Пасажер 23

Глава 19

Каютата на Анук напомни на Мартин за родилните зали в модерните клиники, където всичко, което можеше да напомни на пациента за болница или болести, бе заменено със светла мебелировка, възможно най-близко до всекидневието. Подът бе от ламинат, но благодарение на шарката си би могъл да бъде объркан с истински паркет. Стените имаха цвета на добре разбито лате макиато и вместо на обичайните за болниците дървени столове посетителите можеха да седнат на кожени дивани в пясъчен оттенък. Малки лампички по тавана потапяха каютата в мека пастелна светлина.

На целия този фон болничното легло създаваше впечатление, сякаш по погрешка бе натикано в петзвездна хотелска стая, като стоеше съвсем не на място тук, въпреки нишата в стената с многобройните контакти за медицински уреди, тръбички за кислород, телефон, както и едно червено копче за спешни случаи на ръка разстояние от единайсетгодишната пациентка.

Анук Ламар седеше в средата на леглото със свити колене и изглежда, не отчете факта, че вече не е сама. Носеше обикновена, завързана на гърба нощница и бели памучни чорапи. Дори и след като Мартин и Елена влязоха, позицията на тялото ѝ не се промени. Главата ѝ бе наклонена надясно, в посока външната страна на кораба, където се намираше малък люк, обрамчен от бледожълти завеси. От време на време вълните го пръскаха и се получаваше ефект на перална машина, характерен за каютите над ватерлинията. Мартин се съмняваше, че Анук забелязва капчиците по стъклото или каквото и да било друго. Не беше нужно да я погледне в лицето, за да разбере, че е потънала в себе си и погледът ѝ преминава през всичко, което я заобикаля, докато със стоическа равномерност драскаше дясната си ръка.

Самото ѝ присъствие изпълваше стаята с такава потискаща безнадеждност, толкова осезаема, сякаш можеше да се докосне с ръка. Понякога на Мартин му се искаше да бе имал по-малко опит, да не бе надниквал толкова често в празни души, за да знае, че на целия свят няма нито скалпел, нито химиотерапия, с които ракоподобното образувание, което се бе загнездило като тумор в душата ѝ след ада, през който бе преминала, да можеше да бъде напълно отстранено. При подобни случаи психолозите и лекарите бяха като техници в Чернобил или Фукушима. Те никога не можеха напълно да отстранят проблема, а най-много да смекчат последиците от катастрофата.

— Здравей, Анук! Надявам се, че не те притесняваме! — Мартин поздрави единайсетгодишното момиче на родния ѝ английски език. — Името ми е доктор Шварц — представи се той и забеляза как Елена го погледна смаяно.

Явно Бонхьофер не ѝ бе показал документите по делото, иначе тя щеше да знае, че той притежава докторска титла, на която не държеше особено. Това, че днес я използва, бе изключение. Надяваше се Анук по-лесно да приеме присъствието на втори лекар, отколкото на разследващ психолог, който иска да се рови в миналото ѝ.

— Няма отново да те преглеждаме — каза той. — Не се притеснявай!

Анук не реагира. Никаква промяна нито в държанието ѝ, нито в мимиката или жестовете. Само драскането ѝ стана по-силно.

— Постоянно прави това — прошепна Елена.

— Трябва да говорим високо — каза любезно, но твърдо Мартин. — И на английски.

Ако предположенията му бяха правилни, Анук бе напът да се капсулира в собствения си свят и този процес на изолация се засилваше, когато в присъствието на човек, претърпял травма, се държиш така, сякаш той отсъства. Мартин знаеше това от един друг душевно разбит човек, с когото си имаше работа от много, много години.

Знаеше го от самия себе си.

— Наясно съм, че в момента искаш да си сама и не ти се говори с никого.

И най-вече с мъж.

— Искам само набързо да проверя техниката в тази стая.

Това бе един недодялан опит да ѝ внуши, че не бива да се страхува от директни въпроси. Опитът му като терапевт го бе научил никога да не притиска травмирани свидетели. Жертвите на сексуални престъпления, и най-вече децата, се намираха в състояние на непоносима разкъсаност. От една страна, искаха да им се помогне, а извършителят да бъде наказан. Но от друга — искаха да заличат завинаги ужасяващия инцидент от съзнанието си.

Мартин погледна нагоре към ъгъла на стаята, където върху стойка висеше тъмен плосък екран. Той посочи нагоре.

— Защо не работи?

— Телевизорът ли? — попита объркано Елена. — Ами аз… не го сметнах за правилно.

Мартин кимна. Разбираема грешка.

В ежедневието едно дете не трябваше да се оставя твърде дълго само пред телевизора. Ала това тук бе всичко друго, но не и ежедневна ситуация. Преди, когато трябваше да се грижи за дете, което бе жертва или под свидетелска защита, той включваше в определената за целта къща най-напред филмовия канал, за да накара малките да не се страхуват. Мартин взе от Елена дистанционното и от безбройните сателитни програми на борда избра една детска програма с анимационни филмчета.

— Харесваш ли „Ледена епоха“? — попита той.

Отговор не последва. Анук остана няма като телевизора, който той бе пуснал без звук.

Елена въпросително го погледна. По-късно щеше да ѝ обясни, че жертвите страдаха значително по-кратко от последствията на травмата, ако възможно най-бързо след спасяването им им се дадеше възможност да се разсеят. Имаше изследвания, които доказваха, че войници, на които след шокиращи военни мисии им се даде геймърска игра в ръцете, страдат по-рядко от посттравматичен стрес, отколкото такива, които прекалено рано са били подложени на психотерапевтични разговори.

— На малкото снимки, които корабният фотограф ѝ е правил, тя често е с блок за рисуване в ръка. Затова оставих тук хартия и моливи — обясни Елена. — Но стана още по-лошо.

Нищо чудно! За образна терапия бе още твърде рано, макар идеята момичето да се освободи чрез рисуване от кошмарните образи в главата си да бе правилна.

— Няма проблем, ако нямаш желание да рисуваш — каза Мартин. — Тук не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.

Елена духна един кичур от лицето си, който се бе изплъзнал от опашката ѝ.

— Нямах предвид това — каза тя, пристъпи към леглото и дръпна ръкава на нощницата високо над лакътя. Анук равнодушно го позволи. Над лявата китка имаше тънка превръзка.

— Тя опита да забие молива в предмишницата си.

Лява предмишница. Значи е десничарка, отбеляза си Мартин наум.

— За щастие, бях в банята съвсем за кратко. — Елена кимна с брадичка към една почти незабележима врата в стената. — Отидох да ѝ донеса вода за лекарствата и като се върнах, видях как се самонаранява.

— Прободе ли се, или се одраска? — Отново насочи въпроса директно към момичето и отново не получи отговор.

— Трудно е да се каже — опита се да обясни Елена. — Държеше молива като нож, бе по-скоро като дялкане.

За да изреже болката?

Мартин поклати глава. Още бе рано за диагноза. Сега най-важното бе да спечели доверието на Анук.

— Всъщност тук съм единствено за да проверя бутона — каза той и посочи нишата зад леглото ѝ. — Това е страх-бутон. Можеш да го натиснеш винаги, когато се почувстваш зле или се нуждаеш от помощ. Разбра ли?

Тя премигна, но Мартин не го отчете като знак за разбиране. За него бе безкрайно важно, че първата фаза от спечелването на доверието бе минала успешно. Анук трябваше да проумее, че положението ѝ се е променило към по-добро, че повече няма да бъде тук сама по което и да било време, дори когато няма никой в каютата.

— Искаш ли да го тестваме? — попита Мартин.

Елена му кимна, когато той постави ръка върху червения алармен бутон в нишата зад леглото на Анук.

— Независимо дали се страхуваш, или нещо те боли, дали се чувстваш тъжна, или просто искаш да си поговориш с някого, просто натискаш тук и…

Мартин натисна копчето, чу се ясно клик и почти веднага иззвъня мобилният на Елена, който тя носеше на колана на черните си униформени панталони.

Анук трепна и присви крака още по плътно до приведеното си напред тяло.

— Не се тревожи, мила — каза Елена и нежно я погали по косата. — Това вече ти го обясних. Алармата активира моя телефон. Звънне ли, веднага идвам при теб. Независимо по кое време.

— Просто трябва да натиснеш страх-бутона над леглото си — допълни Мартин. — Работи, както виждаш.

Той даде знак на Елена да си вървят. За момента не можеше да напран нищо повече.

— Отново ще дойда, съкровище. — Лекарката нежно докосна бузата на Анук, после излезе след него от каютата.

— Безотговорно е — каза Мартин, след като Елена затвори вратата. Говореше приглушено дори и да не вярваше, че Анук би могла да ги чуе оттук. — Тя има тежки наранявания…

— За които получи болкоуспокояващи медикаменти и мехлеми.

— … и трябва да отиде възможно най-бързо в болница.

— Тя е в болница — противопостави се Елена. — Султанът е по-добре оборудван от която и да било градска клиника.

— Само дето е без обучен персонал.

Елена запротестира:

— Живяла съм три години в Доминиканската република и в градската клиника съм лекувала повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичната клиника в Хамбург е виждал през целия си живот. А вие, д-р Шварц, доколкото ви наблюдавах, изглежда, се справяте много добре с посттравматичния стрес. Вижте, не искам да защитавам случващото се тук. Но наистина ли мислите, че двайсет и четири часовото обгрижване от нас двамата ще се отрази толкова зле на малката?

Да, така е! — тъкмо се канеше да каже, ала не успя, тъй като в този момент иззвъня телефонът на Елена.

— Анук — изумено изрече тя.

Момичето бе натиснало страх-бутона.