипа един плик. Подаваше се наполовина от свързващата врата, под която бе пъхнат.

„За мама“ — бе изписано на предната страна с изпъстрения със заврънкулки момичешки почерк на Лиза.

Юлия моментално се разсъни. Познато, сковаващо чувство ѝ отне дъха.

Преди няколко години, докато чакаше на касата на един супермаркет в швейцарския квартал, Юлия чу приглушени писъци. В първия момент си помисли, че е някоя майка, която вика на паркинга по палавото си дете, ала писъците станаха истерични. Изведнъж двама клиенти и един човек от персонала на магазина хукнаха към изхода. Юлия и касиерката се спогледаха и в погледа ѝ откри същото шизофренично чувство, което я бе обзело. Разкъсвана между желанието да задоволи любопитството си и страха да не стане свидетел на нещо ужасяващо, което е било по-добре да не вижда. Противоречивото чувство, което бе изживяла тогава, се върна отново. Хилядократно по-силно.

Трябваше да отвори плика. Искаше непременно да разбере какво има в него, макар да бе почти сигурна, че писмо, което една дъщеря изпраща тайно на майка си през нощта, не предвещаваше нищо добро. Така, както и воплите на някоя майка насред оживен паркинг, на който изведнъж колите престават да се движат.

Треперейки, тя разкъса плика и се поряза на острия ръб на хартията, докато я изваждаше. Разгърна прегънатия на две лист и прочете съобщението на Лиза, което всъщност трябваше да получи едва след няколко часа — в девет, когато часовникът ѝ щеше да я събуди за съвместната им закуска. Цялото писмо се състоеше от едно-единствено изречение, съставено само от две думи.

Повече не бе и необходимо, за да изпита Юлия такъв страх за дъщеря си, който не можеше да се сравни с нищо друго.