Пасажер 23

Глава 57

Прощалното писмо отне на Наоми известно време, макар че накрая се състоеше от едно-единствено изречение. По необясним начин тя се чувстваше странно облекчена, след като затвори лаптопа и го постави в кофата. Въпреки близостта на оповестената смърт и въпреки че не знаеше по какъв начин ще я споходи, Наоми не се страхуваше повече.

Явно точно това разбират католиците под пречистващата сила на изповедта.

Дълбоко в себе си, в сенчестия свят на своето съзнание тя винаги бе предчувствала, че животът ѝ ще завърши по ужасяващ начин. Ако съществуваше инстанция, която да се грижи за справедливостта. А такава имаше. Стоеше на другия край на въжето и я бе довела дотам да признае непроизносимото. Да изкара това, което винаги бе потискала, на дневна светлина. Да го напише.

Моето признание.

Искаше ѝ се да види Паяка, който бе решил съдбата ѝ. Искаше ѝ се да знае как изглежда човекът, който я бе развенчал.

Сега знаеше откъде Паяка имаше информация за най-съкровените ѝ тайни. И защо желаеше смъртта ѝ. Откакто подробно бе отговорил на въпроса „Кой си ти?“, Наоми познаваше миналото, а с това и мотивацията му.

Тя разбра защо трябва да бъде наказана, а това ѝ даде вътрешен мир. Не се чешеше повече, дишаше равномерно, клепачите ѝ не потрепваха, когато цялото ѝ тяло се разтресе от някаква вибрация.

Почва се, помисли си тя, без да знае какво бе планирал Паяка относно нейния край. Чу стържещ звук, сякаш два воденични камъка мелеха един срещу друг. После видя как се уголемява процепът в средата на кладенеца. Бавно, неотклонно. По-скоро любопитна, отколкото уплашена, тя се изправи, наблюдавайки какво се случва с пода под краката ѝ.

Движи се!

Двете половини на кръга изчезваха странично в шахтата — все едно подвижни врати в стена. Заинтригувана, тя установи, че фугата между половините вече бе широка колкото човешка стъпка, и че можеше да чуе бушуващата вода отдолу.

Ако плочите запазеха скоростта си на придвижване, нямаше да отнеме и две минути, докато окончателно загубеше пода под краката си. И пропаднеше от два и половина метра в Атлантическия океан.

При представата за това Наоми се усмихна.