Пасажер 23

Глава 32

Хвърли ме, ако съм ти нужна. Върни ме обратно, ако повече нямаш нужда от мен.

Отивайки към носа на Султанът, Мартин се бе замислил за гатанка, която преди години бе прочел в една книга, чието име не си спомняше, а само отговора: котва.

Пожела си гатанките, които последните събития на кораба му бяха поставили, да бъдат също тъй лесни за разгадаване. Ала се опасяваше, че влизането в помещението с котвата ще му нахвърля още повече въпроси, вместо да му даде отговори.

Започна с огледа на трета палуба — официалното и принципно единствено котвено помещение на кораба. На единайсета палуба се намираше само една малка допълнителна котва, чиито вериги по чисто оптични причини бяха поставени пред погледа на посетителите на горната панорамна площадка. Тук нямаше никаква възможност да скриеш някого незабелязано.

— Пристигнахме — каза Елена Бек.

След като Мартин последва корабната лекарка по един тесен коридор без прозорци, който покрай външната стена на борда ги отведе зад музикалния театър, те стигнаха до стоманена врата с надпис „Котвено помещение“. Зад нея ги посрещна Бонхьофер и един оглушителен шум.

— Защо отне толкова много време? — попита Мартин капитана, който по обясними причини не пожела да му подаде ръка. С върха на пръстите си той опипа нервно пластината върху счупения си нос.

— Много време ли? — Бонхьофер погледна часовника си.

Бе малко след седемнайсет часа бордово време. Бяха минали почти два часа, докато той им бе дал разрешение за достъп. Дори и Елена нямаше обяснение за това забавяне.

— Както виждате, в момента се движим с пълна пара — обясни на висок глас Бонхьофер. Стените в носа на кораба бяха с коси ъгли като в таванско помещение и нямаха затворени прозорци, само отворени люкове. Поради тътена заради високата скорост, която корабът междувременно бе развил, те трябваше да си викат, за да се разбират. Мартин имаше чувството, че се намира в стоманен котел, обстрелван отвън с полицейска водна пръскачка. — По принцип достъпът тук при пълна скорост не е възможен — каза капитанът и обясни на Мартин как миналата година един пиян канадец е успял да се изкатери в котвеното помещение и да пусне веригите от шпила. Котвата е можела да повреди витлото, да пробие дупка в кораба и напълно да го лиши от способността да маневрира. По време на инцидента Султанът е бил току-що зареден с гориво. Нефт на стойност три и половина милиона евро, който е трябвало да стигне за следващите десет дни. Човек не можеше да си представи какво би могло да се случи, ако котвата бе пробила резервоара.

В момента алкохоликът бе в затвора заради застрашаване сигурността на кораба, а вратите към котвеното помещение се отваряха само при потегляне и акостиране на лайнера.

— Трябваше да накарам шефа на техниците да вдигне електронната защита на вратите. — Бонхьофер приключи с разясненията си. — По-бързо не можеше да стане.

Мартин се огледа. Те влязоха в помещението откъм задната страна. На площ, която спокойно обхващаше двайсет паркоместа, се извисяваха подобни на турбини съоръжения, нещо като генератори. Той видя един стоманен кафез, който се използваше за съхранение на влекача, както и няколко шкафа, които изглеждаха като трезори с поставен знак за високо напрежение.

И тогава съзря веригата. Проблясваща в черно. Огромна. Погледната отблизо, тя изглеждаше като ланец на петдесетметров мачо-великан. Спокойно можеше да си провре ръката между брънките ѝ и със сигурност се нуждаеше от дузина ръце, за да повдигне и една-единствена от тях.

— Седемдесет тона — каза Бонхьофер и потупа стоманеното чудовище сякаш бяха на опознавателна обиколка.

Веригата бе навита около едно огромно зеленикаво стоманено колело, което приличаше на колело от железница, и се спускаше надолу в една шахта с широчината на комин, която за момента бе затворена от намиращата се върху външната стена котва.

В спомените на Мартин проблесна рисунката на Анук. Надолу, през малките междинни помещения той можеше да види бушуващите води на Атлантическия океан.

— А самата котва тежи десет тона — обясни Бонхьофер и пристъпи навътре в помещението.

Докато с Елена го следваха, на Мартин му направи впечатление, че има две котвени съоръжения: едното за десния борд, а другото за лявата страна на кораба. Двете верижни колела бяха разделени от площадка, на която се намираше кутия с няколко лоста. Всяко голямо колело разполагаше с метална спирачка, която трябваше да завъртиш подобно на огромен вентил, ако искаш да освободиш котвата или да спреш хода ѝ.

— Какво точно търсим тук? — попита капитанът от площадката, облегнат на спирачното колело на едната от котвите. — Едва ли скривалището на Анук, или?

Мартин огледа помещението. Всичко бе чисто, направо стерилно, което го изненада. В съответствие с носещата се миризма той очакваше петна от ръжда и смазочно масло по пода или най-малкото абразивни явления, предизвикани от агресивната солена вода, която непрекъснато пръскаше от люковете. Но дори и тук, в неофициалните помещения, цареше ред и чистота. Всичко изглеждаше така, сякаш току-що е било обновено. Стените бяха боядисани в бяло, подът бе застлан с дебела гумирана настилка, която не позволяваше да се подхлъзнеш дори когато е влажно.

Всеки квадратен сантиметър.

Но не беше място, където човек би могъл да преживее седмици наред. Ставаше течение, бе студено и влажно. Най-много след седмица престой спокойно можеше да си докараш белодробно възпаление, освен това на всяко пристанище тук влизаха по двама матроси, които обслужваха котвата.

Тя не може да бъде тук.

Изглежда, и Елена споделяше преценката на Мартин.

— Това е задънена улица — извика тя. Когато говореше високо, гласът ѝ звучеше рязко и някак си по-младежки.

Мартин кимна. Явно се бяха заблудили. Все едно гадаем на кафе, ядосваше се той. Да си правиш изводи от детска рисунка бе също толкова побъркано, колкото и да се опитваш да видиш лицето на Дева Мария върху препечена филия хляб.

— Да се махаме оттук!

Мартин се наведе, за да завърже връзките на едната си черна бота. Погледът му попадна под първото стъпало на платформата.

— Къде е веригата? — попита той Бонхьофер.

Капитанът го погледна неразбиращо.

Мартин посочи огромната стоманена ролка вляво от него.

— Виждам само няколко метра от нея, които се спускат надолу към шахтата. Къде е останалата част?

— Точно там, където в момента коленичите — отвърна Бонхьофер и скочи от площадката. Той потропа с крак върху пода. — Тук, отдолу.

— Има ли достатъчно място?

Бонхьофер завъртя протегнатата си длан, сякаш имитира клатеща се лодка.

— Винаги остава някакво място в зависимост от това доколко е навита веригата. В действителност това е любимото скривалище на пасажерите без билет. Ала те издържат там най-много няколко дни, в никакъв случай седмици.

— А достъпът до там? — попита Мартин въпреки всичко. Той почука с кокалчетата на пръстите си по металната плоча, върху която бе клекнал.

— Едно ниво по-надолу. Оттук може да се влезе само ако се развият плочите на пода, тоест веднъж годишно при поддръжката — обясни капитанът, като клекна до него. С русите си, развени от вятъра коси и пластината на носа приличаше на Ханибал Лектър. Липсваха само усмирителната риза и количката, за която бе прикован.

— Вероятно е само загуба на време… — каза Мартин.

— А може би не е — възрази Елена. — Какво губим, щом и без това сме вече тук?

— Един момент — каза капитанът, като се изправи отново. Той отиде до един метален шкаф и го отвори. Мартин си мислеше, че Бонхьофер ще се върне с куфарче с инструменти, ала когато отново бе при тях, държеше джобно фенерче в ръка. Капитанът коленичи под платформата.

— Намерихте ли нещо? — попита Мартин и клекна до него.

— Може би. Ето там. Виждате ли това?

Бонхьофер освети мястото директно под платформата, където под голямата стоманена макара веригата изчезваше под палубата.

— Какво има там? — попита развълнувано Елена.

— Изглежда като торбичка — каза Мартин.

Светлината на джобното фенерче се отразяваше от една кафеникава измачкана найлонова повърхност.