Пасажер 23

Глава 41

Твърде късно.

Тиаго отдалече забеляза отворената врата на каютата, през която светлината проникваше в коридора подобно на фарове на кола, и разбра, че не е дошъл навреме, за да успее да предотврати нещастието.

Да бях отворил плика малко по-рано!

С писмото на Лиза в ръка той бавно мина покрай каютата, която вчера бе претърсвал за пари. Сега тук цареше необичайна за това време на денонощието суматоха. Не можеше нито да види, нито да чуе хората вътре, но телата им хвърляха треперливи сенки в коридора.

Спря и се замисли дали въобще има смисъл да се показва. Знаеше защо е отворена вратата и какво търсят хората вътре. Бе написано в писмото, което той прибра обратно в джоба на панталона си. И тогава осъзна, че не чува никакво бучене. Корабът продължаваше да се клати, но не се усещаше никаква вибрация. Тъкмо когато плъзна пръсти по перилата на стените, той излезе от каютата.

По дяволите!

Тиаго се извърна, ала за съжаление, не бе достатъчно бърз. Офицерът по сигурността го разпозна.

— Хей! — чу подвикването на мъжа, който бе изтезавал камериерката. И това „хей“ прозвуча така, сякаш стъклените парчета бяха само предястие към менюто, което той бе подготвил за Тиаго. Аржентинецът направи грешка, като се обърна. Бяха сами в коридора. Той и офицерът, който без никакво усилие премина в спринт.

По дяволите!

Тиаго се втурна по обратния път, по който бе дошъл. Тупкащият звук от тежки обувки по дебелия килим на фона на бученето на кръвта в ушите му — това бе саундтракът на ескалиращия му страх.

Блъсна с рамо летящата врата към стълбището, натисна копчето на асансьора и когато той не се отвори, се втурна надолу по стълбите, без да се замисли. Но ако го бе направил, щеше да си даде сметка, че така се отправя към „мазето“ на кораба, място, което сърфистът отлично познаваше.

Озова се в широк коридор. Месингова табела информираше къде се намира.

Трета палуба. Ама сега? Сега накъде?

Магазините не работеха, атриумът бе празен, театърът — затворен. Спря и се огледа.

Казиното. Тук се намира казиното. И то е денонощно…

Фрас!

Чу хрущенето на собствените си кости, когато се намери на пода, сякаш блъснат от метална топка за събаряне на сгради. Опита се да си поеме дъх, но нещо притискаше лицето му. Нещо притискаше цялото му тяло. Усети ритник между краката си. Вълна от болка се надигна от слабините към гръбначния му мозък. Нещо в него се разкъса, главата му се удари някъде (или нещо се удари в главата му), но нямаше сила на света, която да успее да откъсне ръцете му от чатала. Не че от това болката, взривяваща тестисите му, отслабваше и на йота.

Усети, че устните му докосват метална лайстна, вероятно някакъв праг на пода, но той не отвори очите си просто защото нямаше мускул по тялото му, който да може да помръдне, дори този на клепачите. Цялото му тяло се скова.

— Пипнах те! — каза офицерът.

Някъде наблизо се затръшна врата.

Тиаго се обърна странично. От устата му се стичаше слюнка. Огледа се. Опита се да разбере къде го е довлякъл офицерът. Болката не отслабваше, все още стискаше топките му.

Видя крака на столове, матрак, врата. Усети мириса на секретите, които се стичаха от носа му, и затвори отново очи, за да не вижда как повръща. Ала преди да избълва фъстъците, които последно бе ял, челюстите му се разтвориха. Усети специфичен, метален вкус в устата си. Не бе кръв — като дете твърде често му кървеше носът, така че правеше разлика.

Отново отвори очи. Видя над себе си разкривеното от омраза лице на офицера. Усети как цевта на револвера, който бе напъхан в устата му, се плъзга още по-навътре към гърлото.

— Ааааа — изстена Тиаго, което трябваше да означава: „Моля, почакайте. Имам нещо, което трябва да видите“. Оръжието в устата му правеше невъзможно да изрече и една дума.

Оръжието и болката.

Тиаго трескаво търсеше някакъв изход, възможност да се освободи, да се отбранява, но в сценария на убиеца нямаше такава опция.

Без колебание. Без разговор, в който да изясни мотивите си, така че приближаващият спасител да успее навреме да се притече на помощ. Без отлагане, в което жертвата да има възможност да се освободи.

Край. Свърши се.

Тиаго нямаше никаква възможност да покаже на откачения офицер писмото на Лиза и да му обясни колко е важно майката на момичето да го прочете. Или капитанът.

Убиецът не се засмя, не играеше превъзхождащия, който вкусва всемогъществото си, не му остави възможност да се помоли. Дръпна цевта от устата му, прицели се в челото от двайсет сантиметра разстояние и изсъска:

— Ти, гадна педофилска свиня! — и стреля.