Пасажер 23

Глава 37

Междинната врата не можеше да се отвори. Лиза бе пуснала резето от своята страна и не реагираше. Нито на юмручните удари по вратата, нито на пронизителните, уплашени викове на Юлия.

— Лиза, съкровище! Отвори!

Ключът! Къде е проклетият ключ?

Нейният беше до вратата в малката сива кутийка на стената. Но къде бе резервната карта за каютата на Лиза? До вчера бе до телефона, но днес малкото сгънато картонче с логото на корабното дружество, където бе пъхната картата, бе празно.

Как е възможно това?

Юлия трескаво премести няколкото рекламни брошури и списания, които бяха на масата, вдигна чантата си и една подложка за писане. Нищо.

О, боже, мили боже…

Потисна импулса си крещейки да се спусне към вратата на Лиза и вдигна телефонната слушалка. Пронизителният сигнал в ухото ѝ я разконцентрираше още повече.

— Румсървис

— Почистване

— Перално

— Спа…

Десет бутона за бързо избиране и нито един ПАНИКБУТОН.

1310… 1310…

Тъкмо искаше да се обади на рецепцията, когато се присети за номера на Даниел.

След четири прозвънявания, той вдигна с едно сънено: „Ало?“.

— Тя… тя е… — Гласът ѝ секна. Едва сега забеляза, че плаче.

— Лиза? Какво е станало с нея? — Гласът на капитана вече не звучеше сънено.

— Мисля, че… че си е причинила нещо лошо.

Нямаше нужда да обяснява повече. Даниел я увери, че след две минути ще бъде при нея, и затвори.

Две минути?

Твърде дълго време, ако ти изтръгват ноктите от ръцете. И още по-дълго, когато се притесняваш, че собствената ти плът и кръв може да си отнеме живота.

Сега. В тази секунда.

Юлия не можеше повече да чака. Отвори вратата на балкона. Посрещна я вълна от влажен и студен въздух. Тя удари босия си крак в един шезлонг, чу бученето на океана, което ѝ прозвуча като рева на диво животно, което разтваря пастта си, за да погълне всичко наоколо.

— Лиза! — изкрещя срещу бушуващите вълни.

Балконите бяха разделени от прозрачна пластмасова преграда. Юлия се провеси над перилата, за да може да надзърне откъм страната на Лиза.

Светлина!

Лампите на тавана светеха и понеже завесите пред вратата не бяха дръпнати, част от балкона бе осветен.

Значи все още е в каютата, помисли си с облекчение Юлия. В този момент страхът, който за частица от секундата я бе напуснал, се завърна отново с пълна сила. От съображения за енергоспестяване при напускане на стаята, когато картата се извадеше от кутията на стената, електричеството се изключваше. Лампите и климатика също. По принцип светлина в каютата означаваше, че гостът е вътре, освен ако не си е взел ключа.

Или е избрал друг изход.

Юлия имаше чувството, че я опръска вълна, когато се наклони още по-напред. Твърде напред, за да разчита на сигурна опора под краката си.

Вятърът брулеше лицето ѝ. По веждите ѝ заблестяха ситни капчици дъжд. Дъжд и сълзи. Погледът ѝ се размаза. Премигна. Захлипа. Изкрещя.

И тогава ги видя! Ботушите. Ботушите на Лиза. Бяха на пода, между леглото и шкафа на телевизора, наполовина покрити от одеяло, под което най-вероятно бе и тялото на Лиза.

Мозъкът на Юлия включи на програма примитивен инстинкт. Тя беше майка. Подложената ѝ на психически тормоз дъщеря бе написала прощално писмо и ѝ бе откраднала ключа от каютата си. Беше се заключила. Не реагираше на почукването ѝ. И лежеше неподвижно на пода.

Не трябваше да забравя мисълта, че след секунди Даниел щеше да бъде при нея. Но изобщо не помисли за това.

Едната ръка на пластмасовата преграда, другата на перилата. Единият крак на най-долната пръчка. Другият след него…

Изкачи се автоматично. Осъзна, че се намира в смъртна опасност едва когато се изправи на перилата на балкона и здраво стиснала ръба на преградата, вдигна единия си крак, за да го прехвърли от другата страна. И… се подхлъзна.

Босият ѝ крак все още бе безчувствен след удара в шезлонга. Не усещаше никаква болка, нито пък че влажното ѝ стъпало изгуби опора. Изведнъж тежестта на цялото ѝ тяло се пое от ръцете. Нямаше никакъв шанс. Разделящата преграда трябваше да има някаква фуга, някаква издатина или въобще нещо, за което да може да се хване. Но при това положение ръцете ѝ започнаха да се плъзгат надолу.

Както и тялото ѝ.

Юлия изкрещя, но морето под нея изрева още по-мощно. Звярът подуши кръв, когато видя Юлия да виси от перилата между каютите. При падането тя бе успяла да се хване за най-горната пръчка. Ала тя бе дървена, твърде широка за малките ѝ ръце и твърде влажна, за да може да се държи за нея дълго време. А Юлия бе твърде изтощена, твърде слаба и твърде тежка.

Не гледай надолу! Не гледай надолу! — заповядваше си тя, сякаш това можеше да промени нещо. Сякаш морето щеше да изчезне, ако просто си затвореше очите.

Вятърът я подхвана, все едно че е знаме. Юлия затвори очи и усети как пръстите ѝ бавно се разтварят.

Съжалявам.

Това ли щеше да е последното изречение? Последното съобщение от дъщеря ѝ в този живот?

Тя изкрещя името на дъщеря си и чу собственото си като ехо.

— Юлия?

Някой я викаше от известно разстояние, но не беше дъщеря ѝ. Гласът на Лиза не бе толкова дълбок, а ръката ѝ — така силна.

— Хванах те! — изкрещя мъжът, чието лице изведнъж изплува над нея. И в последния миг я издърпа нагоре обратно на кораба.

Обратно в кошмара!