Пасажер 23

Глава 25

Едно сиво облаче. Последното, което се виждаше от сина му, преди да изчезне завинаги. Без цвят, без форма и без контури. Просто едно малко сиво облаче, хванато от камера, на чийто обектив се бяха залепили няколко дъждовни капчици, които отчасти замъгляваха, отчасти изкривяваха образа.

Първият облак, който като забулена сянка се отдели от задната част на кораба, трябваше да е Тими.

Синът ми!

Мартин така се бе залепил за телевизора, че можеше да види отделните пиксели на и без това лошия запис, и почувства какво са усещали хората, които са наблюдавали близките си, скачащи от небостъргачите на единайсети септември. Спомни си за една разгорещена дискусия с Надя, която при вида на горящите кули му бе казала, че не разбира хората, които се самоубиват от страх пред смъртта. А години по-късно самата тя се бе превърнала в сив облак, падащ в дълбините. Това бе толкова невъобразимо, както и двата самолета, които един след друг се бяха разбили в Световния търговски център.

Но и това се бе случило…

— Имаме ли запис и от друга перспектива? — попита Мартин.

Бонхьофер поклати глава. Намираха се в салона на капитанския апартамент, завесите бяха спуснати, светлината приглушена. Преди половин минута Мартин го бе помолил да спре дивидито на 20:56:22 часа бордово време.

— Семейството ви обитаваше каюта 8002, която е почти извън обхвата на камерата.

Капитанът звучеше сякаш е болен от грип, което се дължеше на превръзката върху носа му, която почти не му даваше възможност да диша. Доктор Бек се бе погрижила за него. Мартин нямаше представа дали Бонхьофер е признал на годеницата си истинската причина за нараняването си, или е сервирал поредната лъжа. Не го и интересуваше.

— Цяло чудо е, че въобще нещо се вижда — каза Даниел и имаше право.

Първият облак, който се спусна като забулена сянка покрай корпуса на Султанът, бе прихванат за секунда от бордовите светлини. Ала преди тялото да достигне водата, то бе погълнато от тъмнината и изчезна.

Синът ми просто изчезна!

— Искате ли да изгледате записа до края? — попита капитанът, като му подаде дистанционното.

Да. Непременно. Ала преди това Мартин искаше да разбере още нещо. Той посочи премигващия в долната част на екрана таймер:

— Във въпросния ден кога за последно Надя и Тими са влезли в каютата си?

Бонхьофер въздъхна:

— Да не ми налетите отново, но както обикновено, системата, с която регистрираме електронните карти, бе нулирана в полунощ. Заради защита на личните данни преди пет години имахме право да съхраняваме информацията само двайсет и четири часа. Днес нещата са различни.

— Тоест не знаете колко пъти през онзи ден са влизали или излизали от каютата си?

— Знаем само, че са пропуснали вечерята.

— Добре. — Мартин отвори уста и усети как сърцето му започна да бие по-силно. — Пуснете записа.

До края.

Бонхьофер натисна дистанционното и мътните образи се раздвижиха. Таймерът в долната част на екрана започна да отброява секундите, докато в 08:57:32 бордово време всичко се повтори — падна вторият облак.

Момент.

— Стоп! Спри! — извика развълнувано Мартин. Думите се изстреляха от устата му по-бързо, отколкото го бе пронизало прозрението. — Облакът. — Той се приближи още по-плътно до екрана, като докосна с пръсти очертанията на сянката, която бе застинала във въздуха до средата на кораба, подчинена на бутона на дистанционното.

— Какво имате предвид?

По несигурния му тон Мартин отгатна, че капитанът много добре знаеше какво му бе направило впечатление. Видя го още в първия момент. Всеки идиот щеше да го види от пръв поглед. Нищо чудно, че този запис не е трябвало да бъде показван.

— Облакът е твърде малък.

— Малък ли?

— Да. Първата сянка бе по-голяма.

Това не бе възможно. Не и ако Надя първо е упоила Тими, а после го е хвърлила зад борда. Логично тя е трябвало да скочи след него. И тогава първата сянка трябваше да е по-малка от втората.

Ала бе станало обратното!

Мартин бясно закрачи наоколо.

— Значи съм имал право. — Той посочи с пръст Бонхьофер. — Всичко е било една грандиозна лъжа. Вашето дружество… — Мартин се приближи към капитана, в чиито очи прехвърчаха искри, — представи съпругата ми като самоубийца. Заклейми я като детеубийца само за да…

Да. Всъщност защо?

Очевидният отговор, който и сам можеше да си даде, му отне всяка енергия и той не успя да продължи.

Тими и Надя. Две сиви облачета, които бяха паднали едно след друго зад борда. Това си оставаше неоспоримо. Последователността на падането доказваше единствено че някой друг е отговорен за смъртта им. Някой, който бе откраднал куфара на Надя, бе прибрал като трофей мечето на Тими, за да го предаде по-късно като щафета на Анук.

Някой, който вероятно все още се намираше на кораба. Някой, който, щом толкова дълго бе държал Анук жива, може би все още държеше майка ѝ в плен. Не знаеше нищо за мотивите на този човек и кой е той всъщност. Знаеше единствено, че щеше да го намери.

Това бе убийствено сигурно.