Пасажер 23

Глава 52

Наоми

… ко можех нямаше да го направя или поне щях да се извиня за това което съм сторила. Ала такавА, възможност няма ли ли да аз получ, или…

Последните редове тя написа на сляпо с правописни грешки, наблюдавайки монитора сякаш през водна стена. Буквите се губеха в мъглата от сълзи, вкочанясалите ѝ пръсти се опитваха да пишат все по-бързо и по-бързо, тъй като Наоми от погнуса към самата себе си би откъснала от тялото си парче месо, стига да ѝ останеше и секунда време да се замисли за това, което бе сторила. Което тъкмо изповядваше на Паяка. А именно: най-лошото.

Не се бе сетила, защото трябваше да го забрави. Но дълбоко в себе си винаги бе знаела какво иска да чуе от нея Паяка. Не бе готова да го напише. Да мисли за него също бе тежко. А и мислите могат да бъдат потискани — чрез болка, глад, студ. Все неща, които през последните седмици не ѝ липсваха.

Ала да знае, че трябва да го напише, самият процес на изписване — това бе нещо съвсем различно. Да види злото черно на бяло, да види собствения си позор, бе много по-тежко, отколкото само да мисли за това. И Паяка го знаеше.

Затова, само затова трябва да съм тук, на дъното на кладенеца, за да пиша на този ужасен компютър.

Без да коригира правописа (което при предишните признания по необясними и за самата нея причини винаги правеше, сигурно по стар навик — винаги бе държала Анук да пише правилно), тя дръпна въжето, което по-скоро искаше да сложи на шията си. Но с нея вероятно нямаше да бъде издърпана, така както щеше да бъде издърпана кофата с лаптопа.

След като компютърът изчезна в тъмнината високо над главата ѝ, тя започна да се чеше. По ръцете, по шията, по главата.

Наоми бе сигурна, че е пратила на Паяка това, което иска да чуе. Гладът, жаждата, червеят, дървениците, всички наказания имаха смисъл — сега разбра това. Засмя се. Нямаше представа как Паяка се е добрал до тайната ѝ. И то точно на круизен кораб.

Ала, погледнато под друг ъгъл — на светло — всичко имаше смисъл.

Само дето аз никога няма да мога да видя нещо на дневна светлина.

Наоми почувства как в нея покълва една заплашителна мисъл и започна да си тананика. Знаеше, че скоро ще може да умре.

Не защото изпитвам вина за смъртта на най-добрата си приятелка.

Тя отвори уста.

Не защото правех секс за пари.

Тънкото ѝ, хрипкаво тананикане се превърна в гърлен звук, набъбна…

С непознати мъже. Много мъже.

… във вик, който ставаше все по-висок и по-висок, докато мултиплициран от ехото дълбоко в кладенеца, най-накрая успя да запулсира в главата ѝ…

Защото преди три години…

Мисълта за най-лошото, което тя някога бе извършила…

… защото бях започнала с това, моите…

… защото аз…

Един вик, толкова висок и смазващ, че за известно време тя не изпитваше нищо друго освен желанието да види още веднъж малкото си момиченце, преди най-после да се свърши с нея.