Пасажер 23

Глава 29

Междувременно Мартин бе почти единственият на палубата, където, подобаващо за октомври, бе станало значително хладно. Всички останали от спасителната му група побързаха да напуснат сборния пункт, след като малко преди края на тренировките за евентуални извънредни ситуации се спуснаха плътни сиви облаци, от които се изсипа ръмящ, ала всепроникващ фин дъждец.

Това изобщо не притесни Мартин. Нямаше прическа, за която да се притеснява, носеше дрехи, които и бездруго бяха за пране, а и една настинка — в сравнение със сегашното му състояние — би била направо подобрение. Беше му зле и това със сигурност не се дължеше единствено на умората и на полюшването на кораба, което за истинските морски вълци вероятно не бе нищо повече от балончетата в някое джакузи. Но за Марин бе настъпил моментът да потърси лекарство против гадене в аптеката на кораба.

Сякаш реагирала на телепатична заповед, Елена Бек пристъпи до него на перилата. С прозрачна качулка на главата и униформа тя бе значително по-подходящо облечена от него. В едната си ръка държеше спасителна жилетка, а в другата черно куфарче, което във фините ѝ ръце изглеждаше ръбесто и грубо.

— Значи тук се криете — каза тя, вперила поглед в далечината.

За всички, които на едно трансатлантическо плаване искаха да добият впечатление от необятната шир на океана, гледката в този момент си заслужаваше всеки цент. Накъдето и да погледнеш, не съществуваше нищо друго освен вода. Нито земя, нито кораб. Единствено безкрайна синьо-черна разлюляна шир.

Ако повърхността на луната бе течна, със сигурност щеше да изглежда така, помисли си Мартин.

За някои морето бе символ на вечността и могъществото на природата. Ала Мартин виждаше във вълните само един влажен гроб.

— Опитах се да ви позвъня, но телефонът ви бе изключен — каза Елена.

Мартин извади мобилния си и в момента, в който погледна дисплея, разбра защо.

Правилно! Заради гласовите записи. Така бе настроил телефона си, че входящите повиквания да не пречат на „разговорите“ с Анук. Но не успя да заглуши валидния в цял свят сигнал за тренировки при бедствени ситуации в океана — седем къси тона, последвани от един продължителен.

Всеки пасажер най-късно до двайсет и четвъртия си час на борда трябваше да мине през тези тренировки, за да знае как функционира спасителната жилетка и къде се намират спасителните лодки. Макар капитанът да не държеше особено на спазването на другите точки от морското право, то на това предписание се обръщаше внимание. Мартин включи телефона си и избърса няколко дъждовни капки от лицето си. Една млада двойка, бутаща количка с две спящи деца и която вероятно си бе представяла това пътуване малко по-сухо, мина покрай тях. Елена изчака, докато се отдалечат достатъчно, и постави куфарчето си на една метална маса, където треньорите по гмуркане провеждаха първоначалното си обучение, преди да позволят на учениците си да скочат в басейна.

— Доколкото разбрах, сте имали доста оживен разговор с моя годеник. Трябва да ви предам това тук. — Елена отвори куфарчето и извади кутийка за диск без надпис. — Това е CD със списъците на пасажерите за последните пет години. Има и допълнителна информация за наличния персонал на кораба в случаите, когато е бил обявяван пасажер 23.

— И за какво ми е това?

— И аз попитах същото Даниел. Каза, че много би се учудил, ако все още не сте започнали с разследването. Тук ще намерите и всички скици и планове на Султанът, всички прессъобщения и статии във вестниците за случаи с изчезнали пасажери, както и сравнителен анализ с други кораби.

Пръстите на Мартин се разтрепериха, когато посегна към диска.

— Трябва да ви предам и че документите, които той е събрал през последните месеци, са доказателство за добрата му воля, освен това…

В този момент зазвъняха мобилните телефони. И на двамата.

На Мартин. И на Елена.

Те изненадано се спогледаха и едновременно посегнаха към джобовете си.

— По дяволите! — Елена остави Мартин, който нямаше никаква представа чий бе дългият номер върху дисплея му.

— Какво става? — извика той след нея.

Тя спря до една врата, която водеше към вътрешните помещения, и се обърна.

— Анук — отвърна Елена. — Включихме алармения ѝ бутон и към вашия телефон, доктор Шварц.

Пет минути по-късно, за трети пореден път през този ден, Мартин влезе в стоманения шлюз в посока „Кухнята на ада“, премина през входното помещение на карантинното отделение и видя как Елена Бек плъзга картата си през четеца.

При влизането си все още мислеше, че това е фалшива тревога. После се запита откъде идва всичката тази кръв.

По леглото на Анук.

По тялото ѝ.

Навсякъде.