Пасажер 23

Глава 9

Мартин последва Герлинде Добковиц обратно в апартамента.

— Моля да ни извините — възрастната дама се обърна към стюарда и с намигване му посочи леглото. — Господин Шварц иска да ми покаже една нова поза от кама сутра.

— Разбира се — отвърна Грегор, без да му мигне окото, и се изправи от писалището.

Герлинде хвърли един поглед на Мартин, сякаш нейният стюард бе този, за чието душевно състояние трябваше човек да се притеснява.

— Той няма никакво чувство за хумор — извини се шепнешком тя, но все пак достатъчно високо, за да чуе и Грегор. — Но ми помага да завърша делото на живота си, нали?

— Радвам се, че съм ви от помощ, госпожо Добковиц!

— Да, да, а кокошките умират от кариес.

Герлинде завъртя очи и се заклатушка към един завинтен в пода глобус, чийто капак отвори и оттам извади бутилка яйчен ликьор, а цигарите си пъхна отново в джоба.

— Знам какво се говори за мен — продължи тя, след като Мартин отказа да пие каквото и да било. Той искаше отговори, не алкохол.

Герлинде си наля половин водна чаша и с наслада отпи.

— Хората мислят, че пилея по моретата наследството на съпруга ми. А всъщност аз бях човекът с парите в семейството. Строителната фирма бе моя. Приписах я на бедния кретен заради данъците. Знаете ли с какво мото рекламирахме строежа на пътища? — Тя се засмя преди поантата. — „Добковиц: Слагаме камъни на пътя ви!“

Мартин не реагира.

— Много интересно, но вие искахте да ми…

— И знаете ли защо наистина съм на борда? — Герлинде отпи още една глътка от лепкавата течност с цвят на гной, която Мартин за нищо на света не би преглътнал.

— Не за почивка. Не за да пропилея последните дни от живота си, преди да ме пъхнат в дървена пижама, а за да бачкам. — Тя махна с дясната си ръка във въздуха. — Грегор, кажете му над какво работя!

— Имам честта да ви помагам при писането на една книга. — Послушно отговори стюардът, който, изглежда, не знаеше какво да прави — дали да си тръгне, или да продължи с отговорите.

— И не каква да е книга! — Герлинде триумфално плесна с натруфените си с огромни пръстени ръце. — А трилър за потулените престъпления в открито море. Затова съм така добре информирана. Заради проучванията си. Имам навсякъде очи и уши и всяка нощ предприемам контролни обиколки. — Тя посочи инвалидната си количка. — Както и да е… Само заради това успях да го видя.

— Какво видяхте? — попита Мартин. Междувременно бе станал толкова нетърпелив, че му идеше да хване с две ръце набръчканата ѝ шия и да изтръска истината за мечето от нея.

— Момичето. В началото искаха да ме заблудят, че бил само чувал с пране. Ала откога чувалите с пране плачат посред нощ на трета палуба и са пребледнели като Исус на Разпети петък?

Тя постави чашата с ликьора на едно шкафче и се шмугна покрай Мартин в съседната стая през една люлякова завеса, която разделяше двете помещения на апартамента. Той я последва и се озова в стая, която напомняше на началните кадри от някой психотрилър, в който убиецът закрепя с габърчета на стената колаж от вестникарски изрезки със статии за неговите деяния и с ножовка избожда очите на следващата си жертва.

— Това е кабинетът ми за разследвания — лаконично обясни Герлинде.

Основната мебел в стаята бе черен шкаф за документи, разположен в средата на помещението като кухненски блок в модерна кухня. Натъпкани с книги и класьори полици заемаха три от четирите стени. Външната стена, на която имаше само едно прозорче, бе облепена със зелено фолио, върху което можеше да се пише. На нея Герлинде бе залепила снимки, скици на кораба, планове на каюти, вестникарски статии, пощенски картички и всред тях бележки на ръка, изписани с бял маркер. Мартин видя множество стрелки, черти, думата „килър“ бе дебело оградена, както и „Бермудска палуба“, които видя на три места. Герлинде отвори едно от горните чекмеджета и измъкна оттам тънка папка, от която дръпна една вестникарска статия. „Изчезнали в открито море“ — така гласеше заглавието на „Анаполис Сентинел“, американско местно списание.

— Един от акционерите на корабната компания е медиен магнат, който направи всичко възможно историята да не се разгласи. С изключение на няколко интернет блога това тук е единствената информация, публикувана по случая.

Герлинде посочи с пръст една от снимките, на която майка и дъщеря бяха заснети на влизане в кораба на подвижния мост, където снимаха гостите на Султанът, за да могат по-късно да им връчат снимките срещу солена сума.

— Съпругата и синът ви са изчезнали от Султанът преди пет години по време на прекосяването на Атлантическия океан, нали?

Мартин кимна като в транс.

— Е, какво да кажа. Австралийският маршрут също не е от най-безопасните. — Тя отново посочи снимката във вестника. — Наоми и Анук Ламар са се изпарили във въздуха преди по-малко от осем седмици, на четири дни път от австралийския бряг.

Мартин дръпна статията от ръката ѝ:

— Случило се е още веднъж?

Още веднъж майка и нейното дете? И пак на Султанът?

Ексцентричната дама поклати глава:

— Не още веднъж, а отново и отново.