Пасажер 23

Глава 33

Мартин се изправи, заобиколи макарата и приклекна. Тук той бе на разстояние най-малко един човешки ръст от подобния на торбичка предмет, залепен върху последната видима брънка на веригата. Мартин легна на земята и се опита да се провре под стоманената макара.

Безнадеждно.

Или той бе твърде широк, или процепът твърде тесен. Почувства се както тогава, в детските си години, когато топката му се беше напъхала под един шкаф и с малките си ръчички той не успя да достигне нищо друго освен прахоляк.

— Мога ли аз да опитам? — чу гласа на Елена зад себе си.

Погледна към нея и кимна.

— Може би вие ще имате повече късмет. — Все пак тя бе със значително по-фина структура от неговата.

Лекарката свали униформеното си яке и ризата и остана по потник с презрамки. Преди да легне на пода, тя свали бижутата си — една верижка с дъбово листо и сребърна гривна, която носеше на дясната си ръка заедно с часовник за гмуркане.

— Пфу, по-тясно не може и да бъде — каза Елена, докато лягаше по корем. Обърна странично глава, като постави ухото си директно на пода. — Както и по-шумно. — Тя започна да се приплъзва сантиметър по сантиметър към целта, която Бонхьофер осветяваше.

— Малко надясно — направляваше я Мартин, тъй като в това положение тя не виждаше нищо.

Най-накрая пръстите ѝ докоснаха веригата.

— На допир е действително като торбичка — каза тя и се опита да я дръпне. — Но не мога да я отлепя.

— Здраво е залепена — установи Бонхьофер.

Мартин също забеляза тиксото, с което торбичката бе фиксирана за веригата. Едно силно дръпване щеше да е достатъчно, за да я отлепи, но за целта Елена трябваше да пропълзи още по-навътре.

— Ще се заклещя — изстена тя.

Мартин се опита да я окуражи:

— Ще се справите. Още само няколко сантиметра. Да, много добре…

Сега тя успя да обхване торбичката с цяла ръка. Една огромна вълна се разби в кораба, все едно някой запрати двайсетметров мокър килим към външната стена. Султанът се наклони на една страна, при което веригата помръдна с няколко сантиметра.

— Това нещо не може да се задвижи от само себе си, нали? — попита с тревога Елена. Ако защитният механизъм откажеше, тя щеше да полети нагоре заедно с веригата. — Нямам желание да свърша като смазочно масло за котвата.

Бонхьофер извика, че няма нужда да се страхува. В този момент Елена успя да откачи торбичката и се измъкна с пълзене назад изпод платформата. Когато отново се появи, по едната половина на лицето ѝ имаше черни следи от смазочно масло.

— На допир изглежда кашкаво — каза тя, изправяйки се. Държеше торбичката с изпъната ръка възможно най-далече от себе си, сякаш трябваше да хвърли на боклука нещо много гнусно. — Все едно е желе.

Елена постави торбичката върху капака на един сандък.

— Може би това е доказателство — вметна Мартин. — За предпочитане е да го отворим в затворен съд.

С вентилационен канал. И със защитни очила.

Елена не го слушаше. Тя може и да беше добра лекарка, но не разбираше нищо от работа на терен. С пъргави пръсти разлепи тиксото, с което торбичката бе омотана, преди Мартин да успее да се намеси. За щастие, опасенията му не се сбъднаха. Нямаше експлозия. Ала въпреки това Елена се отдръпна рязко назад, сякаш към лицето ѝ полетя парче стъкло.

— О, боже — закашля се тя, извъртайки се на една страна, запушила устата си с ръка.

Мартин можеше да разбере реакцията ѝ, както и тази на капитана, втренчен отвратено в торбичката и в съдържанието ѝ, което в този момент се изля безпрепятствено върху капака на сандъка. Червеи. Стотици червеи се увиваха и гърчеха, сякаш попаднали под токов удар.

— Ама че проклета свинщина! — изруга Бонхьофер, размазвайки с крак първите от тях, които бяха нападали на земята. Той се обади по служебния си телефон и помоли да пратят чистачи.

Мартин се приближи и отвори торбичката, за да може по-добре да огледа съдържанието ѝ.

Действително.

Червеите не бяха единственото съдържание. С върха на пръстите си той изтегли едно ламинирано четвъртито парче картон и избърса ларвите от него.

— Пощенска картичка? — попита капитанът.

Или поне част от нея.

Парчето картон бе част от рекламна картичка, каквито безплатно оставяха в каютите. Малко, откъснато парче, но достатъчно голямо, за да стане ясно, че картинката отпред представляваше снимка на Султанът, направена от въздуха.

Мартин обърна задната страна.

Той прочете написаното с печатни букви на ръка съобщение. Бе на английски, с черен химикал, чието мастило малко се бе размазало.

— Какво се случва? — попита Бонхьофер. — Какво има предвид този мръсник?

— По дяволите! — извика Мартин, парализиран от ужас. Беше се обърнал, за да попита Елена за мнението ѝ. Отговорът на въпроса на капитана буквално бе изписан върху лицето ѝ.

— Боже милостиви, Елена, какво ти е? — изкрещя Бонхьофер, който също се бе обърнал към годеницата си.

Лицето на корабната лекарка бе напълно подпухнало — страните, челото, устните — изглеждаше така, сякаш кожата ѝ всеки момент ще се пукне. Очите ѝ не се виждаха, единствено върховете на миглите стърчаха през подутините.

Изглеждаше ужасяващо, но най-зле бяха подутините по дясната половина на лицето. Там, където кожата бе влязла в контакт със смазочното масло по земята.

— Елена, скъпа, кажи нещо! — извика Бонхьофер извън себе си от страх.

Ала на Мартин му бе ясно, че лекарката, която се бе хванала за гърлото, останала без дъх, вече не бе в състояние да отговори. Явно след очите, устните и бузите, трахеята ѝ също се подуваше.