Пасажер 23

Епилог

Султанът на моретата

Шест седмици по-късно

— Да я оставим ли да изчезне?

Егор зададе съвсем сериозно въпроса, но хирургът се засмя уморено. Наблюдаваха Герлинде от около двайсет минути на монитора на една от охранителните камери, обхващаща коридора на трета палуба, недалеч от мястото, където бяха спипали Анук. Възрастната дама, която точно днес на развиделяване се бе раздвижила, опипваше с кокалестите си пръсти сигурно за десети път стените на каютата, там, където тапетите поддаваха.

— Пет сутринта е, лудата няма ли нещо друго за правене? — попита Егор, докато Конрадин Франц се навеждаше до него над монитора. Дъхът му лъхаше на джин и ментови бонбони. Петдесет и шест годишният мъж, който обичаше да го наричат Доктора, въпреки че така и не бе завършил, избърса с опакото на ръката запотеното си чело.

— Ако скоро не се изнесе оттук, ще я метна на моята маса — подхвърли той, макар да бе повече от ясно, че днес не е в състояние да прави операции. Дори и ако си изпиеше дозата.

— Кога ще изхвърлим Тайо? — попита Егор, макар да знаеше отговора.

След обичайните процедури клиентът, както хирургът наричаше всички пациенти, които оперираше на Султанът, трябваше да бъде свален от борда в Барбадос. В шест сутринта, веднага след влизането в пристанището, тоест след около час. Обвит в чаршаф, напъхан в контейнер за мръсно бельо, върху който на четири езика бе изписано следното предупреждение: Контаминирано! Опасност от заразяване!

Надписът, както и рушветът, който плащаха на пристанищните власти, бяха достатъчни никому да не хрумне идеята да хвърли поглед в контейнера, където черният атлет и бездруго бе напъхан с огромни усилия. Клиентите преди него бяха значително по-дребни и не толкова мускулести, така че не бе имало проблеми с транспортирането.

Неслучайно Тайо бе трикратен световен шампион в бягането на четиристотин метра. Бе пробягал разстоянието за по-малко от 43,20 секунди, което, за съжаление, не се оказа достатъчно бързо, за да се изплъзне на нигерийската букмейкърска мафия, на която бе обещал да манипулира бягането на Олимпийските летни игри. Бе обещал да се спъне малко преди финала.

Решаваща подробност, която той забрави, обхванат от състезателната треска, поради което кланът, заложил на „погрешния кон“, изгуби много пари. Пари, които сега искаха да си върнат от Тайо. От снимков доказателствен материал ставаше ясно, че никак не се церемоняха при прибирането им. На един наркодилър бяха извадили дясното око с тирбушон, понеже си бе присвоил дванайсет долара. На Тайо нямаше да му се размине толкова леко. Дължеше им дванайсет милиона.

След продажбата на колите си, на жилището си и след закриването на всичките си банкови сметки (Тайо печелеше много добре и от договори за реклама) събра достатъчно, за да върне една трета от парите на мафията. Или да изчезне с четири милиона долара. Тайо се реши на последното и се качи на Султанът.

— Време е да се обърнем към него с новото му име — каза хирургът.

Егор кимна, макар и против волята си. От всички предложения в списъка клиентът им се спря точно на името Санди. Санди? Име, което Егор не знаеше, че в Щатите носят и мъже. Но какво го засягаше животът на този мъж? Или по-точно казано: какво го бе грижа за неговия нов живот?

Ангажиментът му бе приключил. Бе докарал Мартин Шварц на борда и се бе погрижил кризата да бъде преодоляна. Съдбата на Анук му бе безразлична. Така и не успя да си обясни случая. Честно казано, никога не бе предполагал, че това разнебитено ченге действително ще изкара нещо, което си струва, на дневна светлина. Всъщност Щварц трябваше да бъде жертвеният агнец. Той или Бонхьофер, нищо неподозиращият глупак, който така и не схвана какво точно се извършва на кораба му. Преди, както и сега, капитанът си мислеше, че става въпрос за спасяването на сделката с чилийския инвеститор. А Егор никога не бе смятал да продаде кораба си. Винсенте Рохас и безполезните му адвокати бяха на борда само за да потвърдят слуховете за прехвърлянето и да вдигнат борсовия курс на компанията.

— Просто да полудееш! — изрева Доктора, откъсвайки Егор от мислите му. Той така удари по масата, че мониторът се разклати.

— Млъквай! — заповяда му Егор, макар че нямаше как Герлинде да ги чуе. Тя бе само на десетина метра от тях, но помещенията на междинната палуба бяха напълно шумоизолирани. И на него му се крещеше. Беше отчайващо.

В последния момент с всички усилия успяха да предотвратят разкриването на дейността си, а сега старата вещица отново можеше да създаде проблеми и да възпрепятства разтоварването на клиента.

Когато Анук Ламар се появи напълно неочаквано след месеци, Егор наистина си помисли, че с тях е свършено. Изчезнал пасажер 23 не бе проблем. Случваше се често и за това никой нямаше да претърси цял един кораб. Но пасажер 23, който възкръсва от света на мъртвите? Това бе вече нещо съвсем различно. В момента, в който обществеността разбереше за малкото момиче, дяволът щеше да е пуснат на свобода и дейността им щеше да приключи набързо. Пълно фиаско! ФБР щеше да спре кораба и с цяла орда агенти да го разглежда под лупа в продължение на месеци. Нещо, което при никакви обстоятелства не трябваше да се допуска. Самоубийство? Добре! Сериен убиец на кораба? От него да мине! Всичко това можеше да бъде изгладено от пиар отдела му. Но ако по време на претърсването на кораба откриеха мястото, където компанията печелеше истинските си милиони — междинната палуба — то до края на дните си щяха да останат в пандиза. Той самият, Доктора, въобще всички, които бяха забъркани в частната програма за защита на свидетели и жертви. Програма, използвана от богатите и отчаяните, които най-често по престъпни причини искаха завинаги да изчезнат от лицето на земята. Било заради затвор, данъци или — както в случая с Тайо — да се изплъзне от нигерийската мафия. И какво по-подходящо място за това от един луксозен лайнер? Едно място без полиция, с неизброими възможности да се скриеш. Един свят сам по себе си, където цели семейства безпроблемно можеха да бъдат подготвени за новия живот, за който те буквално си плащаха.

При това междинната палуба не бе палуба в истинския смисъл на думата. Състоеше се от множество подобни на кутийки, ъгловати помещения, разположени на няколко нива, изкусно конструирани, така че отвън да останат неразпознаваеми за непросветените. Егор и Конрадин стояха пред един транспортен шлюз, тайна врата, през която контейнерът със Санди трябваше да бъде извозен. Само трябваше старата Добковиц, която стоеше на няколко крачки от другия край на вратата, най-после да реши да си тръгне.

— Как се чувства пациентът ни на своя голям ден? — промърмори Егор, без да изпуска от очи монитора.

Герлинде тъкмо се придвижи около метър назад, сякаш искаше да огледа по-добре нещата от разстояние.

— Много добре! Бърз възстановителен процес, както често се случва при добре тренирани клиенти — отговори Конрадин.

„Лечението“ на Тайо продължи повече от една година. Фиктивно падане от частен самолет над Гвинейския залив, качване на кораба в Прая, месеци наред психологични тренировки, съставяне на лична история, после оперативната намеса. Той бе поискал цялостна програма, което му струваше почти два милиона — половината от спестяванията му. Ала това бяха добре инвестирани пари. При него нещата нямаше как да се получат с обикновените козметични корекции. Тайо бе известна личност в цял свят, а преследвачите му — внедрени навсякъде. Външността му трябваше да бъде променена драстично, ако не искаше веднага да бъде разпознат в новата си родина. Най-накрая хирургът успя да го уговори не само за корекция на брадичката, устните и носа, а и за ампутация на единия крак. Брутална мярка, но ако човек се замислеше, тъкмо тя със сигурност щеше да спаси новия живот на Санди. В тяхната работа имаше една непоклатима истина: ако искаш човекът да стане невидим, той трябва завинаги да скъса със старите си навици. Един покерджия не трябваше никога повече да бъде виждан в казино, един музикант не трябваше никога повече да посегне към инструмент, един спортист никога повече не трябваше да тича. Когато се заеха с Тайо, те знаеха, че в този случай ще имат особен проблем. Мъж, когото пресата възхваляваше като „мистър ултразвук“, нямаше да се удържи дълго време далеч от пистите по стадионите на Карибите. Както наркоманът бе пристрастен към дрогата, така Тайо бе пристрастен към спорта. Стилът му на тичане не можеше да се сбърка и след няколко тренировки дори и да сложеше камъни в обувките си, хората пак щяха да започнат да шушукат. Слухът за неизвестната светкавица, която нощем прави обиколки на стадионите, скоро щеше да стигне там, където не трябва.

И за да са напълно сигурни, че Тайо нямаше да бъде хванат и изтезаван до смърт, имаше една-единствена възможност: никога повече да не тича. Просто защото не може.

Имаше безкрайни дискусии. Почти до самата операция Тайо постоянно променяше мнението си. Накрая вечните колебания така изнервиха хирурга, че веднага след операцията, пийнал известно количество алкохол, той се качи на палуба 8½ и от място, което не бе в обхвата на камерите, в една черна, бурна нощ изхвърли ампутирания крайник зад борда. Непростима грешка, която можеше да му струва работата. Ала все пак „естетичен хирург към частна програма за защита на хора с месторабота тайна междинна палуба на лайнер“ не бе длъжност, за която кандидатите се тълпяха на опашка. Егор дори си затваряше очите за все по-явния алкохолизъм на Конрадин. Но Доктора не си позволи повече подобни грешки. Излизането на палубата порядъчно го бе стреснало. Можеше да бъде видян как хвърля бедрото в Индийския океан. Точно от Анук Ламар, която се бе усамотила там да рисува.

През онази нощ Конрадин я бе завел при майка ѝ. И когато само няколко дни по-късно тя изчезна, той разказа на Егор за вътрешната съпротива, която бе усетил у момичето. Беше сигурен, че тя предпочиташе да бъде навън, сама на палубата въпреки неуютното време и въпреки тъмнината. Тогава, когато всички говореха за двойно самоубийство, Конрадин си мислеше, че Анук е предвиждала самоубийствените планове на майка си. Днес те знаеха истинската причина защо онази нощ тя не искаше да се прибере.

— Как е възможно бабата отвън да ни е разкрила? — попита хирургът.

Егор изстена:

— Изобщо не ни е разкрила. Просто по случайност уцели в десетката. Затова и не търси на правилното място, а наоколо.

Там, където бе срещнала Анук.

Ама че лудост бе с тази старица!

Разследванията на Мартин бяха дали на ФБР извършител и място на престъплението, дори скривалището на Анук, поради което корабът нямаше нужда да бъде претърсван повече. Въпросите на агентите получиха своите отговори.

Но не и въпросите на Герлинде.

— Старата не планираше ли вече да е слязла от борда? — попита Конрадин.

— Не, едва след четиринайсет дни. На Майорка. В момента, в който пристигнем в Европа.

— Ама че работа! — Хирургът погледна часовника си. — Няма да можем да изкараме контейнера!

Егор кимна. Оставаше изходът с досадните стълби, който Конрадин бе използвал, за да хвърли крака през перилата. Но не можеха да свалят Тайо по този начин от борда.

— Трябва да изчакаме до хвърлянето на котвата. Все по някое време откачалката ще свие платната. Можем… — Конрадин спря по средата и се засмя. — Ето! Тя изчезва!

Действително. Герлинде се предаде. Количката ѝ се отдалечи от прозореца. Егор я наблюдава известно време с подвижната камера, после доволно изсумтя, когато тя изчезна в асансьора.

— Може да започваме — рече той. — Готов ли е Та… тоест Санди за старта?

Хирургът кимна. После отиде да доведе клиента, за да може Егор да се сбогува с него. Удоволствие, от което Калинин никога не се лишаваше. Обичаше сравнението „преди и сега“, както и властта да предоставя на хората един нов живот, в чието оформяне е участвал и той.

Отвори шампанското, което бе изстудил за повода, и наля в три чаши. Една за себе си. Една за хирурга. И третата за високия черен мъж, който трябваше да се наведе, за да не се удари в тавана на каютата, докато подскачаше на патериците.

В същото време Герлинде разочаровано наблюдаваше отражението си в огледалото на асансьора и реши веднъж завинаги да се откаже от търсенето на Бермудската палуба. Днес беше навън почти до изгрев-слънце, много по-дълго отпреди. И какво спечели от това?

Нищо освен проклетото главоболие.

Реши да използва последните си дни на Султанът единствено и само за релакс.

— Проклета Бермудска палуба, попаднах в задънена улица! — призна си тя и известно време се руга наум, докато вратите на асансьора не се отвориха отново. Когато излезе, се учуди на неочакваната промяна. Трябваше ѝ известно време, за да осъзнае, че нещото, което ѝ бе направило впечатление, бе цветът на килима. При нея, на палуба 12, бе значително по-тъмен. И по-плътен.

Нещо съм се объркала, беше първата ѝ мисъл. После разбра какво се е случило. Асансьорът най-вероятно се бе развалил. Във всеки случай той не се бе помръднал. Тя все още бе на нивото, от което се бе качила.

— Днес нищо не се получава — мърморейки, тя излезе от асансьора и се насочи с количката към съседния.

Докато чакаше, отново погледна отражението си, този път в полирания месинг на облицовката, в чийто отблясък всичко изглеждаше някак си по-приятно. Очите ѝ не бяха толкова уморени, изглеждаше по-слаба, косата — не толкова смачкана. Всичко бе по-мило, по-хубаво, по-меко и хармонично.

С изключение на вратата.

Вратата косо зад нея, която се отвори в стената, сякаш от призрачна ръка. И в момента, в който Герлинде се обърна, от нея се появи контейнер за бельо с височината на човек…