Пасажер 23

Глава 50

— Ще доживея ли поне един-единствен път да прекъснеш работата ми с добра новина, Бони?

Егор взе телефона, изхвърли Икарус от леглото и стана. В действителност той не работеше, а бе подремнал малко в затъмнения апартамент след разочароващия секс с жена си. Но по-скоро би тичал гол с флагче в задника на горната палуба, отколкото да признае на капитана, че от време на време си поспива следобед.

— Изстрел в главата? — попита Егор.

Жена му се обърна на една страна в съня си и пръдна. Велики боже, това бе много по-отвратително в сравнение със свинщината, която Бонхьофер току-що му бе описал.

По пътя към банята Егор обмисли дали няма възможност да потули нещата, ала се съмняваше. Накрая си каза:

— Остави нещата такива, каквито са.

Докато слушаше Бонхьофер с половин ухо, дъхна в шепата си и направи гримаса.

Половин час обедна дрямка и устата ми мирише на албанска канализация.

— Естествено, продължаваме да плаваме — прекъсна той развълнувания поток от думи на капитана. Само с идиоти ли си имам работа тук? — Почти на половината разстояние сме, какъв смисъл има да обръщаме? Не пипайте нищо на местопрестъплението и съобщете на властите.

Егор вдигна капака на тоалетната чиния и откопча шлица на пижамата си.

— И уведомете всички пиар идиоти, на които давам заплати. Крайно време е некадърниците да си заработят парите. Не искам да чета заглавия от сорта на „Хорър на Султанът — един изчезнал и един труп“ или нещо подобно.

Макар че подобни заглавия, естествено, едва ли можеха да се избегнат. И отчасти това си бе по негова вина.

Изчака, докато най-накрая започна да капе. Преди, когато имаше контакти с „неподходящи“ жени, пикочният му канал пареше. Сега чувството му напомняше единствено за отдавна просрочените профилактични прегледи. Старостта е една повлекана, помисли си Егор и погледна през открехнатата врата на банята към сумрака на спалнята. Краката на жена му стърчаха под завивките. Дори оттук можеше да види изкривените ѝ от носенето на високи токчета пръсти. Отвратително.

Момент. Какво му предложи този малоумник капитанът?

— Да спрем? Отново? — От ярост Егор едва се сдържа да не опикае всичко наоколо. Подплашен от избухването на стопанина си, Икарус се промъкна в банята с клепнали уши. — Чилийският ни чувал с пари ще сметне едно самоубийство за лош късмет. Типът е суеверен католик. Най-лошият сорт хора. Ако сега изплува и един труп, нещастникът ще сметне това за зла поличба и ще си прибере чековата книжка по-бързо, отколкото вие ще изречете „затвор“. Все ми е тая как ще го направите, но по дяволите, забавете нещата до подписването на договора!

Егор го изтръска и го изплакна. От спалнята се чу сънливият глас на жена му, но му бе все едно какво иска да каже. Ядосваше се сам на себе си. Всъщност бе решил да не крещи. Това правеха само хора, които не можеха да контролират себе си и живота си. Но след отплаването от Хамбург, не, още от Осло, откакто тази схваната в езика Анук отново се появи от нищото, сякаш някой започна да го замеря с пирожки, пълни с лайна.

Егор се отправи към леглото. Трябваше да мине покрай Икарус, който му хвърли почти ядосан поглед. Той се наведе към кучето и го погали по врата.

— Да, знам. Господарят ти сам си е виновен. Но знаеш ли, Икарус, просто не мога да търпя, когато ме притискат до стената.

Кучето наклони глава, сякаш разбираше всяка дума. Егор се засмя и го потупа с пръст по влажното носле.

— Вайт бе лентяй — прошепна той, да не би да го чуе жена му, която междувременно се бе събудила. — Трябваше да му дам специалния си револвер. — Този, който стреля назад, когато вдигнеш онова лостче. Което той предварително бе направил, преди да връчи оръжието на агресивния идиот. Револверът бе подарък от един боен другар. Специална изработка. Закачка между стари приятели от Чуждестранния легион. Не можеха да свържат оръжието с него. — Разбираш ли, Икарус?

Кучето изпръхтя и Егор прие това за „да“. Той изгаси лампата в банята, а с това и цялостното осветление и отново си легна. Жена му искаше да го погали по ръката, но той я отблъсна от себе си.

Жалко, че Вайт не беше японец. След всеки провал те си правят харакири. Кодекс на честта и така нататък. Можеха да представят така нещата, все едно офицерът по сигурността не е успял да понесе позора, че не е открил самоубилата се хлапачка.

Но кой ще повярва на един швейцарец?

Егор се прозя. Няма нищо по-лошо от това да те стреснат по време на обедната дрямка. Бе уморен като куче. Мислеше си дали не беше грешка, задето остави Вайт да се застреля. Но типът сам си беше виновен. Бе тръгнал на кръстоносен поход срещу онзи… Тиамо… Тиго…? Егор не успя да си спомни името. А и освен това му бе безразлично. Докато очите му бавно се затваряха, той се запита къде ли се подвизаваше сега аржентинският псевдо Казанова, след като само преди броени часове с абсолютна сигурност бе погледнал смъртта в очите.