Пасажер 23

За книгата и благодарности

Преди книгата да ви поднесе още една малка изненада след стр. 309 (към която можете да се насочите веднага, ако не се интересувате от моето дърдорене относно историята на създаването на „Пасажер 23“), по традиция бих искал тук да ви благодаря. За това, че в приливната вълна от почти сто хиляди нови заглавия на година вие сте взели точно моя роман. И вероятно сега, след края на четивото, имате съвсем погрешна представа за мен.

Вярвате или не — аз обичам круизите. Да, наистина! Като малък дори исках да стана капитан, обаче много бързо се отказах, когато на крехката възраст от единайсет години, докато прекосявахме Ламанша с майка ми, сключихме облог кой от нас двамата на края на пътуването ще нахрани най-много риби. Днес, когато се кача на кораб, винаги си слагам лепенка със скополамин зад ухото — разпознавателния знак на слабаците сред морските туристи. Но съм готов да понеса снизходителните усмивки на опитните морски вълци, стига аз да контролирам местопребиваването на приетата от мен храна, а не обратното.

Въпреки че обичам да съм в открито море, „Пасажер 23“ не е израз на моето — признавам си — понякога малко странно чувство за хумор. Да харесвам круизите и в същото време да ги превърна в сцена на жестоки престъпления за мен не е противоречие. Обичам също и Берлин, но нямам никакви скрупули да населя родния ми град с колекционери на очи и душегубци.

Когато казвам, че круизите ми харесват, нямам предвид задължителното добро настроение на слънчевите палуби или стегнатата програма с организирани излети, чиито обяви в бордовите брошури много напомнят на партийните рекламни листовки, обещаващи поразителни чудеса. Разбира се, тук не става въпрос за „Много пари за малко работа“, а например за „идилично усещане ала Робинзон Крузо“ при посещението на миниатюрен залив с още осемстотин души!

Просто ми харесва представата да се шляя из чужди страни с хотелска стая зад гърба си, без постоянно да трябва да опаковам и разопаковам багажа си. Освен това обичам морето (една астроложка ми каза, че това било типично за децата от зодия везни, които са родени през октомври), при все че на плажа съм твърде мързелив да се помръдна от шезлонга, да вляза в морето, после да се изсуша, още веднъж да се намажа (понеже не се знае дали мазилото действително е водоустойчиво, нищо че го пише на опаковката) — и целият този стрес само за три дължини, понеже и плуването не е моето нещо… както и да е, отклонявам се. Та исках да кажа: за човек като мен, който иска само да съзерцава морето, дългите морски дни са идеални, тъй като на един такъв огромен кораб не получавам сърдити погледи от жена ми само защото не съм искал да поиграя с децата във водата. С което идваме на темата: „Пасажер 23“ е роман. Което ще рече: излъгах ви. Всичко това не се е случвало. Ала както бях казал на едно друго място — всяка добра лъжа си има своето зрънце истина. А в това отношение „Пасажер 23“ има повече семчици, отколкото в една диня. Именно основният лайтмотив, че годишно дузина пасажери изчезват по круизите, е напълно коректен, както и твърдението на капитан Даниел Бонхьофер в книгата, че междувременно в Съединените щати големи адвокатски кантори са се специализирали да представляват роднините на жертвите от круизи. И въобще всички случаи на мистериозно изчезнали хора, които капитанът описва в дванайсета глава, за съжаление, са истина. Единственото, което направих, бе да сменя имената на потърпевшите и на корабите.

През 2011 и 2012 година дори е имало нов трагичен рекорд — 55 души са изчезнали. Ако романът се отнасяше само за тези две години, би трябвало да се казва „Пасажер 27,5“.

До идеята за книгата стигнах през 2008 г., когато в Парк авеню (едно списание, което междувременно изчезна в морето на книжния пазар) прочетох репортаж, който засягаше феномена на изчезналите хора по време на круизи.

Това, че минаха толкова години, докато през 2013 г. се заема с първата редакция, се дължи чисто и просто на факта, че истинската идея ми дойде значително по-късно. А именно — да поставя в центъра на романа не изчезнал, а отново появяващ се пасажер, който само с появата си противоречи на теорията за самоубийствата на корабните дружества. Защото и това е вярно — круизната индустрия няма интерес да предупреждава в лъскавите си брошури за неща, до които човек със здрав разум сам достига: ако на едно тясно пространство се съберат няколко хиляди души, то конфликтите вече предварително са програмирани. И сред милионите хора, които решават да почиват по този начин, със сигурност не всички са приятни.

Престъпленията в открито море в никакъв случай не са инцидентни, а цитираните в книгата уебсайтове, където жертви, техни близки и адвокати се свързват, са действително съществуващи. Документираните инциденти са взели такива размери, че Международната асоциация на жертвите от круизи изисква създаването на „Морски маршали“ по подобие на „Авиационни маршали“10. Плуващите замъци всъщност са малки градчета без полицейски участъци. Ако въобще има охранителен персонал, то той е финансово зависим от дружеството и при сериозен инцидент проверка на собствения персонал е малко вероятна.

Но за да сме точни трябва да отбележим — и тук фактите в книгата са верни — че в случай на изчезване дори и морски маршал не би могъл да помогне много. Сам по себе си дългият километри спирачен път на круизните кораби възпрепятства благоприятния резултат от една спасителната акция; още повече, когато потенциалната жертва е видяна за последно няколко часа преди това. А и самият кораб, както подробно бе описано, е твърде голям, за да може да бъде основно и бързо претърсен.

Освен това в световен мащаб няма единни правила за подобни случаи. И както Мартин Шварц критикува в романа — в момента, в който пасажерите стъпят на борда, „те стават подвластни на институциите на страната, в която е регистриран корабът“ (Кендъл Карвър от Международната асоциация на жертвите от круизите). Затова през 2010 г. в САЩ приемат закон, който дава широки правомощия на ФБР и щатската брегова охрана. Оттогава служителите им имат правото да провеждат разследвания и на кораби, които са регистрирани в чужбина. Но само при изчезване на американски гражданин!

Впрочем проучването по темата не изискваше особени усилия, докато се отнасяше за местата над ватерлинията. Планове за палуби и каюти, видеоматериали за мостика, телевизионни репортажи — всичко това бе на едно кликване с мишката. За отделенията на екипажа, котвеното помещение и кухнята стана малко по-сложно, но по време на поредното проучвателно пътуване успях да се включа в едно развеждане из кораба (хората от екипажа все още не знаеха за какво ще се отнася книгата ми). Беше почти невъзможно да се докопа човек до пълните планове на долната палуба, включително на машинното и товарното отделение или на съоръжението за изгаряне на боклука — поради съображения за сигурност.

На това място искам да открия официалната част на благодарностите, като започна със сърдечна благодарност за професионалната помощ на капитан Фолкер Бернхард, който си направи труда да прочете целия роман и да ми даде ценни съвети в областите, които за обикновен пасажер на круизен кораб като мен си остават табу. Всички разминавания, които сега ги има в романа, се дължат единствено на мен и както винаги можем да ги изгладим със стандартната фраза на хората на изкуството: „Е, това е творческа свобода!“.

А с долуизброените сътрудници от издателство „Дрьомер Кнаур“ бих искал да предприема круиз и да се надявам, че нито един от тях няма да се изгуби, защото без тяхна помощ „Пасажер 23“ сега нямаше да бъде в ръцете ви:

Ханс-Петер Юблайс, Кристиан Теш, Тереза Шенкел, Моника Нойдек, Сибиле Дитцел, Карстен Зомерфелд, Ирис Хаас, Хана Пфафенвимер и — както винаги на почетно място — моите чудесни сътруднички Каролин Граел и Регине Вайсброд, които, за да добиете представа, с умните си въпроси и забележки се погрижиха историята ми да не се „клатушка“ или да удари на камък по средата на пътя.

От 2006 година със своята агенция „Зеро“ той се грижи книгите ми да не стоят „необлечени“ по рафтовете. И от 2006-а аз постоянно го забравям в благодарностите си. Но хей, това е едно дяволски трудно име, което си си избрал, скъпи Хелмут Хенкензифкен. Много благодаря за кориците!

Мнозина считат автора за капитана на кораба, но при мен капитанската фуражка я носи Мануела Рашке. Супердамата организира целия ми професионален живот, а междувременно и част от личния — например подстригва косите на моите деца. Благодаря, Ману, и да не забравя — жълтите чували ги прибират винаги в четвъртък.

Писането е самотен процес, ала работата около книгата — за щастие, не е. И аз се радвам, че през годините се сформира нещо като „фамилно предприятие“, заради което се наслаждавам на привилегията да работя само с добри приятели и роднини.

Или поне лицата, които ще изброя, умеят умело да ме заблудят, че ме харесват: Барбара Херман, Ахим Беренд, Сали Рашке, Ела и Миша, Петра Роде, Патрик Хоке и Марк Райън Балатазар.

Отново благодаря на Сабрина Рабов за превъзходната работа с медиите и за това, че по време на снимки въпреки моите протести успява да напудри лицето ми. Не мога да понасям това, но трябва да призная, че в противен случай снимките ми биха били годни само за рекламите на ботокс — и то преди терапията!

Сърфирането в Гугъл може да ти промени живота. Например моя: през 2001 г. написах в полето за търсене литературен агент и алгоритъмът веднага ми „изплю“ името на най-добрия в света — Роман Хоке. Благодаря на него и на останалите от AVA International Teams, Клаудия фон Хорнщайн, Клаудия Бахман, Гудрун Щрутценбергер и Маркус Михалек.

Благодаря на мъжа, без когото никога нямаше да успея да правя по петдесет литературни четения на седмица, а на останалите си срещи сигурно щях да закъснявам или въобще нямаше да се явявам — Кристиан Майер от C & M Sicherheit.

Благодаря на всички книжари, библиотекари, печатари, организатори на литературни четения и литературни фестивали. Всички вие поддържате най-важната медия в света и позволявате на нас, авторите, да изживеем своята мечта.

Оставаше ми съвсем малко да завърша „Пасажер 23“, когато ме застигна печалната вест, че един от моите приятели, комуто дължа толкова много благодарности, вече не е сред нас. Да, знам, че добрите си отиват винаги по-рано, ала чак толкова рано? Където и да си сега, Петер Хетцел, мислено те прегръщам! Липсваш на всички!

Както Петер, така и следните приятели са ме подкрепяли от самото начало: Карл „Кале“ Рашке (благодаря за вдъхновението, което твоите „ежедневни“ преживявания винаги са ми давали), Герлинде Янике (благодаря за малкото име!), Арно Мюлер, Томас Кошвиц, Йохен Трус, Щефан Шмитер, Михаел Тройтлер и Симон Йегер.

Благодаря също и на Михаел Цокос. Хубаво е да познаваш съдебен лекар, който си вдига телефона и посред нощ, когато става въпрос за конкретна формулировка на следи от изтезания в медицинско свидетелство.

Стоматологичните съвети са от чудесната д-р Хайнтценберг. (Да, да, скоро ще дойда на профилактичен преглед!)

Повечето мислят, че се шегувам, когато казвам, че всъщност не пиша психотрилъри, а семейни истории, но това е истината. Всичко — и доброто, и лошото — изначално тръгва от семейството. А аз имам неизмеримото щастие да съм заобиколен от чудесни хора: преди всичко баща ми Фраймут, както и Клеменс и Сабине, които и за тази книга отново ми помогнаха със съвети в областта на медицината.

Ах, да! Естествено, благодаря и на жена ми Сандра, чието име междувременно би могло да бъде тълкувано като синоним на „търпелив“ и „разбиращ“, и сега те предупреждавам: скоро ще се видим, съкровище, вече съм на благодарностите! Моля, подготви децата за моето връщане в живота, да не започнат и трите отново да плачат, защото непознат мъж се появява от мазето!

В случай че обмисляте круиз или в момента дори се намирате на кораб, надявам се с тази книга да не съм ви развалил удоволствието. Аз съм всичко друго, но не и автор мисионер. Искам да ви забавлявам, а не да ви печеля за каузи. Макар данните в книгата за тоновете боклук и за енергийния разход на круизните кораби да са напълно верни.

Вероятно с този трилър завинаги съм развалил отношенията си с големите корабни компании. Да бъда поканен да изнеса лекция на круизен кораб след „Пасажер 23“ е толкова вероятно, колкото да се прожектира „Титаник“ в киното на кораба. Ала човек никога не знае! По време на едно трансатлантическо пътуване, което през 2005 година бях предприел с майка ми, ден преди да пристигнем в Ню Йорк ни съобщиха по уредбата, че се намираме точно на мястото, където е потънал „Титаник“. Хората се втурнаха към палубата. Не в паника, а — не се шегувам — да снимат океана!

Животът пише най-странните истории, а вие — най-хубавите читателски писма.

Ако искате, можете да ме намерите на www.sebastianfitzek. de, www.facebook.de/sebastiqnfitzek.de или на имейл: fitzek@ sebastianfitzek.de.

Възможно е от време на време отговорите да закъсняват. Понякога се потапям. В повечето случаи, за да пиша…

Много благодаря и довиждане,

Ваш Себастиан Фицек

Берлин, в натоварен ден за служителите в ритуалните зали (07.07.2014 г.)

P.S. А, да! За всички, които се питат какво се случи с Доктора от пролога… Има продължение…