Пасажер 23

Глава 47

Мартин се събуди с едно продължително бучене в ушите, сякаш в близост до него е паднала телефонна слушалка. В първия момент не знаеше къде се намира. Леглото, на което лежеше, мирисът на възглавницата, цялата стая — всичко му бе чуждо, макар и да не различаваше нищо наоколо. Беше тъмно. Тънка ивица светлина падаше през един тесен процеп — там, където краищата на завесата се допираха.

Той се изправи и с един лек пристъп на гадене в съзнанието му изплуваха първите спомени.

Тими. Анук. Султан.

Той се претърколи странично и заопипва за нощната лампа, но изчака известно време, преди да я включи, понеже се страхуваше, че светлината може да изгори ретината му. При всяко движение на главата имаше чувството, че мозъкът му е с консистенцията на яйца на очи. А гърдите му сякаш бяха болезнено притиснати в корсет. И въпреки всичко имаше смътен спомен, че вчера е било още по-зле, когато…

… говорих с онази жена. Майката, точно така.

Бавно всичко си дойде на мястото.

Нападението на палубата, падането в басейна, теорията на Герлинде за Бермудската палуба, Юлия, дъщеря ѝ Лиза — тормозеното от съучениците си момиче, което сигурно бе скочило зад борда заради компрометиращото видео… припадъкът му. Шефът му го предупреди. По дяволите, всички го бяха предупредили да си инжектира антитела.

Или да се качи на този кораб.

Осмели се да включи лампата. Светкавицата, която го прониза, не бе чак толкова неприятна, както си представяше. Примижавайки, той се опита да напипа телефона. Зададе си два въпроса: как се е озовал в каютата си и как така телефонът се намира в зареждащото устройство неактивен, с тъмен дисплей — макар че съвсем ясно чу свободен сигнал!

Той запуши ушите си с пръсти, но звукът не намаля.

Е, браво! Значи така се чувства човек, когато започне деня си като алкохолик.

Бумтящ череп, фантомни шумове, бели петна в паметта и толкова пълен пикочен мехур, подобно на метрото след футболен мач на Херта7.

Взе телефона, стана и се затътри към банята. Трябваха му към десетина минути, за да прекоси стаята, дори се наложи да си почине, като приседна на ръба на леглото, иначе щеше да се строполи на половината разстояние. В банята не включи осветлението, тъй като искаше да си спести гледката в огледалото. Намери опипом тоалетната. Вдигна капака, дръпна боксерите си надолу (кой ме е съблякъл?) и докато сядаше, набра номера на Дизел. Той вдигна след цяла вечност.

— Да?

— Аз съм.

— Познаваме ли се? Мисля, че може да си Мартин Шварц, ако връзката не е толкова шибана.

— Колко е часът?

— Обаждаш ми се, защото искаш да знаеш колко е часът? Човече, трябва да ти е много скучно. — Дизел се засмя и после каза: — Сега е четиринайсет часът и осем минути. — После се оригна.

Четиринайсет часът? Ако се имаше предвид часовата разлика, в Атлантика сега бе дванайсет часът на обяд. Той бе спал най-малкото десет часа.

— Хубаво, че си на линия. Провери ли си имейла?

— Не.

— А трябва. Прегледах списъците на персонала и пасажерите, които колегата ти Бонхьофер ти е дал.

Докато Дизел говореше, Мартин започна да се облекчава.

— Имаме почти шестстотин съвпадения на гости и служители, които са били на борда, когато Надя и Тими изчезват, както и пет години по-късно, когато Анук и майка ѝ официално са обявени за изчезнали.

— Колко от тях са потенциални изнасилвачи?

— Имаме 338 служители. От дърводелеца, през готвача, до капитана. Да предположим, че списъкът е пълен. И тук се натъкваме на най-големия проблем.

— Мислиш, че Бонхьофер не ми е дал целия списък?

— Мисля, че може въобще да не ти е дал истинските списъци. За да спестят пари, повечето корабни компании наемат като подизпълнители евтини чуждестранни фирми. Понякога си измислят имена или укриват такива заради данъците, или надписват, за да приберат вноските. Това е един омагьосан кръг.

Мартин се замисли. Излизаше, че списъците с пасажери и сътрудници са задънена улица.

— А как стоят нещата с пасажерите? — въпреки това попита той. — Имаме ли съвпадения и тук?

— Да, разбира се. Пасажерите по круизните кораби са рецидивисти. Но тук изборът е по-малък. Ако от осемдесет и седмината пътници, които са били на борда както преди пет години, така и преди два месеца, отпаднат самотните майки и привидно мъртвите пенсионери, остават тринайсетина мъже, които могат да бъдат потенциални изнасилвачи. А сега се дръж!

Дизел направи пауза.

— Какво?

— Един от тях се казва Петер Пакс.

Името ми под прикритие?

— Това не е възможно!

— Е, какво да ти кажа, приятелю.

Мартин си представи как Дизел вдига рамене.

— Ако навремето в училище беше изкарал курсове по плуване, сега щях да те посъветвам да отплуваш обратно към къщи. Виж, някой иска да те натопи в нещо!

Да. И аз знам кой.

Мартин посегна към тоалетната хартия.

— Името му започва с Егор и завършва с Калинин.

— Собственикът на компанията?

— По всяка вероятност и капитанът е замесен, не съм много сигурен за този охлюв.

— Можеш ли да разбереш коя каюта е наел Пакс?

За разлика от традиционните хотели, където зависиш от благоволението на рецепционистите дали ще получиш воняща стаичка до паркинга, или обляна в светлина стая, то по правило при круизните кораби можеш сам да си избереш номера на каютата.

— Да, някъде я имах записана. Чакай да видя.

Мартин стана и пусна водата.

— О, не, моля те! Само не ми казвай, че по време на разговора ни си правил това, което се чува — възмути се Дизел.

Мартин не му отговори, а го помоли да проучи още някого.

— Кого?

— Лиза Щилер, петнайсетгодишна, берлинчанка, майката се казва Юлия, и двете са в актуалния списък на пасажерите. Открий, моля те, кой е платил пътуването им и как е направена резервацията. И виж дали не можеш да намериш едно видео в… — Трябваше да разрови паметта си, за да се сети за името на платформата, която вчера Бонхьофер му спомена. — … в Isharerumors, тагнато с името Лиза Щилер.

— И за какво ти е?

— Лиза е на петнайсет години и от вчера е изчезнала. Видеото може да е отключващият фактор за самоубийството ѝ.

Дизел въздъхна.

— Още едно дете? Небеса, какво става при теб?

— Всичко е навързано. Например видях Лиза на път към Анук на… — Мартин заекна — … на долната палуба, където тя всъщност няма… — Той спря на средата на изречението.

Какво е това?

— Хей, ало! Сега и ти ли скочи зад борда? — извика Дизел.

— Млъкни за малко!

Свободният сигнал в главата му бе намалял, ала сега го подразни друг шум. Цяла гама от звукове. Вероятно те са били там през цялото време, ала той ги възприемаше едва сега. Мартин постави ръка на мивката и усети вибрациите. Излезе непохватно от банята, ориентирайки се по лъча светлина, идващ откъм завесите. Дръпна първо тях, а после отвори и балконската врата. Студен свеж въздух нахлу в каютата.

Това, което видя, обясняваше напълно стърженето, скърцането, вибрирането и бученето наоколо. И клатенето на кораба.

— Ние се движим. — С невярващ поглед той обходи високите запенени вълни пред себе си. Мътният сив хоризонт бе надвиснал толкова ниско над кораба, че можеше да се докосне с ръце.

— Естествено, че се движите, та това е круизен кораб — обади се Дизел, който нямаше как да знае, че снощи капитанът на Султанът е спрял кораба за маневрата „човек зад борда“. Но днес моторите отново работеха, което можеше да означава две неща: или са намерили Лиза, или са се отказали от нея.

— Намерих я — отново се обади Дизел и за един кратък момент Мартин реши, че става въпрос за момичето, но естествено Дизел имаше предвид каютата на Петер Пакс. — И на двете пътувания е била една и съща — каза той. — Вероятно ще удостоиш с едно посещение каюта 2186.