Пасажер 23

Пролог

Човешката кръв е:

— 44% хематокрит;

— 55% плазма.

И стопроцентова свинщина, когато неконтролируемо пръска наоколо от пробита артерия.

Доктора, както сам обичаше да се нарича, въпреки че така и не се бе дипломирал, избърса челото си с опакото на ръката. По този начин размаза пръските, които го бяха улучили, и вероятно изглеждаше твърде отвратително, но поне сега свинщината не му влизаше в очите, както последния път при обработката на проститутките. После в продължение на шест седмици бра страх да не би да се е заразил с ХИВ, хепатит C или някаква друга отврат.

Мразеше, когато нещата не вървяха по план. Когато упойката не бе дозирана правилно или когато избраните започваха да се отбраняват в последната секунда и изтръгваха абоката от ръката си.

— Моля, не… не — изломоти клиентът му.

Доктора предпочиташе да ги нарича така. Избраният бе прекалено високопарно, а пациент му звучеше някак си фалшиво, тъй като хората, с които се занимаваше, бяха най-малкото болни. Типът на масата също бе здрав като бик, макар и в момента да изглеждаше така, сякаш е бил завързан за стълб с високо напрежение. Чернокожият атлет въртеше очи, плюеше пяна и извиваше гръб, докато отчаяно се мъчеше да се освободи от оковите, които го приковаваха към кушетката. Беше двайсет и четири годишен спортист, добре трениран, в разцвета на силите си. И каква полза от всички години на усилени тренировки, когато във вените ти тече опиат? Недостатъчно, за да го накара да изпадне в безсъзнание — абокатът бе изтръгнат — но все пак достатъчно, за да може Доктора да го натисне без усилия към кушетката след преминаването на най-тежкия пристъп. Кръвта също бе престанала да пръска, след като успя да сложи превръзка.

— Шш… шш… шш.

Той постави успокояващо ръка върху челото на мъжа. Усети го топло, а потта блестеше под халогенната лампа.

— Какво ви стана изведнъж?

Клиентът отвори уста. Страхът прозираше в зениците му. Едва можеше да се разбере какво казва.

— Не… искам… да… уми…

— Но нали се бяхме разбрали — усмихна се успокояващо Доктора. — Всичко е уредено. Не се отказвайте, когато сте само на крачка от перфектната смърт!

Погледна встрани през отворената врата на съседното помещение към масата със скалпелите и електрическия трион за кости, който висеше на контакта в готовност.

— Та не ви ли обясних всичко ясно? — въздъхна той.

Естествено, че беше. Часове наред. Отново и отново, ала явно този неблагодарен кретен просто нищо не бе разбрал.

— Естествено, ще бъде доста неприятно. Но само по този начин мога да ви оставя да умрете. Другояче не става.

Лекоатлетът заскимтя. Задърпа примките, в които ръцете му бяха стегнати, разбира се, с далеч по-малко сила отпреди. Доволен, Доктора установи, че упойката най-сетне бе започнала да дава желания резултат. Не след дълго операцията можеше да започне.

— Вижте, бих могъл да прекратя това тук. — Ръката му бе все още върху челото на спортиста. С другата намести маската си. — Но след това светът ви ще се състои само от страх и болки. Невъобразими болки.

Чернокожият запремига. Дишането му се успокои.

— Показах ви снимките. И видеото, това с тирбушона и половината око. Не искате подобно нещо, нали?

— Хммммм — изстена клиентът, сякаш имаше нещо напъхано в устата, после чертите му се успокоиха и дишането стана плитко.

— Приемам това за не. — Доктора освободи с крак спирачките на кушетката, за да го вкара в съседното помещение.

В операционната.

Четиресет и пет минути по-късно първата и най-важна част от операцията бе извършена. Доктора вече бе свалил латексовите ръкавици и маската, а зелената престилка, която се завързваше като усмирителна риза на гърба, бе захвърлена в коша за отпадъци. В смокинг и в тъмни лачени обувки, с каквито бе в момента, се чувстваше много по-добре, отколкото в операционното си облекло.

Елегантно облечен и подпийнал.

Не знаеше кога бе започнал да си позволява по една глътка след всяка успешна операция. Или по десет, както в момента. По дяволите, трябваше да престане, въпреки че никога не пиеше по време на операцията, а само след това. Но все пак. Алкохолът го правеше лекомислен. Даваше му глупави идеи. Като например — да вземе крака със себе си. Кискайки се, погледна часовника си. Беше осем часът и трийсет и три минути. Трябваше да побърза, ако не искаше да пристигне твърде късно за основното ястие. Вече бе пропуснал предястието. Ала преди да се посвети на токачката, която днес бе в менюто, трябваше да се освободи от биологичните отпадъци — ненужните банки кръв и дясната подбедрица, която блестящо бе отрязал точно под коляното.

Бедрото бе увито в найлонова торба от биоразградим материал, която бе толкова тежка, че трябваше да я носи с две ръце по стълбите. Чувстваше се замаян, но не чак толкова, че да не осъзнава, че в трезво състояние никога не би му хрумнало да мъкне със себе си човешки крайници, вместо да ги хвърли в шахтата за изгаряне на боклука. Но клиентът така го бе вбесил, че сега удоволствието си струваше риска. А той беше малък. Даже нищожен.

Имаше предупреждение за буря. Веднага щом минеше през криволичещата пътека и тясната шахта, през която можеше да се ходи само ниско приведен, а после и през коридора с жълтите вентилационни тръби до товарния асансьор, отвън гарантирано нямаше да срещне жива душа. Освен това мястото, което бе избрал да се освободи от товара си, не влизаше в обхвата на нито една камера.

Може и да съм пиян, но не съм тъп.

Достигна последната отсечка — платформа в горния край на стълбите, която, ако изобщо се използваше, бе веднъж месечно от техническия персонал — и посегна към една тежка врата с люк. Поривист вятър го блъсна в лицето. Имаше чувството, че за да излезе навън, трябва да избута стена. Свежият въздух забави кръвообращението му. В първия момент му стана лошо, но скоро се съвзе, а соленият вятър започна да го ободрява.

Сега той залиташе не заради алкохола, а заради скоростта на кораба, която благодарение на стабилизаторите не се усещаше така силно във вътрешността на Султанът на моретата. Разкрачил широко крака, Доктора се клатушкаше над талпите. Намираше се на палуба 8½, една междинна платформа, която съществуваше по чисто оптична причина. Наблюдавана от далече, тя придаваше на кораба елегантна линия отзад, също както спойлерите при спортните коли. Той издрапа до външната страна на кърмата и се наведе над перилата. Отдолу ревеше Индийският океан. Светлината на задните фарове озаряваше белите планини от пяна, които корабът оставяше след себе си.

Всъщност искаше да каже нещо от сорта на: „Hasta la vista, baby!“ или „Ready when you are“1, но нищо остроумно не му хрумна, затова безмълвно хвърли торбата с подбедрицата зад борда.

На теория това ми се струваше някак си по-интересно, помисли си той, изтрезнявайки лека-полека.

Вятърът така силно пищеше в ушите му, че Доктора не успя да чуе плясъка на падащия петдесет метра надолу във вълните крак. Но пък чу гласа зад гърба си:

— Какво правите тук?

Обърна се светкавично.

Лицето, което го бе изплашило до мозъка на костите, се оказа не някой служител от охраната (слава богу!), а едно младо момиче, не по-голямо от малката, която бе обработил преди две години заедно с цялото ѝ семейство на Западния бряг на Африка. Тя се бе сгушила до кутията на климатика или на някакъв друг агрегат, кръстосала крака по турски. С техниката Доктора не беше така наясно, както с ножовете. Тъй като момичето бе дребно, а всичко наоколо бе потънало в тъмнина, той не я бе забелязал. И дори сега, докато се взираше в мрака, можеше да долови само очертанията ѝ.

— Храня рибите — отвърна той, радвайки се, че звучи значително по-спокойно, отколкото се чувстваше. Момичето не представляваше физическа заплаха, но въпреки това не му трябваше някакъв си свидетел.

— Лошо ли ви е? — попита тя. Беше облечена със светла рокля, тъмен чорапогащник, отгоре с анорак. От съображения за сигурност си бе сложила и червената защитна жилетка, каквито имаше в шкафовете на всяка каюта.

Умно момиче.

— Не — отговори той и се ухили. — Чувствам се добре. Как се казваш?

Постепенно очите му привикнаха към здрача. Момичето имаше дълга до раменете коса и леко щръкнали уши, което обаче не я загрозяваше. Напротив. Той се обзалагаше, че на светло ще разпознае в нея изисканата дама, в която един ден тя щеше да се превърне.

— Казвам се Анук Ламар.

— Анук? На френски това е умалителното на Ана, нали?

Момичето се усмихна.

— Вие знаете това?

— Аз знам много неща.

— Ах, така ли? А знаете ли защо седя тук? — Дръзкият ѝ глас прозвуча високо, тъй като трябваше да надвиква вятъра.

— Рисуваш морето — отвърна Доктора.

Тя притисна блока към гърдите си и се усмихна.

— Това не беше трудно. Какво още знаете?

— Това, че нямаш работа тук и отдавна би трябвало да си в леглото. Къде всъщност са родители ти?

Тя въздъхна.

— Баща ми вече не е между живите. А къде е майка ми, не знам. Вечерно време тя често ме оставя сама в каютата.

— И тогава ти е скучно, нали?

Тя кимна.

— Връща се винаги късно и вони. — Гласът ѝ се сниши. — На дим. На алкохол. И хърка.

Доктора се разсмя.

— Така правим възрастните понякога. — Трябва мен да ме чуеш. Посочи към блока ѝ. — А днес въобще успя ли да рисуваш?

— Нее — поклати тя глава. — Вчера имаше прекрасни звезди. Но днес всичко е тъмно.

— И студено — съгласи се той. — Как мислиш? Да отидем ли да потърсим майка ти?

Анук сви рамене. Не изглеждаше особено ентусиазирана, но отвърна:

— Добре. Защо не?

Тя успя да се изправи, без да си помага с ръцете.

— Понякога е в казиното.

— О, нещата се нареждат!

— Как така?

— Защото знам един пряк път дотам — усмихвайки се, отвърна Доктора.

Хвърли един последен поглед от перилата към морето, което на това място бе толкова дълбоко, че кракът на атлета най-вероятно още не бе достигнал дъното, после хвана момичето за ръка и я поведе към стълбите, по които току-що бе дошъл.