Пасажер 23

Глава 54

Наоми

Познатото скърцане. За последен път ли го чуваше?

Шумът, с който люкът оповести отварянето си, ѝ се стори като увертюра, подходящото въведение към лебедовата ѝ песен.

Наоми Ламар се изправи, олюлявайки се, и погледна към кофата, която бавно се клатушкаше към нея. Бе толкова нервна, че чувстваше мехура си, при положение че преди малко се бе облекчила. Естествено, в кладенеца нямаше местенце за облекчаване, ала тя бе открила едно, където си мислеше, че урината най-бързо попива в процепите на пода.

Наоми наклони глава и махна от челото си една дървеница, изпълзяла от косата ѝ. Тялото не я сърбеше повече. Но цялото гореше, тъй като го бе чесала до кръв. Шията, ръцете, гърдите, окосмените крака.

Ала отгоре идваше спасението.

Кофата висеше половин метър над главата ѝ. Последва изненадващо друсване, при което тя се притесни, че компютърът може да изпадне. Наоми протегна нагоре ръце (към Паяка), ала нищо не се случи освен това, че успя да хване кофата.

Тя я прегърна, хвана я здраво, толкова здраво, сякаш държеше Анук, стига да имаше още един шанс за това в този живот. Когато кофата достигна височината на хълбоците ѝ, тя се свлече на пода заедно с нея и заплака.

Спомни си деня, в който в университета изнесоха резултата от изпитите и тя не искаше да отиде заедно с всички останали в залата, където с един-единствен поглед мечтите им или получаваха криле, или биваха разбити. Въпреки това не издържа и минута да остане в стаята си. Любопитството победи страха и я изстреля по най-бързия начин пред черната дъска, както и сега не я остави да се поколебае да извади компютъра и да го отвори.

Държа очите си затворени секунда, може би две. Не издържа повече. Започна да чете съобщението на Паяка. Последното съобщение, което някога щеше да получи от него, след като му призна най-лошото нещо, което някога бе причинявала на друг човек.