Пасажер 23

Глава 71

Две седмици по-късно

Вътрешен следствен отдел, Берлин

Вентилаторът на климатика, който тези дни бе включен на функция затопляне, запука, сякаш в перките му бе попаднало листо, което бе малко странно предвид факта, че стаята за разпити се намираше в шумоизолирано помещение най-малко на два километра от най-близкото дърво. Всъщност много по-вероятно бе бучащият сандък скоро да предадеше богу дух.

Мартин очакваше всеки момент да се чуе силен гърмеж, след което застаряващата джаджа окончателно да замре.

През последните часове, докато беше закован към детектора на лъжата, климатикът работеше по-скоро зле и освен това вонеше на изгоряла гума.

— Искате ли да направим почивка? — попита интервюиращата и се облегна назад в стола си.

Беше му представена като доктор Елизабет Клайн. Говореше се, че дълго време е работила към разузнавателните служби, където си била спечелила име на експерт в провеждането на разпити, особено на серийни убийци. На пръв поглед изглеждаше по-скоро като спиритуалистка, водеща курс по езотерика и самопознание. Цялостното ѝ облекло приковаваше вниманието във всички нюанси на оранжевото — от плетената жилетка до надиплената пола-панталон.

— Не — отвърна Мартин, като свали маншетите от ръцете и гърдите си. — Няма да правим почивка, а ще приключим.

Противно на очакванията му доктор Клайн кимна.

— Значи няма какво повече да ни кажете?

— Освен че всеки, който се съмнява в моето изложение на фактите, може да ме цуне по задника? — Мартин постави пръст в ъгълчето на устните си и се направи, че мисли. — Не! — Той поклати глава.

Доктор Клайн се бе загледала в една от многото гривни на дясната си китка, врътна най-голямата от тях и кимна. Когато погледна към него, в погледа ѝ се четеше разбиране.

Моля, без съчувствие! Не съм готов още за съчувствие!

Матин се изкашля и попита дали може да стане. Доктор Клайн въздъхна.

— Е, добре. Естествено, вътрешното разследване още дълго време няма да приключи. Вие сам знаете колко време се проточва всичко, когато наш служител е замесен в убийство.

Тя му подари лек намек за усмивка.

— Но още отсега мога да ви кажа, че в по-голямата си част вашите показания се припокриват с тези на капитана, лекарката, този… — Тя прелисти една тънка папка пред себе си. — … този Тиаго Алварез и Герлинде Добковиц.

— Е, чудесно. — Мартин разтърка студените си ръце. — Успях ли да убедя и техниката?

Посочи първо към камерата в ъгъла на стаята, после към лаптопа между тях, на който детекторът на лъжата представяше жизнените му функции по време на разпита.

Водещата разпита махна с ръка.

— Според полиграфа, изглежда, че казвате истината. С изключение на…

Мартин повдигна вежди.

— На какво?

Доктор Клайн го изгледа продължително. После издърпа една носна кърпа от многобройните джобове на дрехата си, при което Мартин вече не бе сигурен дали ставаше въпрос за пола-панталон, или за рокля с прихлупване. Издуха носа си, стана, приближи се до камерата и изключи кабела, който влизаше директно в стената.

— Нека си поговорим на четири очи, господин Шварц.

Погледна го отвисоко като лешояд, който взема на прицел жертвата си. Мартин скептично я наблюдаваше, докато тя се връщаше на мястото си.

— Апаратът не показа фрапиращи отклонения — каза тя. — Много от събитията, на които не сте присъствали, сте пресъздали по разказите на други хора, така че оценката на полиграфа в тези случаи е без значение. Но на едно място… — тя завъртя лаптопа към него. — Тук започвате да се потите и пулсът ви скача. Освен това и без камера можех да разпозная различни детайли, които сигнализираха за лъжа. — Тя посочи един отрязък от снимките, където вълните наподобяваха прединфарктно ЕКГ.

— Какво съм казал на това място? — попита Мартин, въпреки че имаше конкретно предположение.

— Казахте на доктор Бек, че в бележките на Шала Афридис не сте прочели нищо за съдбата на вашия син.

Мартин кимна.

— Това бе лъжа, нали?

Той преглътна шумно, но нищо не каза.

— Господин Шварц, нищо в моята преценка няма да се промени. Както изглежда, единственото ви провинение е непозволен отпуск. Просто се интересувам единствено в личен план какво разбрахте за Тими и Надя.

Виж ти! Че защо? От жажда за сензация може би?

Той я погледна в добродушните открити очи и разбра, че беше прав за нея.

— На видеото, което Бонхьофер ви е показал, се вижда как скачат от борда — продължи тя. — Сега вече знаете защо първо се появява големият, а после малкият облак, нали?

Мартин рязко кимна. Той научи истината три дни след смъртта на Шала, след като Султанът акостира в Ню Йорк и ФБР пое случая. По това време хората на Даниел вече бяха открили в близост до синия шкаф тайното скривалище, където камериерката бе държала Анук през последните седмици. Това бе и мястото, на което Лиза бе прекарала нощта, когато инсценира самоубийството си. В подобното на контейнер празно помещение, което преди изоставянето на съоръжението е било използвано за склад на метали и други подлежащи на рециклиране материали, те откриха матрак, сандък от банани, служещ за нощно шкафче, и една монтирана за стената метална етажерка. Върху нея бяха подредени книги, детски игри, пъзели, плюшени играчки и дори един айпад с многобройни филми, електронни книги и видеоигри.

Наред с мултимедийното съдържание специалистите на ФБР откриха в браузъра на таблета линк към електронен облак, в който Шала бе съхранила лични документи. След като получиха достъп до облака, се натъкнаха на дневник, в който бе описан денят на смъртта на Тими и Надя. В една от почивките между разпитите водещият разследването от ФБР остави Мартин сам с част от дневника.

Както вътрешният следствен отдел в лицето на доктор Клайн, така и ФБР бързо стигнаха до заключението, че Шварц е важен свидетел, но не и заподозрян и следователно заедно с Юлия и Лиза Щилер можеше да се върне в Германия, при условие че е на разположение за евентуални въпроси. Възможността да види откъса от дневника бе жест от страна на служителите на ФБР не само защото бяха колеги, но и защото по време на разпитите той демонстрира изключителна готовност да сътрудничи.

В продължение на пет минути Мартин препрочиташе отново и отново малкото абзаци от Шала, докато те не се вкопчиха като репеи в спомените му, така че днес можеше да цитира наизуст думите:

Когато Мартин за първи път прочете тези редове, се разсмя. Парадоксална реакция на мозъка му, който всъщност трябваше да го накара да крещи. Още си спомняше усещането, че получава силен кръвоизлив в носа, ала носът му не потече, вместо това главата му забуча, което този път не бе предвестник на главоболие, а на появата на два гласа. Единият от тях — дълбок, спокоен и приятен — му прошепна, че не трябва да вярва на това, което е прочел. Че Шала е една лъжкиня. Другият глас крещеше пронизително и дрезгаво една-единствена дума: презерватив!

Това накара Мартин да си спомни онзи ден преди пет години, преди круиза, преди последната му мисия, когато се върна по-рано вкъщи от съвещанието. Той така и не разбра кой е бил любовникът на жена му, забравил презерватива в брачното ложе.

Отворен, но неизползван.

Но когато си спомни как се бе запознал с Надя, всичко придобиваше друг смисъл. В спешното отделение, с насинено от приятеля ѝ око. Не от ревност, както го бе представила тя. А защото се била привързала към сина му.

Мартин си спомни и за последния му разговор с Тими: „Не искаш ли да говориш за това?“.

Последният разговор между баща и син, в който първоначално не ставаше въпрос за двойката по математика, нито за необяснимото му желание постоянно да спи, нито за това, че от днес за утре повече не искаше да ходи на тенис.

Признаци на насилие.

Какво му бе отговорил тогава Тими?

„Заради теб е. Защото толкова често те няма и ние с мама…“

… с мама, която бе намерила в малкия си син заместник на партньора? Така, както бе направила и майката на Шала?

Дълбокият глас му прошепна, че може би греши, ала ставаше все по-тих и по-тих.

И когато Мартин за трети път повърна, то и дрезгавият глас вече не бе нужно да крещи толкова пронизително, за да го убеждава, че нямаше никакъв смисъл Шала да лъже в дневника си. Още повече че тези редове обясниха как е станало така, че първо Надя да падне зад борда.

А после Тими!

Защото Шала продължаваше:

Първо голямата сянка. После малката.

Тук, в стаята за разпити, Мартин положи усилия да не заплаче с глас, както тогава, докато четеше откъса от дневника, и за първи път осъзна цялостното значение на написаното от Шала.

Тими бе обичал майка си. Въпреки всичко.

Както малтретираната съпруга възпира полицията да арестува съпруга насилник, така и любовта на Тими към майка му и страхът да не я изгуби са били много по-силни от отвращението, което е изпитвал.

Очите на Мартин се наляха със сълзи, което не убегна на доктор Клайн.

— Не искате да говорите за това, нали? — попита тя.

За какво да говоря? — помисли си той.

За това, че има майки, които насилват децата си? И деца, които въпреки всичко обичат родителите си?

Докато смъртта ги раздели.

— Нека позная — каза водещата разпита. — Истината, която сега ви е известна, е толкова чудовищна, че собственият ви живот ви е безразличен.

— И преди беше така.

— И това ли е причината?

— Причината за какво?

— Да скочите след Лиза.

Мартин затвори очи.

За един кратък момент отново усети удара от сблъсъка с водната повърхност от двайсет метра височина, при който си счупи крака. Елена му бе сложила шина с еластична превръзка, заради което сега куцаше.

Усещането бе сякаш скача във вряща тенджера, а пенестата вода, която го погълна, го набоде с хиляди иглички. Иглички от лед, които изсмукаха всяка жизнена сила от тялото му още щом Атлантика го пое в обятията си.

— Не съм мислил за това — отвърна Мартин. И ако все още бе включен към детектора, той щеше да регистрира, че говори истината. Мартин просто бе скочил. Рефлекс. Без да го обмисля.

Лиза пострада по-лошо. При падането във водата си бе счупила хълбока, а лявото ѝ рамо се бе извадило. За щастие, тъй като това я накара да крещи като набучена на шиш, когато главата ѝ се показа отново над водата. Гладката повърхност на морето и обстоятелството, че капитанът малко преди това бе спрял кораба, направиха възможно тяхното спасение.

— Вероятно ще получите отличие — каза доктор Клайн.

— Дано е някой медал, той поне може да се използва като подложка — измърмори Мартин. — Нищо особено не съм направил.

В мислите си той отново усети вкуса на солената вода, от която бе погълнал литри, които после изповръща.

— Избутали сте падналия парапет към Лиза, за да може да се задържи за него, докато дойдат спасителните лодки.

Доктор Клайн посегна към ръката на Мартин и я стисна. Той не знаеше дали този жест му беше неприятен, или трябваше да го зарадва.

— Не съм сигурен дали Лиза Щилер е щастлива от този факт — отвърна той и отдръпна ръката си.

Ако правилно го бяха информирали, в момента както Анук, така и Лиза се намираха в психиатрични заведения. Едната в Манхатън, другата в покрайнините на Берлин, където Юлия Щилер също получи професионална помощ, за да може да преодолее ужасяващите събития.

Мартин се надяваше лекарите да не затрупат децата с прекалено много въпроси и хапчета, но не всеки споделяше неговите предпочитания към телевизора и видеоигрите, когато ставаше въпрос травмирани и психичноболни хора да бъдат освободени от света на сенките, в който живееха.

— Мога ли вече да си тръгна? — попита той и стана.

Доктор Клайн кимна и извади телефон от един от джобовете си.

— Да, разбира се. Искате ли да ви извикам такси?

Мартин се насили да се усмихне и благодарейки, отказа.

Какъв адрес щеше да каже на таксиметровия шофьор? Той нямаше повече цели.