Пасажер 23

Глава 23

Този път, за да отмине, на пристъпа му трябваха над един час, два аспирина и три ибупрофена.

Мартин все още имаше чувството, че в главата му се е скрила остатъчна болка като тлеещ огън в някой заден ъгъл, който само дебне отново да лумне. Кожата на голата му глава бе опъната като след слънчево изгаряне, а устата му бе пресъхнала.

Проклети хапчета!

Тъкмо пресичаше централното фоайе, когато осъзна, че всъщност телефонът му бе звънял през цялото време така натрапчиво. Стандартната му мелодия бе китарен акорд, затова не бе обърнал внимание на футуристичните звуци, които се разнасяха от джоба на панталона му.

В Атлантическия океан, отдалечени на стотици морски мили от бреговете на Европа, мобилната мрежа невинаги имаше покритие, за разлика от бордовия безжичен интернет, което означаваше, че някой искаше да се свърже с него по скайпа.

Той спря до стъклените асансьори в края на заобиколената с колони покрита галерия, която се извисяваше четири етажа, и погледна телефона си. Действително. Разговор по скайп. На дисплея имаше снимка на Саддам Хюсейн. За Мартин не беше трудно да идентифицира кой го търси. Познаваше само един човек, който смяташе за забавно всяка седмица да сменя профилната си снимка със снимки на различни диктатори. С думите: „Сега не мога“, той прие разговора.

— Проблемите ти със запека не ме интересуват — отвърна Клеменс Вагнер със силен смях.

Като за информатор си позволяваше твърде много. Но на платиненорусия ексцентрик с огнени татуси по ръцете това можеше да се прости. Когато ставаше въпрос за събиране на тайна информация, нямаше по-добър от Дизел. Прякор, който откачалката дължеше на пироманските си наклонности.

— Да не би вече да си открил нещо? — учудено попита Мартин и погледна нагоре. Асансьорите седяха между пета и седма палуба, затова реши да се качи по стълбите.

— Не, обаждам ти се, понеже гласът ти ми липсва.

По професия Дизел бе главен редактор на 101точка5 — частно радио в Берлин. Мартин се бе запознал с него чрез колежка, с която го свързваха само професионални отношения — Ира Самин, превъзходен полицейски психолог, която при зрелищна драма с вземане на заложници в радиостанцията на Дизел бе успяла да спаси живота на много хора. Тогава колкото откаченият, толкова и смел главен редактор ѝ оказа голяма помощ благодарение на неконвенционалните си методи на работа и след известно колебание бе приел предложението на Мартин да заработва нещо допълнително като частен следовател.

Повечето хора смятат, че полицейското следствие представлява основно бумащина, и по принцип имат право. Но във времена на оскъдно заплащане и липса на персонал все по-често се даваха задачи на частни лица. В списъка на неофициалните сътрудници Дизел се водеше като разследващ журналист и рано тази сутрин, още преди срещата с доктор Бек, Мартин му написа имейл с молбата да потърси информация за Анук Ламар и семейството ѝ.

— Не съм открил кой знае колко много — каза Дизел. — Круизните компании не са точно информатори за Уикилийкс. Засега знам само, че Анук е единствено дете. Високоинтелигентна, посещавала е частно училище за надарени деца. IQ коефициентът ѝ в пети клас е бил 135. Учи езици по-бързо, отколкото един компютър и освен английски би трябвало да владее още пет. Спечелила е второ място на националното състезание по запаметяване. Интелектът ѝ е генетично унаследен. На седемнайсет години майка ѝ разработва компютърна програма, която прогнозира курса на борсата посредством наблюдения върху поведението на пасажите риби. Преди смъртта си Наоми Ламар е била професор по еволюционна биология в един частен университет.

Мартин се приближи към лявото крило на една огромна мраморна стълба, която се изкачваше от лобито към етаж с луксозни бутици. Немалко пасажери, които се разхождаха из галерията или бяха седнали на кожените кресла за първото си питие, държаха в ръцете си телефони или фотоапарати. Със златистите перила, античните вази по арките и елегантно осветените фонтани в средата стълбите на централното лоби бяха обичан фотомотив.

— Какво знаем за бащата?

— Теодор Ламар? Строителен инженер, конструирал влакчета за увеселителните паркове по цял свят. Преждевременна смърт от рак преди три години. Не се притеснявай, че се е скрил на кораба с брадва в ръцете.

— Откъде можем да сме сигурни?

Мартин се замисли за един зрелищен случай, в който мъж, обявен преди години за мъртъв, бе заловен със загуба на паметта на местопрестъплението на едно убийство.

— Защото е имало съдебномедицинска аутопсия — отвърна Дизел. — По желание на баща му, Джъстин Ламар. Искал е да подведе под съдебна отговорност болницата за това, че след операцията неговият Тео се е държал странно.

— Странно?

— Не е дишал.

— Лекарска грешка?

— Според дядо Ламар, да. Но на приказките му не може да се има доверие.

— Защо?

Дизел въздъхна:

— Дядото не е съвсем наред с главата. Официално живее в старчески дом. Но дом за смахнати пенсионери е по-точно казано. Постоянно има протести от страна на местните жители, понеже снобарите в тузарски квартал по необясними причини не желаят побърканите старчоци да седят чисто голи по детските люлки в предните им дворове, което непрекъснато се случва. Макар че Джъстин не е чак такъв ексхибиционист. Неговата запазена марка е да се обажда в полицията.

Мартин се бе изкачил догоре и наблюдаваше витрините на магазините по балюстрадата. Гучи, Картие, Бърбъри, Луи Вюитон, Шанел. В съответствие с цените на това ниво имаше значително по-малко гости. По-малко от дузина пасажери се разхождаха по тъмночервения килим. Едно тричленно семейство с детска количка, две забулени жени, няколко души от екипажа. Той се насочи надясно към коридора, който водеше към планетариума на Султанът.

— Дядото на Анук се е обаждал в полицията?

— Няколко пъти. „Анаполис Сентинел“, местен безплатен клюкарски вестник, е съобщил за това. Малко след изчезването на Анук и Наоми дядо Джъстин е набрал спешния телефон само за да каже, че издирването на внучката му може да бъде преустановено. В продължение на половин час говорил с Анук по телефона. Звучала весело и се чувствала добре.

— Ама разбира се.

Весело.

Мартин мислеше за ужасяващите наранявания, които бяха причинени на Анук. За безизразния ѝ поглед, в който прозираше разкъсаната ѝ душа. Дори и насилникът ѝ да я бе принудил да проведе този разговор поради каквато и да било перверзна причина, малката никога не би могла да звучи весело, камо ли цели трийсет минути.

— Дядото на Анук, изглежда, е много специален — подхвърли той и се замисли за Герлинде. Двамата биха могли да бъдат мила двойка.

— Да, без съмнение. В статията го цитират: „Наоми не си струва притесненията. Акулите ще си счупят зъбите в курвата, която начука рака в тялото на сина ми“. Естествено, курва и начука не са изписани, благопристойни американци. — Дизел цъкна с език. — Защо всъщност ти се обадих: не намираш ли за странно, че човек, който така мрази снаха си, поема разходите за пътуването ѝ?

— И това го пише във вестника? — попита слисан Мартин.

Джъстин Ламар е платил круиза?

— Не, дядото твърди това в блога си. Без майтап, създал го е на осемдесет и две години. Старецът го подхранва всяка седмица с нови откачени коментари. От срещи с НЛО, през опити с хора в старческия дом, до съвети за хипнотизиране на кучета.

Мартин застина, когато изведнъж го видя пред себе си.

Бонхьофер!

Както бе казала Елена, капитанът явно бе тръгнал за офицерското събрание, което щеше да се проведе в планетариума.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Мартин с приглушен глас.

Даниел вървеше на двайсет метра пред него заедно с двама облечени в бели униформи колеги.

— Добре, но нека да не е преди десет. Нали знаеш, обичам да ставам рано, само да не е сутрин.

Мартин се канеше да затвори, когато нещо му хрумна.

— Чакай малко, и без това си на линия?

— Трябва да ти поливам цветята ли? Забрави!

— Открий, моля те, през последните десет години колко са случаите на безследно изчезнали в открито море, в които става въпрос за повече от един човек, най-вече, когато са замесени деца. Не само на Султанът, а на всички кораби. И после провери дали е имало изтриване от списъците с пасажери.

Мартин чу шумове, които напомняха за флипер автомати, и не се учуди. Офисът на Дизел в сградата на радиото на Потсдамския площад изглеждаше като игротека. Във всеки ъгъл имаше различни автомати за игри, които Дизел често използваше по време на важни срещи или телефонни разговори.

— Откри ли още нещо важно? — попита Мартин.

— А, да, добре че попита. За малко да забравя. Има още нещо.

— Какво?

— Че си пълен идиот. Не бива да стоиш на онзи кораб. След смъртта на Надя и Тим Султанът е последното място на този свят, на което трябва да бъдеш. А аз съм истински задник, задето те подкрепям в откаченото ти пътуване.

— Твърде строго се съдиш — отвърна Мартин и затвори телефона си.

Ускори крачка и застигна капитана, който като последен тъкмо щеше да затвори вратата на планетариума след три униформени жени. Бонхьофер не го чу. Стъпките на Мартин се заглушаваха от килима. Капитанът нищо не подозираше, когато той препречи вратата с крак. Мартин го сграбчи за яката и го издърпа назад, докато тежката врата бавно се затваряше.

— Хей, какво искате… — попита изплашено Бонхьофер.

Повече нищо не можа не каже. Първият удар в стомаха му отне въздуха. Вторият му счупи носа.