Пасажер 23

Глава 27

Кухнята на ада

Стъпка напред. Две назад.

С Анук беше като със собствения му живот.

Състоянието ѝ малко се бе подобрило и в същото време значително се бе влошило.

От една страна, бе добър знак, че се разтреперваше от ужас в момента, в който той влизаше в стаята, което му показваше, че тя реагира на промени в най-близкото си обкръжение. Малък напредък, който най-вероятно се дължеше на телевизора, на чийто екран Том и Джери тъкмо се гонеха.

От друга страна, и това бе лошата новина, тя отново бе изпаднала в поведенческия модел на най-ранното детство. Почти без да помръдне, седеше по турски в леглото, като звучно смучеше десния си палец. С другата ръка се дращеше.

Мартин забеляза, че по дясната си ръка има дълбоки следи от нокти. Това го притесни. Ако не престанеше, скоро щеше да прокърви… и тогава трябваше да бъде завързана. Не искаше и да си помисли какво въздействие можеше да има това върху и бездруго силно наранената ѝ психика. Реши да попита доктор Бек за ръкавици или за нещо подобно, макар да бе сигурен, че Анук ще ги изхлузи в момента, в който останеше сама.

— Извинявай, ако те притеснявам — каза Мартин и остави един кафяв хартиен пакет до леглото ѝ.

Анук се отдръпна леко. Дишането ѝ зачести. Знак, че в никакъв случай не бива да я доближава повече. Въпреки това тя не се извърна от него и впери поглед в хартиения пакет. Както и при първото си посещение, Мартин бе обзет от мрачно настроение — помисли си за всички онези прекрасни неща, които едно единайсетгодишно момиченце можеше да изживее на един круиз.

Или едно десетгодишно момченце.

Съмняваше се във вярата си, която въпреки всичко не бе отхвърлил напълно. Бе сигурен, че след смъртта не го очакваше дълъг и безметежен сън. И можеше само да се надява, че ще му бъде спестена срещата със Създателя. В противен случай нямаше да се размине само с едно приятелско ръкостискане с Онзи, който стоеше на гишето на живота и раздава на децата еднопосочни билети за стаята на изтезанията със сексуално увредени психопати.

— Донесох ти нещо — каза Мартин нежно и измъкна мечето от пакета.

Слаба искрица проблесна в погледа на Анук — тя го бе разпознала. Нервно отскубна от ръцете му мърлявата плюшена играчка, сякаш се страхуваше, че той ще я прибере отново, и зарови лице в нея.

Мартин я наблюдаваше отстрани. Забеляза разширяващите се червени петна по шията ѝ и се запита дали постъпва правилно. Възможно бе Егор и Бонхьофер само да блъфират и момичето въобще да не е в опасност, ако той информира властите, както и целия свят за този нечуван случай. Ала рискът бе голям, тъй като част от нещата сочеха, че капитанът има право и Мартин носеше печат „Изкупителна жертва“ на челото си. Вероятно истината бе някъде по средата. Но едно бе сигурно — ако алармираше обществеността, повече нямаше да има възможност лично да разговаря с Анук. И така, той бе разкъсван между желанието да постъпи правилно, като разгласи случая, и надеждата да разбере от Анук нещо за съдбата на собственото си семейство.

Обхванат от тези смущаващи мисли, той реши да я види още веднъж. Ала този път сам. Без лекарката.

— Имам още нещо за теб — каза Мартин и извади от пакета една обвита в прозрачно фолио хартиена кутия. — Това е детски компютър за рисуване — обясни той и махна опаковката от розовия предмет. Беше го купил от магазина за играчки на трета палуба.

Правоъгълният предмет изглеждаше като таблет от каменната ера, недодялан и евтин, ала без остри ръбове, а със затъпената сензорна писалка, която се закрепяше странично, Анук едва ли можеше да се нарани.

Мартин го включи, увери се, че батериите работят, и го постави до леглото на Анук. После отново отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба на дънките си. С едно-единствено движение включи записващото устройство на смартфона си.

— Когато преди около два часа с доктор Бек бяхме при теб, ти ми назова едно име. Можеш ли да си спомниш кое е то?

Малката престана да смуче палеца си и без да изпуска мечето от ръце, посегна към таблета. Постави го на коленете си. После го погледна.

— Имаш ли престава къде се намираш? — попита Мартин.

В отговор Анук премигна. Бе напрегната, но явно не изпитваше болка. Като ученичка, която е получила трудна задача и не може да я реши. Мартин опита с по-простички въпроси.

— На колко си години?

Въпросът му прозвуча на фона на един пронизващ сигнален тон, последван от още шест такива и накрая завършващ с продължително пиукане. Шумът, заглушен от няколкото врати, вероятно идваше от коридора, който водеше към „Кухнята на ада“. Мартин предположи, че става въпрос за някаква вътрешна аларма, предназначена за работниците, и я игнорира. Анук по никакъв начин не реагира на шума. Устните ѝ се движеха като на Тими, когато трябваше да научи нещо наизуст. Ала те не оформяха думи, нито звукове. Вместо това тя дръпна нощницата си нагоре, за да се почеше по корема. Мартин забеляза няколко кръгообразни белега от изгаряне, вляво и вдясно от пъпа, които изглеждаха така, сякаш някой е загасял цигарата си.

— Боже мой, кой ти е сторил това? — попита той с неприкрито отвращение в гласа. Извърна се встрани, за да не забележи Анук яростта в очите му. Когато отново се съвзе и реши да продължи с въпросите, гласът замря на устните му.

Това не може да е истина!

Анук бе поставила мечето до себе си и бе изписала една-единствена дума върху таблета:

Името му. С четливи букви. Напряко през екрана. И продължаваше да държи писалката в ръка.

Не може да има мен предвид. Това е невъзможно.

Мартин се насили да се усмихне и започна обратно броене от десет, докато нормализира пулса си, за да попита вече по-спокойно:

— Но ти знаеш, че аз не съм зъл човек, нали?

Никога не бих ти сторил нещо лошо.

Трябва да е някаква тъпа случайност, мислеше си той. Надяваше се. Мартин бе често срещано име даже и в Щатите. Не бе изключено извършителят да се е казвал така.

Или да се е представил така. Или да е носил риза на Карибския остров Свети Мартин…

Всичко бе възможно.

А дали бе вероятно?

Анук извърна глава. Огледа се сякаш за първи път вижда стаята си. После отново посегна към писалката и с прецизни движения скицира очертанията на голям круизен кораб.

Мартин погледна към люка и забеляза, че водата е станала по-тъмна. Опита отново с директен въпрос:

— Можеш ли да ми кажеш името на онзи, при когото си била през цялото време?

Анук затвори очи. Преброи нещо на пръсти.

Написа го точно под скицата на кораба. Мартин не видя никакъв смисъл в това.

— Съжалявам, нищо не разбирам!

Той огледа името си, рисунката на кораба и предполагаемата логическа задача. Четиринайсет?

Понеже номерата на каютите на Султанът бяха четирицифрени, това би могло да бъде само указание за палуба. На четиринайсета палуба бяха басейнът с водната пързалка, барът със студени напитки, голф игрището и алеята за джогинг.

— Какво имаш предвид с единайсет плюс три?

Погледът ѝ потъмня. Изглеждаше ядосана сякаш въпросите започват да я изнервят, въпреки това отново записа с писалката:

— Майка ти? — попита Мартин настръхнал. — Знаеш ли дали още е жива?

Анук тъжно кимна. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Мартин не можеше да повярва, че за толкова кратко време бе получил толкова много информация от момичето, макар и да не успяваше да проумее всичко.

— Мисля, че е най-добре да си направим малка почивка — предложи той. Анук изглеждаше изтощена. — Има ли нещо, което бих могъл да ти донеса?

Малката посегна за последно към писалката и под скицата на кораба изписа:

После отново пъхна палец в устата си и се извърна от Мартин сякаш недвусмислено искаше да му покаже, че няма какво повече да му каже.

— Ще видя дали ще успея да я намеря — отвърна той и понечи да тръгне да търси лекарката, когато алармата отново се включи.