Пасажер 23

Глава 55

Мартин се олюля на входа на „Кухнята на ада“, опита да се хване за плота и събори на пода саксия с изкуствени хортензии. Анук отдавна бе изчезнала. Когато най-накрая успя отново да се изправи на крака, единственото, което видя, бе гърба ѝ — ивица гола кожа там, където болничната манта бе завързана по-хлабаво. После електронните врати се затвориха и Мартин нямаше повече никакъв шанс да попречи на момичето да напусне карантинното отделение.

За да търси маркировката в търбуха на кораба. Боса. С ултравиолетова лампа в ръце.

Мартин фиксира със сълзящи очи стоманените врати на шлюза. Нямаше никаква представа как може да ги отвори дори ако му се удадеше да премине непреодолимата триметрова дистанция между себе си и изхода.

Проклети странични ефекти.

Лекарствата, стоматологичната операция, падането във водата, дълбокото изтощение или вероятно всичко това заедно бе превърнало главата му в тенджера под налягане. Всяка крачка предизвикваше среден по сила трус в главата му, затова той поне три пъти премисли накъде да тръгне. В посока към изхода би било чисто разхищение на сили. Анук бе взела ключа, а без него той не можеше да излезе оттук.

Болен съм. Изтощен. И в клетка.

Мартин потърси телефона си, ала не го намери в джоба. Не можеше да си спомни дали Анук не е взела и него, докато лежеше на пода в банята. Обърна се. Мозъкът му преливаше в противоположната посока. Вкуси жлъчка. Усети собствената си пот.

Искаше да легне на пода и да заспи. Но нямаше избор, ако искаше отново да излезе оттук. Затвори очи, хвана се за плота и опипом се насочи назад към стаята на Анук. Мислеше си какво ще прави, ако не намери телефона, но с облекчение установи, че въобще не се нуждае от него. Трябваше само да натисне паникбутона, който бе свързан с неговия телефон и с този на… Елена!

Мисълта за лекарката го накара да спре. Как не се сети веднага? Не бе сам тук, долу. След инцидента корабната лекарка бе откарана в „Кухнята на Ада“. Мартин се насочи надясно.

Даниел му бе казал, че нейната каюта се намира срещу каютата на Анук. От тази страна на коридора имаше само една врата — и тя бе затворена. Мартин примижа с очи, огнената топка вляво бе станала с размерите на юмрук, който мачкаше мозъка му, сякаш е гъба. По-добре, отколкото боксьорската круша преди това. Заудря по вратата. Раздруса бравата. Изкрещя името ѝ. Нищо.

Мартин замасажира врата си. Натисна с палец един издатък на шийния прешлен с надеждата болката зад челото да намалее. При това движение вдигна глава, погледна нагоре и откри над вратата червения лост, който Елена му бе посочила още при първото посещение в „Кухнята на ада“.

„При спешен случай с това можете да дръпнете резето.“

Без да се колебае, Мартин дръпна лоста надолу. Чу се едно хидравлично съскаме, после вратата се открехна навътре.

— Елена?

Той влезе в оскъдно осветената вътрешна каюта, мебелирана по същия начин като тази на Анук. Същата комбинация между хотел и луксозен санаториум. Въздухът бе смесица от лош дъх и ароматизатор. Елена лежеше на една страна с глава, обърната към вратата, и със затворени очи. В светлината на нощната лампа последиците от инцидента все още се забелязваха. Подпухнали очи, набъбнали страни, подута шия. Ала дишаше равномерно и изглежда, нямаше болки. А това, че не видя системи по ръцете ѝ, нито маска на лицето — отчете като добър знак.

Той пристъпи до леглото ѝ и докосна голото ѝ рамо. И понеже тя не реагира, реши да я събуди.

Елена изсумтя, тихо примлясна и се опита да отблъсне ръката му, но той я хвана още по-здраво.

— Елена, помогнете ми!

Жадна за сън, тя отвори очи. Изглежда, че в първия момент не го позна, но след малко погледът ѝ се избистри.

— Какво…? — попита замаяно тя.

Матин се наведе.

— Трябва ми вашия ключ. Къде е?

Тя направи гримаса, сякаш бе вкусила нещо кисело. Потисна една прозявка, при което ъгълчетата на устните ѝ леко заиграха.

— Как така сте… Вие сте…?

Мартин не искаше да губи време. Тук бе хванат в клетка, докато Анук обикаляше кораба на своя глава и противно на всички очаквания интуицията му подсказваше, че майка ѝ е жива. И се намира в голяма опасност.

— КЛЮЧЪТ! — изрева той и я хвана за раменете.

Изплашена, Елена погледна наляво към стола, над който висяха един халат за баня и униформата ѝ. Мартин я разбра без думи. Той закуцука към стола, дръпна първо панталоните, после намери ключа в джоба на ризата.

— Къде искате да отидете? — чу гласа на Елена в момента, в който излизаше.

— Имате ли представа какво е „синият шкаф“?

Елена отвори широко очи.

— Синият шкаф? — попита тя, облегнала лакти на матрака, за да може да се изправи.

— Да.

Доктор Бек отметна завивката, беше само по тениска и бикини. Очите ѝ светеха развълнувано.

— Как веднага не се сетих! — Тя се опита да стане, но отново потъна в леглото.

— Какво си мислите, че правите? — попита Мартин, когато тя най-после стана.

— Не бива да губим време — каза тя и взе халата за баня. — Бързо! Ще… ще… ви заведа там!