Пасажер 23

Глава 73

Отне му четири часа, докато се прибере вкъщи. Трийсет минути, за да прехвърли върху лист срещата с Анук, която бе записал на своя смартфон. И след още два часа той почувства, че е напът да подреди пъзела.

Мартин седеше на нестабилната кухненска маса в непроветреното си старо жилище, от която първо трябваше да бутне на пода купчина с неплатени сметки, предупреждения и реклами, за да може да си осигури място за работа.

Пред него бяха телефонът му и два листа формат А4. На първия лист той бе записал въпросите, които бе поставил на Анук по време на второто си посещение в „Кухнята на ада“. На другия лист бяха отговорите на момичето, доколкото можеше да си ги спомни, тъй като Анук не ги произнасяше, а ги пишеше на компютъра, който сега бе във ФБР, както лаптопът и айпадът на Шала.

Върху левия лист — страницата с въпросите — Мартин бе нахвърлил следното:

Мартин взе телефона си и още веднъж върна записа на решаващия момент. Още по време на прехвърлянето върху листа той имаше усещането, че нещо в поведението на Анук не се връзва дори да се вземеше предвид травмата ѝ. Сякаш отговорите ѝ следваха някаква непроницаема логика. Все едно слушаше някакъв непознат или таен език.

Като лефелския.

Мартин пусна още веднъж третия въпрос.

На записа той чу сигнала за участие в тренировките на спасителните служби, който тогава бе игнорирал. После известно време не се чуваше нищо, докато той зададе четвъртия си въпрос.

Мартин си спомни как бе открил кръглите белези от загасените цигари по корема на Анук. Сега вече знаеше, че са били причинени още преди отплаването от мъжете, на които Наоми е предлагала дъщеря си. Тогава обаче си мислеше, че са от евентуалния насилник, който все още се намира на кораба.

Според неговите записки въпрос №4 бе първият, на който Анук отговаря, като изписва името му на компютъра:

Той отново посегна към страницата с въпросите.

Естествено, Мартин не успя да чуе това на записа, но видя ясно Анук пред себе си — как напрегнато затвори очи и започна да брои нещо на пръсти. След това написа нещо, което той първоначално прие като математическа задача, после като указание към палубата с котвите: 11 + 3.

„Седемдесет и осем плюс пет“ — чу да казва Герлинде. С това тя го насочи към правилната следа.

Мартин грабна листа с въпросите. Трети въпрос:

После записа отдолу третия отговор на Анук:

Останал без дъх, Мартин се отблъсна от масата и трескаво стана. Столът се прекатури.

Това е. Това е решението. Структурата.

Мартин усещаше, че е напът да отключи една тайна, на чието съществуване досега не бе обръщал особено внимание. Цялата тази лудост, която преживя на Султанът, не му остави време да анализира нещата.

И когато отново стъпи на сушата, мъката, която вътрешно го разяждаше, бе отклонила погледа му от най-същественото.

От истината!

Като кърпата с хлороформ например.

Как е могла да се озове в каютата на Надя и Тими, ако признанията на Шала бяха верни?

Ако камериерката „случайно“ ги бе заварила, как така кърпата е била напоена с хлороформ?

Внезапно Мартин видя пропуските в цялата история, несъответствията, на които не бе обърнал внимание, заслепен от омраза към себе си и собствената си съдба.

Грабна телефона и набра номера на нюйоркската клиника, където бе Анук. Елена, която бе придружила момичето до Манхатън, му се бе обадила оттам. Трябваше само да натисне бутона за обратно набиране, за да се свърже с централата. Представи се като доктор Шварц, за да го свържат по-бързо като колега, но въпреки всичко се наложи да изчака около четвърт час, докато на линията се появи лекуващият лекар доктор Силва.

— Анук не е тази, за която я смятаме — обясни Мартин на възрастния господин, който звучеше като настинал.

— Какво искате да кажете? — заинтересува се Силва.

Мартин обикаляше в кръг кухнята. Бе твърде развълнуван, за да стои на едно място.

— Тя не е травмирана, най-малкото не толкова, колкото изглежда.

— Не е травмирана ли? — Силва се възмути. — Момичето първо е било изнасилено, после отвлечено.

Мартин спря за малко да подреди мислите си, за да не звучи като откачените пациенти, които колегата му лекуваше.

— Работили ли сте с високонадарени деца, докторе? — попита той. — Знаете какво се случва, когато от тях се изисква малко. Деца с подобна интелигентност имат фрапиращо поведение. Някои са тихи, други престават да се хранят, потъват в депресии, трети обратното — стават шумни, агресивни и от време на време проявяват склонност към насилие. Към други или към самите себе си.

— Слушам ви — обади се доктор Силва, когато Мартин направи кратка пауза.

— Какво искам да ви кажа ли? Мисля, че Анук от месеци се намира в стрес, породен от занижените изисквания към нея самата. Естествено, че е травмирана от груповите изнасилвания. Ала това не може да я накара да онемее или да се самонаранява.

— И? — попита Силва.

— Простичко казано, Анук се е отегчила.

— Моля?

— Месеци наред е била затворена на кораб. Първо в помещение без прозорци, после в изолатор без възможност да се разгърне подобаващо. Дори хора със здрава психика трудно биха издържали на това. Как тогава да се чувства едно хиперактивно, високоинтелигентно дете? Това, че се е самонаранявала, е било израз на нейното подценяване.

— Какво ви навява на тази мисъл? — попита Силва.

— Кодът — отвърна Мартин. — Анук не е можела повече да издържи да стои на едно място и да следва указанията на Шала да не общува с никого. Затова тя е започнала една игра и е комуникирала с мен на таен език. Кодът на Анук е трудно да бъде разбит. Човек трябва да има феноменална памет като нея, за да го владее.

— И как функционира този таен език? — Силва прозвуча малко изнервено.

Мартин го разбираше. Той щеше да реагира не по-малко скептично, ако му се обадеше някой, който се представя за колега отвъд океана и му държи лекция.

— Направи ли ви впечатление, че Анук никога не отговаря на първите три въпроса? При нито един разговор? — попита той.

Пауза. Когато Силва проговори, звучеше смаяно.

— За съжаление, нямам право да обсъждам с непознати резултатите от лечението. — Силва отговори с тон, който не оставяше съмнение, че Мартин е ударил право в целта.

Развълнуван, той обясни на психиатъра своята теория:

— Това е системата на Анук. Разтеглено във времето, тя отговаря на третия въпрос. Конкретно това означава…

— Че едва след четвъртия въпрос дава отговор на първия?

— И след петия отговаря на втория, и така нататък. Всичко трябва да се измести с три позиции.

Мартин триумфиращо погледна първо към листа с въпросите, после към листа с отговорите. Всичко имаше вече много по-ясен смисъл, когато първият отговор на Анук се позиционираше след първия въпрос, вторият отговор след втория въпрос и така нататък. Резултатът можеше да бъде прочетен така:

Първи въпрос: Когато преди около два часа бях при теб заедно с доктор Бек, ти ми назова едно име, Анук. Можеш ли да си спомниш кое бе то?

Първи отговор: Мартин.

Втори въпрос: Имаш ли въобще представа къде точно се намираш?

Втори отговор: Анук рисува кораб.

Трети въпрос: На колко си години?

Трети отговор: 11 + 3

Четвърти въпрос: Мили боже, кой ти е причинил това?

Четвърти отговор: Майка ми.

Пети въпрос: Но ти знаеш, че аз не съм лош човек, нали?

Пети отговор: ??? (вероятно кимане с глава)

Всичко бе толкова еднозначно, толкова логично. И лесно като игра, ако човек познаваше схемата. И въпреки всичко, когато Мартин стигна до шестия въпрос, имаше чувството, че отново е пропуснал нещо елементарно.

— Това е забележителна информация, уважаеми колега — каза психиатърът. Последваха други две изречения, които Мартин не разбра.

Той посегна към молива и захапа горната част с гумичката. По време на терапията бе поставил десет въпроса. На пет от тях Анук бе отговорила по системата. Точно шестия бе останал отворен.

„Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?“

Мартин отново седна на кухненската маса и записа №6 в листа с отговорите. Сякаш мравки го полазиха по гърба.

— Бихте ли потвърдили това? — чу той Силва.

Мартин потвърди, без да има каквато и да било представа какъв е въпросът.

Шести въпрос.

В спомена си той бе приел, че след „Майка ми“ Анук не бе написала нищо друго. Ала сега не бе много сигурен в това.

Мартин затвори очи и още веднъж се върна в мислите си обратно на борда на омразния кораб. Отново бе в „Кухнята на ада“. Каза на изтощено гледащата Анук: „Има ли нещо, което мога да ти донеса?“.

Спомни си за алармата на тренировките при бедствени ситуации. Седем пъти кратък сигнал, веднъж дълъг.

И тогава пак му направи впечатление как Анук за последен път посегна към компютъра.

„Можеш ли да ми кажеш името на този, при когото си била през цялото време?“

И чие име бе написала на екрана, преди отново да се обърне и да пъхне палец в уста.

Не може да бъде.

Истината го проряза като острие на нож, който не те убива, а те кара бавно да кървиш.

— Ало, колега? Още ли сте там? — попита доктор Силва, отдалечен на няколко хиляди километра, но Мартин отдавна не го слушаше.

Бе оставил телефона на кухненската маса, за да си опакова багажа. Предстоеше му ново пътуване. Трябваше да побърза. Вече бе пропилял твърде много време.