Пасажер 23

Глава 60

Подът под краката им представляваше тясна площадка, не по-широка от полица за книги. Останалата част вече бе изчезнала в стената. И ако Мартин не бе отворил вратата към входа за персонала, то подът на синия шкаф съвсем щеше да изчезне. Явно така бе задействал някакъв механизъм, който спря отварянето на люка.

В последния момент.

Само още един сантиметър и Наоми Ламар нямаше да има на какво да се задържи. Босите ѝ крака стърчаха над ръба. Изглеждаше като плувкиня, която чака стартовия изстрел, за да се хвърли във водата. Мартин бе сигурен, че при следващото поклащане на Султанът майката на Анук щеше да падне в океана.

— Наоми! — извика Мартин.

Ала тя бе в шок подобно на дъщеря си преди това. Не реагира. А може би въобще не го бе чула, тъй като отдолу бушуваше океанът.

Морска пяна бе полепнала по раздраното ѝ лице. От опърпаната жена, чиято кожа бе покрита с кърваво сини белези, капеше вода. Мартин също бе подгизнал.

— Елате! — Той здраво се захвана за ръба на вратата и със свободната си дясна ръка се протегна опасно напред, колкото се може по-навътре в пресата.

С малко кураж Наоми трябваше да успее да хване ръката му. Но според Мартин тя бе уморена от живота, всичко друго, но не и окуражена. Сякаш не искаше той да ѝ помогне. Не направи и най-малкото усилие да се доближи дори на сантиметър до него. Остана права, като вкаменена, втренчена в пяната, която кипеше под краката ѝ.

— Анук е жива! — извика Мартин.

И действително името на дъщеря ѝ леко я съживи. Наоми раздвижи глава. Повдигна я. Обърна лице към него. Погледна го. И отвори устни.

— Съжалявам — рече, или нещо подобно.

I am sorry.

Гласът ѝ бе твърде слаб, за да надвика рева на морето.

— Нееееее! — изкрещя Мартин, защото по всичко изглеждаше, че Наоми ще направи крачка напред. Към смъртта. Ако скочеше сега, неминуемо щеше да бъде разкъсана от въртящите се витла на кораба. — Похитителят ви е мъртъв!

Наоми застина за миг. Отвори устни като за последен поздрав, ала внезапно нещо в израза на лицето ѝ се промени. Ъгълчетата на устата ѝ се разтегнаха. Изглеждаше така, сякаш плаче. После, сякаш иска да се засмее. Накрая изглеждаше така, сякаш и плаче, и се смее.

Мартин осъзна, че всъщност не гледа него, а е фиксирала една точка над рамото му. Обърна се. Причината за емоционалната ѝ промяна стоеше точно зад него.

Анук.

Най-накрая бе намерила пътя.

В последния момент.

Анук се приближаваше с фенерче в ръка. Мартин не бе виждал преди подобно изражение на лицето ѝ. Нищо чудно — тя се усмихваше. Разнесе се вик на радост, който не идваше само от момичето, а и от Наоми. Мартин отново се обърна към майката, която крещеше името на дъщеря си. С такава сила, че дори самият Атлантически океан не можеше да я заглуши.

Сега и Наоми се смееше — също като дъщеря си. Силно и с цяло гърло, но това бе грешка. Радостното треперене, което бе обхванало цялото ѝ тяло, я накара да се подхлъзне. Отново стоеше на ръба, но този път изглеждаше като човек, който не може да плува и който, махайки с ръце, отчаяно се мъчи да предотврати неизбежното.

Падането.

— Хвани се за мен! — изкрещя Мартин на немски заради вълнението, което го бе обхванало.

Това, че Наоми, залитайки напред, улови ръката му, бе по-скоро случайност, отколкото преднамерено действие. Почувства рязко напрежение, стисна челюсти с всичка сила, докато се опитваше да не отпуска нито една от ръцете си. Едната, на която висеше Наоми точно над бушуващата водна повърхност, и другата, с която се опитваше да се задържи. За щастие майката на Анук тежеше не повече от малко момиче. Оскъдната храна, която почти я бе довършила, сега можеше да бъде спасението ѝ, ако…

… не я изпусна.

Наоми бе лека, болезнено измършавяла, ала ръката ѝ бе влажна. Мокра. Хлъзгава. Мартин имаше чувството, че държи сапунено въже. Колкото по-здраво стискаше ръката ѝ, толкова повече тя се изплъзваше от пръстите му. И това го вбесяваше.

Не минах през всичките тези гадости…

С мощен тласък, който почувства до чак до мозъка на костите си…

… за да се проваля…

… той изтегли майката до себе си…

… точно накрая!

… над ръба на синия шкаф. Върху пода на площадката. До казана. В безопасност.

Успях!

Изтощен до смърт, той се свлече на пода. Опита се едновременно да вдиша и издиша, което неминуемо доведе до пристъп на кашлица, ала се чувстваше добре.

Погледна към Наоми. Радостта от срещата ѝ вля повече сили, отколкото на него, и тя успя да се съвземе и да разтвори ръце към дъщеря си, която не по-малко залитайки се приближаваше към нея.

Удовлетворен, Мартин затвори очи. Макар и да не бе собственият му син, нито пък дете, което е спасил, все пак бе успял да изтръгне от смъртта една майка, да събере едно семейство и — да подари усмивка на Анук.

И се случи така, че лежейки на поклащащия се, миришещ на боклук и морска сол под до синия шкаф, за първи път от много, много време насам бе щастлив.

Макар и за съвсем кратко.

Колкото траеше усмивката върху лицето на Анук, с която бе пристъпила към Наоми и която отново бе изчезнала, когато удари майка си в гърдите. Бързо, не особено силно дори за едно единайсетгодишно момиче, по въпреки това достатъчно, за да изгуби Наоми равновесие и заднишком да падне в синия шкаф. Във водата.