Пасажер 23

Глава 58

Ако някой бе видял как Елена и Мартин, придвижвайки се напред, се подпират един на друг, би ги сметнал за пияни. Ала нагоре, към палуба C, не срещнаха никого, което се дължеше на факта, че Елена бе избрала заобиколен път. Повечето служители на Султанът нямаха работа в килера на кораба, най-малкото не и в тази част, където се намираха товарните помещения. Тук се съхраняваха резервните части, които не бяха необходими по време на плаването. Ако човек искаше да отиде там, използваше товарния асансьор, а не стоманеното аварийно стълбище.

— Оттук е напряко — прошепна Елена в подножието на стълбите. После обаче изгуби ориентация, когато се озоваха в нещо като осеян с тръби тунел, където човек трябваше да си наведе главата, ако не искаше да се удари.

Мартин се чувстваше като в подводница, както го бе виждал по филмите. По тръбите се намираха вентили, които се отваряха с боядисани в отровнозелено кранове. Имаше стена, цялата в шкафове, с многобройни циферблати, чиито стрелки едва се движеха.

На въпроса му в каква посока трябва да вървят, Елена взе телефона и се обади на капитана. Мартин се учуди, че Бонхьофер въобще можа да разбере шепота на годеницата си, но явно бе успял, тъй като след малко тя посочи наляво и го пусна да мине пръв. Пътят ги отведе до една бяла водонепроницаема преграда, която успяха да отворят с известно усилие, като Мартин задвижи клапана с две ръце и бутна навътре дебелата стоманена врата.

Помещението, което се откри, бе широко и тъмно. Миришеше на прах и дизел. По пода се стелеше мръсотия, паяжини висяха по циферблатите на шкафовете, които изглеждаха по-стари от тези, покрай които току-що бяха минали.

— Къде се намираме? — попита той Елена, която изтощено се бе облегнала на един от прашните сандъци.

— Нямам представа. Старо контролно помещение. Там отпред… — Тя посочи една друга врата, твърде изтощена, за да довърши мисълта си.

Мартин тръгна в указаната посока. Стъпваше по разхвърляни по земята счупени парчета, носни кърпички, хартии, какъв ли не боклук, който не бе почистван от цяла вечност, и накрая се натъкна на друга преграда, която се отвори много по-трудно от предишната.

Зад преградата го посрещна катедрала. Поне това бе първото му впечатление, когато прекрачи прага на високото колкото къща помещение, осветено отдясно и отляво от редица халогенни лампи. Накрая, точно на мястото на олтара се намираше блестяща медна тръба, приличаща на бирен казан. Две трети от свода ѝ беше в помещението, а останалата част бе извън Султанът. От казана нагоре тръгваше пожарна стълба, чийто край се губеше в тъмнината почти на пет метра над Мартин.

— Тук е! — извика той, за да информира Елена, че е намерил синия шкаф.

Докато се спускаха надолу в туловището на кораба, тя му бе обяснила откъде идва наименованието и защо сега съоръжението не работи. Погледна назад, но Елена нито се появи, нито му отговори. Вероятно събираше сили. Щеше да се върне за нея, но преди това искаше да разгледа основно съоръжението, както и всичко наоколо.

Слезе няколко стъпала надолу от площадката, която ограждаше казана, и се огледа. Никъде не видя Анук. Повика я, но и тя като Елена не му отговори.

Мартин погледна нагоре.

Боклукът, мислеше си той, най-вероятно се хвърля в шахтата от някоя горна палуба.

Шахтата! Водата в кладенеца!

В съзнанието му се появи детайлната скица на Анук.

И понеже в тази част корпусът на кораба бе силно извит, поне една трета от пода на тръбата се намираше над бушуващите води на Атлантическия океан. В момента, в който шахтата се напълнеше, трябваше само да се отвори подът и боклукът се изсипваше в океана. От мястото, където бе застанал, не можеше да види уредите, които задвижваха съоръжението. Тъкмо се питаше дали да не се изкатери нагоре по стълбата, когато се натъкна на една врата, която вероятно представляваше вход за почистващия и поддържащия персонал.

Мартин докосна вратата. Бе подсигурена с лост, който напомняше на затварящите механизми по вратите на самолетите. Натисна го и в този момент усети под краката си мощно разтърсване, придружено от пронизващ мозъка стържещ звук.

Мислех, че шкафът не функционира!

Явно казанът се бе разбудил и нещо вътре в него се движеше.

Мартин усети движение зад гърба си, което го стресна.

— Елена?

Помисли си, че сянката върху казана и диханието, което усети, са на лекарката, която най-накрая е превъзмогнала изтощението си и го е настигнала. Но не очакваше мършавата, безлика фигура, която стоеше в сенките с качулка на главата. Той я позна, макар че я бе виждал само веднъж. Носеше кофа. Тъкмо искаше да я извика по име, когато фигурата скочи напред и го удари по главата с някакъв предмет, който приличаше на лаптоп, ала Мартин го усети като камък в момента, когато ръбът улучи слепоочието му.