Пасажер 23

Глава 15

Лиза затвори лаптопа си и го мушна под завивката, тъй като ѝ се стори, че чува шум от каютата на майка ѝ. Ала това бяха само вградените мебели, които пукаха по фугите при движението на кораба. Никой не почука на свързващата врата. Пфу!

Последното, което искаше, бе майка ѝ да я види с компютъра. Беше ѝ дала уж доброволно мобилния си телефон до края на почивката. Първо, телефонирането в открито море бе много по-скъпо, и второ, с лаптопа, който тайно бе довлякла на борда, можеше да сърфира много по-удобно. За щастие, майка ѝ не забеляза малкия предмет в раницата.

Както и много други неща.

За по-сигурно тя остави да мине малко време, после се върна обратно в чата. При всички положения трябваше да се логне отново, тъй като свързването се прекъсваше автоматично, когато лаптопът се затвореше, но това не беше проблем. Безжичният интернет по стаите бе безплатен и функционираше безупречно, най-малкото докато бяха в близост до брега. След вечеря, малко след десет часа тези, които бяха онлайн, не бяха много. Първата вечер вероятно повечето седяха в някой от баровете, в акватеатъра, където днес щеше да има програма с фигурно пързаляне върху изкуствен лед, в 4-D киното или се разхождаха на относително мекия нощен въздух по горните палуби.

Лиза вечеря с майка си в един ресторант с меню от пет блюда, в сравнение с който салонът във филма „Титаник“ изглеждаше като кухня за бездомни. Шестстотин гости можеха да се хранят едновременно на двете нива, свързани с огромна стълба. Всяка маса се обслужваше от отделен сервитьор в ливрея и тя забеляза как лачената маймуна, която бе отговорна за тяхната маса, бе леко раздразнена от факта, че Лиза с черната си плисирана пола и тениска с череп не отговаря напълно на препоръчителния дрескод.

Все тая!

По-добре да ѝ беше сервирал една порядъчна наденичка с къри вместо полусуровото месо върху соса от сини сливи и още нещо. Това ѝ хареса почти толкова, колкото загрижените въпроси на майка ѝ: „Добре ли си, миличко? Имаш ли проблеми? Искаш ли да говорим за това?“.

В края на вечерята Лиза бе толкова изтощена от лъжите си, че нямаше нужда да се прави на уморена, за да се прибере най-после в стаята си.

Тя активира последно отворения прозорец в браузъра. Отвори се на секундата и тя отново бе в частния и както я увери Querky, кодиран чатрум.

По време на вечерята ѝ се искаше да изкрещи истината в лицето на майка си, която след дълго усукване най-после се осмели и загрижено я попита дали всичко е „истинско“.

Да, мамо. Аз съм курвата в нета. Но това не е причината да искам да си прережа вените или да се хвърля под влака. Не и заради видеото.

Лиза почувства как яростта отново се надига в нея. Човече, видеото циркулираше от седмици в нета. Цяло чудо бе, че мина толкова време, докато майка ѝ го открие. И то благодарение на Шиви, който ѝ го показа.

И сега шокът бе голям, а всъщност тя бе курвата, която се чукаше с учителя ѝ. По дяволите, тъпата крава вероятно си мислеше, че чукането те кара да ставаш невидим. При това трябваше само да минеш покрай точното кафене, по точното време и в точния ден, за да видиш как си навират езиците в гърлата. Отврат!

Тя се взря в мигащия курсор. В чата на Easyexit шрифтът бе бял, а фонът черен, което пасваше на форум за взаимопомощ при самоубийства, но уморяваше очите при по-продължително писане.

Още при потеглянето на кораба бе изнесла достойно за Оскар представление, преструвайки се, че се радва на пътуването.

Толкова е готино, мамо!

Дори бе успяла да пророни една сълза. А бисовото ѝ изпълнение бе по време на вечерята.

— Не се притеснявай — бе обяснила на майка си. — Филмчето е фалшиво. Това не съм аз. И всичките ми приятели знаят това. И никой в училище не приема на сериозно простаците, които пишат такива глупости за мен. Приятелите ми и аз се заливаме от смях заради всичко това.

— Аз и моите приятели.

Да, мамо, знам!

— А причината напоследък да се срещам толкова рядко със съученичките ми е приятелят ми. Да, имам приятел. Сега вече ти казах. Уф. Не исках да знаеш, затова се държах странно в последно време. Не, не е това, което си мислиш. Освен гушкане не е имало нищо повече.

При спомена за разговора им, на Лиза ѝ хрумна нещо забавно, което непременно трябваше да сподели с Querky.

Лиза се ухили.

— Той е по-голям от мен — бе продължила да си измисля тя. — На седемнайсет. Скоро ще се запознаеш с него. Но не казвай на татко.

Майка ѝ изглеждаше така облекчена, както когато на най-добрата ѝ приятелка все пак ѝ дойде след голямо закъснение, след като се завърнаха от училищната екскурзия.

Баща ѝ никога нямаше да ѝ се върже на глупостите. Адвокатите са си недоверчиви по природа, смяташе тя.

Някакво бръмчене откъсна Лиза от мислите ѝ. Беше минибарът, от който си взе една кола, която, както всички безалкохолни и храни на кораба, бе безплатна. Върна се обратно в леглото, седна по турски, отпи глътка от малката бутилка и погледна към вратата на балкона, която отразяваше всичко в стаята. Корабът обръщаше странично, когато тя написа в лаптопа:

По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тя постоянно мислеше за болките. Всичко започна с развода на родителите ѝ. Баща ѝ беше първият, който я напусна. За съжаление, не беше единственият. По един своеобразен начин душевната мъка бе много по-интензивна, отколкото физическата болка. И обратно, когато се режеше, болката бе единственото нещо, което я караше да се чувства жива.

Тъкмо искаше да попита Querky по кое време утре да е на линия, когато минибарът отново забръмча. Объркана, тя стана. Звукът бе твърде равномерен, за да се дължи на повреда. Канеше се да му изпрати съобщение, че за малко ще прекъсне връзката, за да провери нещо, когато той я изпревари.

Изплашена, тя закри устата си с ръка. Провери иконките на екрана — микрофонът и уебкамерата бяха изключени.

Когато отвори минибара в шкафа под телевизора, звукът се засили. Вътре имаше само дузина шишета — безалкохолно и бира, а отстрани на вратата — няколко патрончета с алкохол и пакетчета фъстъци. Нищо, което би могло да бръмчи. И въпреки всичко звукът продължаваше да се разнася с равномерен ритъм.

Лиза отвори фризера и го видя. До една форма за лед лежеше светлосин малък плик с логото на компанията. Издутото нещо накара Лиза да изкрещи от ужас и да отскочи от хладилника — то вибрираше. В първия момент си помисли, че това са ларви, които пълзят във вътрешността на плика, ала това бе невъзможно.

Не и при минус осем градуса. А и ларвите не бръмчат равномерно на интервали!

Мина известно време, докато Лиза извади плика, за да го отвори. Действително! Пликът бе добре запечатан и изолиран, затова телефонът, който извади от него, не бе особено студен.

— Ало?

— Е, най-после! — обади се глас, който тя си бе представяла по съвсем различен начин.

— Querky? — попита Лиза и се опита да говори тихо, за да не я чуе майка ѝ.

— Че кой друг?

— Човече! — Лиза облекчено се засмя. Сърцето ѝ тупаше сякаш след стометров спринт. — Хубаво ме изплаши!

— Защо, скъпа? Нали ти казах, че ще те придружа по време на твоето голямо пътуване. — Querky се засмя. — Осигурил съм ти отвертка, спрей и списък с камерите. Внимавай, Лиза, ще ти кажа къде и как да намериш всичко.