Пасажер 23

Глава 6

Не отне и минута и Юлия вече бе извадила от ръчната си чанта малкия таблет и се бе свързала към безжичния интернет на кораба. Преди това затвори вратите към балкона и дръпна пердетата, за да не се отразяват отблясъците на залязващото слънце в екрана.

— Плашиш ме — каза тя на Том и седна пред тоалетката до телевизора. Отвори имейла, който преди няколко минути той ѝ бе изпратил — без тема и без обръщение, само с един кратък линк. Тя чукна с показалец по оцветените в синьо редове и почти веднага се отвори една семпло оформена уебстраница. Изглеждаше аматьорска, почти като форума за щитовидната жлеза, в който Юлия от време на време обменяше информация с други хора, които страдаха от хипофункция.

— Какво е това? — попита тя.

— Isharerumors — отговори Том. — Елементарен вариант на Фейсбук. Много ученици използват този портал, за да клюкарстват по адрес на учители и съученици. Популярен е, защото може да пишеш анонимно и няма никакъв контрол.

По пресипналия му глас Юлия можеше да усети колко неприятен е разговорът за него. Можеше дори да си представи израза на лицето му, седнал пред компютъра у дома си, така както и тя бе пред своя таблет, който си бе купила на промоция в магазин за хранителни стоки.

Том Шиви притежаваше дарбата само с един поглед да предизвика у събеседника си чувство на симпатия и съчувствие. Нелошо качество за един доверен учител, макар Юлия да не си спомняше в ученическите си години да се е обръщала към толкова добре изглеждащ мъж, когато в часовете по физическо ѝ се подиграваха, наричайки я дунда. И до днес теглото ѝ бе малко над средното, но годините ѝ се бяха отразили добре. Дебеличкото момиче се бе превърнало в пищна, добре сложена дама, която се бе научила да не обръща внимание на яките си рамене и бедра, дебелото дупе или на пълните си бузки, а да приема комплиментите, които немалко мъже ѝ правеха: за очите ѝ, от които искреше жизнерадост, за плътните ѝ устни и за тъмните ѝ, леко чупливи коси, които обрамчваха овалното ѝ лице като скъпа картина, когато не ги носеше високо вдигнати, както в момента, което пък подчертаваше високото ѝ чело с малката бенка над дясната вежда.

— И сега? — Пред Юлия се отвори един прозорец с размерите на пощенска картичка. — Какво е това?

— Това… — Том се запъна. — Трудно е за… По-добре виж сама.

— Наистина ме плашиш — повтори тя и натисна стрелката в средата на видеоматериала.

Записът, който пусна, бе с типичното качество на скрита камера, познато ѝ от риалити предаванията по телевизията, в които аматьори се правеха на детективи и се опитваха да изобличат неверни съпрузи. Датата в долния ъгъл на екрана издаваше, че записът е направен преди пет месеца, т.е. тази пролет. В началото нито осветлението, нито зумът бяха настроени, ако въобще камерата, която бе отговорна за играещата картина, имаше такива екстри. Едва след известно време Юлия разбра, че всъщност някой снимаше в движеща се кола. Бе тъмно, ситен дъждец ръмеше по предното стъкло, поради което светлината от задните фарове на колата отпред спускаше було пред очите на наблюдателя. Камерата подскачаше от черното арматурно табло към мястото до шофьора и хвана фасадата на една печална казармена постройка от бетон, представляваща жилища под наем, каквито имаше на всеки втори ъгъл в старата част на Западен Берлин.

— И защо трябва да гледам това? — попита Юлия, когато колата забави ход покрай двора на един търговец на коли втора употреба.

— Затова — отвърна Том в момента, когато колата спря пред един вход и прозорецът откъм мястото до шофьора плавно се спусна надолу.

Отначало Юлия не видя нищо освен редица от плътно разположени едно до друго дървета, които даже закриваха гледката към детската площадка отзад. Дори и да имаше улична лампа, тя или бе счупена, или твърде отдалечена. Във всеки случай светлината бе толкова слаба, че човек не можеше да види какво рекламираше плаката върху огромния билборд, извисяващ се в края на улицата. Както и жената, която изведнъж се появи от мътната здрачевина, и с полюшващи се бедра се приближи до колата, в началото бе само една сянка. Дори когато се наведе към прозореца и попадна в светлината на камерата, Юлия пак не успя да разпознае лицето ѝ — цялото бе в пиксели. С подчертано мръснишки глас жената дъхна в камерата:

— Можеш да правиш всичко с мен, сладък, но снимането струва допълнително!

— Боже господи… — изхлипа Юлия и се отдръпна от тоалетката.

Обърна се назад, но Лиза бе затворила преходната врата. Бе сама в каютата, тъй като дъщеря ѝ каза, че иска да разгледа кораба. Нима това е…?

Жената от видеото бе висока колкото нея, имаше същата черна коса и същата стройна фигура. Но това, което бе най-страшно — имаше нейния глас.

— Това…? — Юлия отново изхлипа и не успя да изрече името на дъщеря си.

Не, това не може да бъде. Това е невъзможно.

Момичето, което в този момент отстъпи назад и се завъртя, за да може да я огледат, носеше дрехи, каквито и Лиза можеше да има в гардероба си: къса рокля, мрежест чорапогащник, обувки на точки на висок ток. Носеше подобни неща преди време, в рокаджийската си фаза, докато не влезе без никакъв преход в готическата. Но гласовете им не бяха чак толкова еднакви, опитваше се да си внуши Юлия.

— Кажи ми, че това не е моята дъщеря — помоли тя Том.

В този момент последва кадър, при който камерата рязко смени перспективата си.

— Не… — тихо изстена Юлия, когато видя кормилото. Тъмното арматурно табло и тилът на момичето, който се движеше ритмично надолу-нагоре, докато мъжът, на когото не се виждаше лицето и в чийто скут главата ѝ бе потънала, стенеше сладострастно.

— Това Лиза ли е? — сподавено попита Юлия.

Чу как Том издиша.

— Трудно е да се каже, но е възможно.

— Възможно не е сигурно. Значи може да е и някой друг? Някой имитатор?

— Да, може би. В края на краищата не се виждат никакви лица.

— Небеса — въздъхна Юлия и затвори очи, не искаше да приеме това, което току-що бе видяла. — Значи… значи… — започна, а после довърши, — това не е тя!

Това не МОЖЕ да е тя!

— И аз не съм убеден, че е тя — съгласи се с нея Том. — Но за съжаление, няма никакво значение какво мислим ние.

Той я накара да отвори коментарите под видеото. На Юлия ѝ прилоша. Екранът преливаше от противни коментари на потребители, които се криеха зад псевдоними, докато дъщеря ѝ бе назована с цялото си име.

— Може ли да се изтрие това? — поиска да узнае Юлия. Чувстваше се зашеметена.

— Едва ли. Сървърът е в Того. Но дори и да открием администраторите на сайта, в което се съмнявам, видеото може да се открие в още половин дузина портали. Този боклук ще остане завинаги в нета.

— Това е лудост. Видеото трябва да се разкара. Дъщеря ми не прави подобни неща. Тя не е проститутка! Та това е… Тя…

Том я прекъсна:

— Още веднъж: все тая дали прави подобни неща, или не. Дъщеря ти живее в свят, в който слуховете са по-мощни от истината.

— От колко време тази мръсотия е в нета? — Гласът на Юлия трепереше.

— От около шест-седем седмици, ако датата, на която е качен файлът, е вярна. Видях го едва днес в двора на училището, съучениците ѝ си подаваха един телефон с видеото от ръка на ръка.

— Това обяснява всичко — каза развълнувано Юлия.

Лошите ѝ оценки, причината да не се храни, отвратителните дрехи.

Тя гневно се удари по челото.

— А аз си мислех, че това са нормалните проблеми на пубертета!

Или закъснелите последствия от развода. Или и двете. Но не и ТОВА!

— Не бива да се обвиняваш — посъветва я Том, ала това не ѝ помогна.

Когато след развода тя получи родителските права, Макс беше прав с коментара си.

Не съм дорасла за това.

Юлия отново се почувства напълно безпомощна. Светът около нея се бе разклатил и тя не можеше да запази равновесие. Нищо чудно, че точно в този момент изгуби почва под краката си. Никога преди това не бе осъзнавала с такава пределна яснота, че се е провалила като майка. Във всяко едно отношение.

— Сега разбра ли защо трябва да слезете от този кораб? — попита Том.

Да. Сигурно. Това означава… Мислите в главата ѝ не искаха да се подредят.

— Не знам, изглежда, Лиза се чувства добре тук, може би…

— Естествено, че ще се чувства добре — запротестира Том.

— … тази почивка ще ѝ се отрази добре!

— Не! В никакъв случай!

— Как така не? Отклоняването на вниманието е най-правилният…

— Не! — Том почти изкрещя.

В този момент се чу първият гърмеж.

Може би изстрел?

Юлия потрепери и погледна през вратата на балкона. Експлозиите в пристанището зачестиха. Зад затворения прозорец светлината се бе променила. Навън присветваха светкавици.

— Познавам тийнейджъри, които си посегнаха при къде-къде по-безобиден кибертормоз — съзаклятнически продължи Том.

Самоубийство?

Юлия с усилие стана от писалището, отвори стъклените врати на балкона и се загледа в златистосиньото море от светлини във вечерното небе — току-що бяха изстреляни фойерверките за изпращането на кораба.

— Не мога да я сваля на брега — чу се да отговаря.

— Но трябва! Ако Лиза възнамерява да си отнеме живота, няма по-добро място за това от един круизен кораб в открито море. Човек трябва само да скочи от борда. Перфектното място за самоубийство!

За бога! Не!

Сълзи замъглиха очите на Юлия и със сигурност не бе заради вятъра.

Твърде късно е!

Тя усети вибрациите, които в момента бяха многократно по-силни, отколкото при качването им на кораба. Погледна надолу към махащите хора на пристана. Погледът ѝ напразно търсеше подвижния мост, по който се бяха качили на борда. От високоговорителите на палубата ехтеше музика — инструментал като от холивудски филм. И докато круизният кораб бавно се отдалечаваше от пристана, вещаещият прокоба глас на Том се смеси с шума на водата, със звуците на музиката и с дълбокото бучене на сирената, която прозвуча още шест пъти, докато най-после заглъхна. Така както и надеждата на Юлия за една безпроблемна почивка с дъщеря ѝ, за която в момента нямаше никаква представа къде точно се намира на този огромен кораб.