Пасажер 23

Глава 16

08:30 ч. бордово време

49° 40’N, 07°30’W

Скорост: 27 възела, вятър: 15 възела

Вълнение: 1,5-4 фута

Разстояние от Саутхемптън: 219,6 морски мили

Келтско море

Табелата „Само за екипажа“ върху стоманената врата сигнализираше с предупредителния си червен цвят, че като външно лице нямаш работа зад нея. Доктор Елена Бек плъзна картата си през четеца и се чу пиукащ звук.

— Държа да отбележа — тя натисна с рамо вратата навътре, — че не смятам за особено добра идея да допускаме непознат мъж при нея…

— Ах, така ли? — каза Мартин. — А пък аз си мислех, че сте така намръщена, защото вчера не успяхте да ми биете инжекция.

Лекарката не реагира.

— Но — продължи тя мисълта си — радвам се, че с Анук ще се заеме психолог. Някой, който умее да се справя с претърпели насилие жертви. Малката се нуждае от помощ.

Той я последва през високия праг в един осветен тесен коридор. На палуба A, малко над нивото на водата, служебните коридори нямаха много общо с тези на пасажерите. Вместо по дебел килим се стъпваше по линолеум, облицовката на стените бе бетонносива и човек напразно търсеше картини по нея.

— Къде е нашият страхливец? — попита Мартин.

Беше уморен и имаше чувството, че не е мигнал и час. Вчера, след като си взе душ, бе легнал гол върху твърде голямото за сам човек легло и се бе втренчил в тавана, докато слънцето не изгря отново над Атлантическия океан. После си взе хапчетата и посегна към телефона, за да поизпоти от страх Бонхьофер и да разбере кога най-после ще бъде заведен при Анук Ламар. Бе малко след осем и половина бордово време (по време на плаване през западната част на Атлантическия океан всяка нощ часовниците се връщаха с час назад), така че бе чакал почти три часа, докато доктор Бек го вземе от стаята му.

— Имате предвид капитана? И защо не ни придружава? — Тя вървеше на половин крачка пред него, русата ѝ опашка подскачаше от рамо на рамо, а подметките на сникърите ѝ скърцаха по пода. Под лявата си мишница носеше синя папка и офицерската си шапка.

— След малко той е на съвещание с офицерите в планетариума и ме помоли аз да дойда на срещата. Много е зает.

Мартин се изсмя:

— Мога да си представя. Едно отвличане на дете може и да отнеме нечий сън, нали?

Тя спря и поклати глава:

— Чуйте ме, не знам какво е имало между вас и капитана, но в едно нещо мога да ви уверя: Даниел Бонхьофер е благоразумен и почтен човек. Всички ние мислим единствено доброто на момичето и цялата тази история за него е също толкова неприятна, колкото и за мен.

— Много ясно. — Мартин се усмихна пренебрежително.

А кокошките умират от кариес.

Те минаха покрай множество врати от двете страни на коридора, някои от които отворени, така че Мартин можеше да хвърли по един поглед в каютите на екипажа. Обикновени килии с отворени шкафове и легла едно над друго като в спалните вагони по влаковете. Само че по-тесни.

Преди да влязат в подземния свят на кораба, лекарката му обясни, че първата палуба е за онази част от персонала, която е поставена по-високо в корабната йерархия — камериерки, бармани, сервитьори. По-надолу, на палуба B и C, живееха работниците от кухнята, от пералното помещение, от съоръжението за изгаряне на боклука, от това за пречистване на морската вода и от машинното. Хора, които богатите пасажери така и не виждаха.

Уж палуба A трябваше да е по-комфортна, отколкото помещенията на общите работници, но и на нея Мартин имаше усещането, че преминава покрай затворнически килии. Зад затворените врати се чуваха мъжки и женски смехове, някой изръмжа нещо на неразбираем език, а в каютата, покрай която току-що минаха, двама мъже по боксерки играеха карти и слушаха рап. Когато видяха стройната лекарка, шумно изплезиха езици, а единият се хвана за чатала.

— Искате ли да прегледате това, което държа в ръката си, Док? — извика след нея на английски той.

— Ако се побира само в едната ти ръка, не представлява интерес за мен — отвърна тя и пожъна бурен смях.

Те завиха по един малко по-широк напречен коридор, на който бяха застопорени инвалидни колички и подвижни масички за сервиране.

— Сега сме на Бродуей — обясни тя и посочи една изрисувана на пода американска улична табела. — Всички коридори на долните палуби носят имената на улици в Манхатън.

— И това помага ли при ориентацията?

— Повече или по-малко. В момента вървим в посока Таймс Скуеър към центъра за развлечение на персонала, където можете да поиграете тенис на маса или на игралните автомати. Ако се изгубите, трябва само да се върнете на Парк авеню, откъдето току-що дойдохме, и от тук отново на Гранд Централ, през която влязохме на палубата. Навсякъде има поставени табели.

— Като за идиоти — подхвърли саркастично Мартин. — За има-няма два месеца и децата могат да се ориентират тук, нали?

Елена Бек спря. Погледът ѝ се помрачи. Но явно не той бе причината, а обстоятелствата, поради които слязоха долу. Тя се огледа, да не би някой да подслушва, и каза тихо:

— И аз се чувствам като вас. Не ми е особено комфортно в кожата ми.

— Така ли? И защо тогава не се обадихте веднага на полицията?

— Защото по този начин щях да застраша живота на момичето — отвърна Елена.

— Какво имате предвид?

— Капитанът ме при… — започна тя, ала после поклати глава.

— Принуди?

— Забравете. Не бива да говоря за това. Освен това вие сте от полицията, нали така?

Да, правилно.

Въпреки че служебната му карта тук, на борда, имаше почти толкова стойност, колкото и шерифската значка, която бе подарил на Тими за петия му рожден ден.

— Впрочем капитанът моли да не правите никакви снимки или видеа. Най-добре телефонът ви да остане в джоба.

— Предполагам, че няма да ви е приятно да чуете това — отвърна Мартин, — но пазенето на тази тайна е безсмислено. И в момента доста хора знаят за съществуването на момичето. Възможно е Добковиц да не е най-достоверният източник, но камериерката…

— Шала? — Доктор Бек поклати глава. — Тя няма да проговори.

— Защо?

— Жената се трепе по осемдесет часа седмично за петстотин долара на месец, две трети от които отиват за семейството ѝ в Карачи.

— Значи компанията я е заплашила с уволнение?

Елена отново поклати глава:

— Напротив. Утроиха заплатата ѝ, ако три пъти на ден носи храна на Анук и почиства стаята ѝ. Ще бъде уволнена единствено ако разкаже на когото и да било за това. Ала при възможността за хиляда и петстотин долара за един-единствен месец работа тя по-скоро ще легне под преса за гладене, отколкото да се разприказва.

— Ами вие? Вас с какво са притиснали?

Елена вдигна ръка и показа годежния си пръстен. Той бе семпъл и подбран с вкус — от бяло злато, с малък диамант.

— Двамата с Даниел ще се женим през декември.

Виж ти! Тя си ляга с врага.

— Честито! — каза саркастично Мартин. Всъщност въпреки обстоятелствата, които ги събраха, тя му беше симпатична. — Значи правите всичко, което бъдещият ви съпруг поиска от вас?

— Правя всичко, за да му помогна.

— Включително и при отвличането на деца?

Тя отвори уста, реши обаче да не отвръща на коментара му, тъй като в момента минаваха покрай млада служителка. Камериерката им направи място, като застана зад помощната количка, и им хвърли кратък поглед през боядисаната си в черно коса.

Мартин се зачуди дали на снобски кораб като Султанът търпяха пиърсинги и дали гледащата засрамено в пода служителка не трябваше да сваля обецата на носа винаги, когато се качваше на горните палуби.

След като известно време повървяха мълчаливо един до друг, най-накрая спряха пред една плъзгаща се врата. След всичките разклонения, по които бяха минали, Мартин бе изгубил ориентация.

— Къде сме сега? — попита той.

Из повечето коридори срещаха служители в работно облекло от различни националности. Но откакто оставиха зад себе си стола на персонала, където на бюфетите се редяха предимно азиатци, наоколо опустя.

— На един круизен кораб има три нива — разясни Елена. — Едно за пасажерите, едно за екипажа и едно трето ниво, което нито една от двете групи не би посетила доброволно. — Тя извади картата от джоба на панталоните си и я плъзна по четеца на плъзгащата се врата. — Наричаме тази зона Кухнята на ада. Тук държим Анук.