Пасажер 23

Глава 3

Саутхемптън

17 часа по-късно

Наоми обичаше трилърите. Колкото по-кървави, толкова по-добре. За круиза с луксозния лайнер бе довлякла на борда на Султанът на моретата цял вагон с книги — така и не успя да свикне с модерните електронни четци — и в добри дни прочиташе почти по една книга на ден в зависимост от това колко е голяма. Или колко кървава.

Понякога не бе сигурна кой е по-големият маниак — авторът, който бе написал този откачен боклук, или тя, която даваше пари, за да се настани удобно край басейна в компанията на убийци с брадви и психопати, на една ръка разстояние от привлекателните сервитьори, които между отделните глави ѝ поднасяха — според това кое време на деня е — кафе, питие или коктейл.

По време на седемгодишния ѝ брак, преди дядо Боже да реши, че една урна на камината ѝ пасва по-добре, отколкото халка на пръста, веднъж мъжът ѝ бе отбелязал, че се пита защо има възрастови ограничения за филми и компютърни игри, но не и за книги.

Колко беше прав само!

Имаше сцени, които бе чела преди години и оттогава не ѝ излизаха от ума колкото и да ѝ се искаше. Като например онази от „Седмата смърт“, в която Джо тръпне в очакване на необуздано секс изживяване със своето завоевание в парка, а вместо това изтрещялата женска му откъсва единия тестис с клещи.

Тя потрепери.

Според това описание човек би трябвало да сметне автора за пълен перверзник, ала книгата имаше огромен успех, а самият автор — Пол Клев, с когото се бе запознала на един фестивал на криминалетата, бе чаровен, добре изглеждащ и забавен. Весел, като по-голямата част от книгата.

Не можеше да се направи и сравнение с „Ханибал“ на Томас Харис, където ѝ прилоша, когато доктор Лектър изсърба с лъжица мозъка на противника си направо от отворения му череп, докато онзи беше жив. А книгата беше оценена с пет звезди от почти седемстотин читатели!

Откачено!

Почти толкова откачено, колкото и историята за една трийсет и осем годишна жена, чийто похитител я държи в кладенец и един ден ѝ спуска кофа с купа ориз. Върху купата има изписани две думи, които жената — завършила биология — едва може да прочете на оскъдната светлина: Spirometra mansoni. Латинското наименование на паразит, който се среща основно в Югоизточна Азия и от който се развиват полупрозрачни набраздени плоски червеи, широки колкото връзки за обувки и до трийсет сантиметра дълги. Те се загнездват под мозъчната кора или зад окото, както е в случая с жената, чийто глад в един момент става така непоносим, че накрая тя е принудена да изяде заразения ориз, за да не умре от глад.

Тъп боклук! Всъщност как се казваше книгата?

Тя се замисли за библиотеката си у дома в зимната градина, където авторите бяха подредени по азбучен ред, но не си спомни. Но как бе възможно? Не беше толкова отдавна, че… ах, ето че си спомни! В мига, в който болката я изтръгна от моментния сън и я тласна отново в реалността, Наоми Ламар знаеше: това не бе книга.

А собственият ѝ живот.

Някъде върху Султанът на моретата.

И мъките ѝ далеч не бяха приключили.